То време за варене на лютеница и компоти стана, а аз още не съм ви разказала за морето това лято. Предупреждавам ви, че съм се оляла от писане, тъй че се залавяйте за четивото само, ако имате време за губене.
За българина ходенето на море през лятото си е традиция. Цяла година може да ти е все тая какво ще правиш днес, утре, вдругиден, но за лятото е ясно - ще се ходи на море. Още от април темата "За морето нещо планувахте ли?" почва да става актуална и до към началото на юни вече е изместила всички останали. Видиш се с тоя, с оня и няма "Здравей! Здрасти", а директно се подпуквате "Къде ше ходите на море лятото?" И а си посмял да кажеш "Тая година никъде няма да ходим!", а жив са те ожалили. Извинения примерно от типа на "Ами след покупката на апартамента пари не останаха" звучат толкова несериозно, дори смешно. Няма нито едно достатъчно добро оправдание и нито една основателна причина, поради които човек да прецака ходенето до морето. Може за две-три нощувки да е, дето се вика, колкото да те хванат разстройство и повръщане, но топването в морската вода е задължително.
Та и ние като примерни българи, почитащи и спазващи традициите, всяка година още от март почваме да се ровим из нета за някоя изгодна офертичка. Ех, как само ми трепва сърчицето всеки път, щом мерна хит обява в стил "AI на море само за 30 лв на ден!" Но то все се оказва, че офертата била валидна за през април. Как пък за толкова години не се научихме да ходим на море през април, бе. Но не - все за юли и август се гласим. Бива, бива лигавщини, ама то нашето вече на нищо не прилича. Че какво му е на морето през април?!? Море има ли? Има! Пясък има ли? Има! Ама водата била още студена, през ден валяло, кръчмите не работели. Претенции!!! Тогава, като не можем да се прежалим да плажуваме извън сезона, налага се да прежалим по-голяма сума от скътаните през годината средства от семейния бюджет. Но то само парите да ни бяха проблема. С тия три деца туристическите фирми все ни охарактеризират като нестандартно семейство. Друго си е класиката "двама възрастни + две деца". Все се налага да правят допълнителни запитвания към хотелите и в крайна сметка все ни таксуват като "четирима възрастни" и то в най-добрия случай. Пробутват ни пакетни цени от 2000 лв и нагоре за пет нощувки и се чудят що така не сме ентусиазирани и не кълвем. Е ми, скръндзави сме и затова!
Тая година, за да спестим цялата тая мъка и на нас, и на туроперторите, решихме да подходим към мисия "Море" по-нестандартно. Първоначално се бяхме меракландисали да си наемем някоя къщичка в Анталия, но плановете ни пропаднаха. Минахме на вариант апартамент под наем на нашето Черноморие. Благодарение на един наш приятел (демек с връзки) се сдобихме с чудничък, прекрасно обзаведен, супер просторен апартамент на самия бряг на Бялата лагуна. Ако и на вас това име нищо не ви говори, не се притеснявайте. И аз само за "Синята лагуна"(филма) бях чувала. Но веднага се допитахме до Чичо Гугъл и се оказа, че Бялата лагуна е чудничко плажче, скътано нейде по средата между Балчик и Каварна. Моментално одобрихме и сделката беше финализирана. Морето беше уредено и то не за някакви си пет нощувки, а за цял месец.
И тъй започвам моя пътепис в разказ и картинки.
ЕДИН ДЕН ПО-РАНО
Неделя, денят преди голямото заминаване. Предполага се Пламен, като всеки нормален шофьор, преди дълъг път да прегледа колата щателно или поне да хвърли едно око на маслото, водата, гумите. Да, но в нашето семейство този ритуал го пропускаме и то съвсем умишлено. Веднъж реши, преди да тръгнем на море да мине колата на техник, за да сме по-спокойни и уж всичко беше наред. На сутринта, натоварени с деца и багаж, потеглихме бодро и минахме няма и километър, когато нещо почна да тропа и трака застрашително. Айде обратен и право в сервиза. Добре, че монтьорът ни е супер готин човек, та веднага се зае с нашата таратайка и след час-два потеглихме отново към морето. След тая случка Пламен заклейми профилактичните прегледи преди път. Единственото, което прави, е да надрънка догоре резервоара с нафта и това е.
Та вечерта слязохме да пренесем в колата част от багажа и за проклетия се оказа, че централното заключване се е прецакало. Пламчо даде всичко от себе си, за да отстрани проблема, но не му се получи. След два часа разглобяване, сглобяване, рязане на кабели, тюхкане, тръшкане и суетене край колата стана ясно, че без специалист няма да минем.
ДЕН ПЪРВИ - ДЕНЯТ НА ГОЛЯМОТО ТРЪГВАНЕ
Рано сутринта се събудихме сред камари багаж. Всичко беше прилежно събрано и прибрано по торби, сакове и раници, наредени плътно покрай спалнята. Проправихме си път към кухнята. Отворих хладилника. Празен. Чух го да ни се присмива "Кво става, бе? Нали на море щяхте да ходите?" Щяхме. Какви грандиозни планове имахме само. Да станем, да пийнем по едно кафе и към 6.00 часа да сме на магистралата. А сега минаваше 8.00 и още се подмотвахме по гащи из къщи без никаква представа дали изобщо ще пътуваме тоя ден. След около час се появи светлина в тунела. Пак оня нашия майстор спаси положението. Намери ни електричар, който оправи колата и в 13.30 официално напуснахме пределите на столицата. За мое огромно учудване успяхме да натъпчем целия багаж без да се налага Пламен да подскача върху багажника в опити да го затвори. Като гледах целия багаж, дето бяхме понесли, неизбежно се сетих за детските ми години, когато тръгвахме на море с Москвича. Товаренето му си беше истинско предизвикателство за татко и невероятно зрелище за мен, сестра ми и по-любопитните съседки от блока. Майка постоянно смъкваше багаж, който трупаше отстрани на москвето, а татко пробваше всевъзможни логистични тактики с цел да побере всичко в багажника, на заднато стъкло, между седалките, в краката на майка, в жабката и където изобщо се сетите. И тъкмо когато си мислеше, че е успял, майка му нанасяше финалния удар под кръста "А тия две щайги с празните буркани на кой ги оставяш?" Да поясня, че празните буркани не ги драндахме чак до морето, а пътьом ги разтоварвахме в Стара Загора, където живееха родителите на майка ми. Навръщане си взимахме щайгичките обратно, но вече с пълни буркани - кеф ти кисели краставички, зелен боб, паприкаш, компоти. Да не говорим, че освен консервирания зарзават, намазвахме и тонове пресни плодове и зеленчуци. Е тогава какво товарене на москвича падаше бедна ви е фантазията! До последно се чудех дали за нас изобщо ще остане място в колата. Но някак си все успявахме да се натъпчем и да потеглим. Москвето ревеше ще речеш, че лети със 100, а стрелката на километража едва стигаше до 40. Да не ви разправям на магистралата какъв срам беряхме. Движехме се или по-скоро пъплехме в аварийното платно. Имах чувството, че даже спрелите тирове ще ни изпреварят. Но москвича е велика машина и винаги успяваше да ни дотатрузи до София пък било то и бавно.
Но да оставим спомените по отминалото и да се върнем в настоящето. Когато возиш три деца и то момчета на задната седалка, марката на автомобила е без никакво значение. Всяка кола са способни да превърнат в зверилник тия джеремета. Ти им дадеш книжки да си четат мирно и кротко по пътя, а те се удрят с тях по главите. Подхвърлиш им пакетче солети да хрупат и мълчат, те те ръчкат с тях по врата и ушите. Навремето като се роди третият, се юрнахме с Пламен да купуваме нова кола с три отделни седалки отзад, та да има място за всеки. Ми да бяхме гледали и за изолиращо стъкло между предните и задните седалки. Какво тихо и хубавичко щеше да ни е сега. То и пътят да беше час-два да ги изтърпим, ама пусто далече това море, бе! В общи линии взехме трасето на два етапа. Първите три часа децата се биха и крякаха и през пет минути питаха "Още колко остава до МакДоналдс?" След като минахме междинната контрола (МакДоналдс) навлязохме във втория етап. Оставащите часове децата се биха и крякаха и през пет минути питаха "Още колко остава до морето?" Привечер благополучно преминахме през Варна. Презаредихме сили и провизии в местния Карфур. Посещението на магазини от такъв тип с деца непременно води до сметка с минимум 20 лв повече от предвиденото, куп изхабени нерви и поне едно разплакано дете. От Варна нашият приятел (човекът с връзките) ни ескортира до крайната цел - Бялата лагуна. Часът наближаваше 23.00 и нямахме сили и време за нищо друго, освен да разтоварим багажа и да се натръшкаме по леглата.
ДЕН ВТОРИ - ПРОУЧВАНЕ НА ТЕРЕНА
Сутринта се събудихме рано, нетърпеливи да се изметкаме на плажа. Апартаментът се оказа свръх як, а сега оставаше и плажът да е супер и щяхме да имаме налице всички предпоставки да си изкараме почивката страхотно. Обухме си набързо банските и зашляпахме към морето. Няма и пет крачки и Давид с лека въздишка сподели, че бил "така да се каже малко разочарован". Имал други очаквания човекът. Представял си, че ще живеем в старинна къща тип замък на брега на морето - отваряш външната врата и си на плажа. А се оказва, че сме в нещо като хотел и се налага да вървим цели 20-30 метра докато стъпим на пясъка. Докато се зачудя как да се реванширам за разбитите му детски мечти, той вече вилнееше див и щастлив във водата и явно още първата вълна бе удавила мъката му.
Всъщност за вълни и дума не може да става на тая лагунка. Заливчето е така миниатюрно и закътано, че прилича на голяма локва, а водата е по-плитка, спокойна и топла от тази в бебешко коритце. Къпещите се вътре изглеждат доста глуповато в интерес на истината, но пък извън водата на жегата не се издържа дълго. На плажа няма голяма навалица, има чадъри, шезлонги, сладолед, барче и кръчма. С две думи - ще си изкараме страхотно!
 |
| Бялата лагуна - изглед от балкона на апартамента |
ДЕН ТРЕТИ - ПЪРВОРОДНИЯТ НАВЪРШВА 13
Утрото започна еуфорично - нали си имаме рожденик. Денис официално се вля в редиците на тинейджърите. Събудихме го с къпане - голям да порасне и да му върви по вода. Приготвих и празнична закуска - палачинки с течен шоколад Нутела (след катмите, това май е най-любимата закуска на всички в семейството). След като хапнахме, ентусиазирано подканих момчетата да се приготвят за плаж, а те в един глас измрънкаха "Оф, пак ли?" Едва втори ден сме на морето, а вече им е писнало! Представяте ли си?!? Идеше ми да ги опукам, ама нали социалните не поощряват боя, та се въздържах.
Следобеда се разходихме до Каварна. Признавам си, никога не бях стъпвала в този град. Стори ми се, че се върнах поне 30 години назад във времето и ми стано едно детско и хубаво. Ударихме два-три тигела из центъра, а после отскочихме и до пазара да си накупим плодове и зеленчуци. Продавачът ни подкани да си вземем и диня, че били български и много сладки. Пламен му каза, че предпочитаме гръцките, а човекът ведро рече "Гръцки! Ми че те половината са гръцки!" Имаше си хас да не му повярваме.
След пазара се натоварихме на колата и почнахме да обикаляме из улиците в търсене на кръчма, където да отпразнуваме ЧРД на Денис. Голямо въртене му ударихме, но на нищо не се спряхме и отпрашихме към Балчик. Там същата история. Кръстосвахме улиците надлъж и нашир и изведнъж се озовахме в края на града. Все едно там беше циганския вход за Балчик, защото по шосето се прибираха само мургави събратя - кой на каруца, кой пеша, кой с колело. Отбихме в една канавка отстрани на пътя. Положението очевидно почваше да излиза извън контрол. Децата мрънкаха, че вече умират от глад и ни заплашиха, че ако до пет минути не седнем някъде, ще си отворят чипс преди ядене. Аз бях на ръба да почна да се хиля истерично (типична за мен реакция в критични ситуации), а Пламен съсредоточено взе да цъка GPS-а. Скоро грейна и въодушевено рече "Готово! Сега машинарийката ще ни отведе на правилното място!" Запали мотора и зачака чинно наставленията на GPS-а. Отчетлив мъжки глас произнесе "Направете обратен завой и после завийте рязко наляво!" Добре - обратен, после в ляво и опаааааааааа - айде пак у канавката! Машинарийката гъбаркаше ли ни или просто това си беше правилното място за бунаци като нас? Вече официално почнах да си се хиля истерично, а Пламен подкара возилото в поредния отчаян опит да намери кръчма. Предприе нова тактика - да открием Двореца, защото около него все щяло да има някое заведение. Мили боже, дори и Двореца не успяхме да намерим. Добре, че докато се лутахме из улиците, случайно минахме покрай някво кръчме. Набихме спирачки и от нисък старт спринтирахме към първата свободна маса. На съседната сам мъж вечеряше мусака. Девин се впечатли и възкликна "Я, тоя човек пък сам. Що не е взел жена си?" Човекът леко се сконфузи, но някак си успя да преглътне забележката с поредната хапка мусака. След минута-две, обаче, когато Девин се задави с глътка вода и едва не се издрайфа, на човечеца нервите не издържаха и на прибежки се изнесе от заведението. Да си призная, идеше ми да го последвам, но нямаше как. След като Девин спря да кашля и да реве, стана ясно, че преди да се задави е успял и да се олее. Цялото му панталонче беше вир вода, което му даде солидна причина да продължи да мрънка. Справедливо ли било ние да си хапваме, докато той умирал от студ (само да уточня, че беше поне 30 градуса). Видя се, че ще я караме по бързата процедура - хапваме на две на три и бегаме. Поискахме сметката, а сервитьорчето така се притесни. Почти през сълзи промълви "Но защо така? Нещо не ви харесва ли? Тъкмо дойдохте и вече си тръгвате. Не е типично." На ум си мисля "Ооооооооо, с три деца е не само типично, ами си е класика", но какво да го затормозявам с лични драми момчето. Ще порасне, ще си народи и то чавенца и ще види какво е. По майчински грижовно го успокоих, че всичко е наред и сме много доволни, но заради децата трябва да си ходим.
За тържествен завършек на вечерта оставихме духването на свещичките. Денис не пожела торта и добре че, че иначе не ми се мисли къде щяхме да я търсим. Набързо минахме през един супер да купим нещо сладичко, в което да боднем свещички. Докато се щуркахме измежду рафтовете, децата се спряха на щендера с балони. Давид взе един пакет само с черни и възнликна "Я, балони за погребение!" Викам му "Чудничко! Взимай ги, че и без друго купонът ни е егати и умрелият!" По пътя към вкъщи имах възможност да преусмисля деня и отново почнах да се хиля истерично. Давид ме потупа по рамото и съвсем отговорно ми заяви "Ти си невероятна жена, мамо! Можеш да се смееш без причина и постоянно ти е весело?" Вярно, че децата идеализират родителите си, ама чак пък толкоз!
Както и да е. Бъди ни жив и здрав и много щастлив, Дени!
 |
| Каварна |
 |
| Каварна |
 |
| Денис току що е духнал 13 свещички! |
ДЕН ЧЕТВЪРТИ - НОВИ ПОПЪЛНЕНИЯ
Още със събуждането на балкона на детската стая открихме няколко черупки от яйчица. Оказа се, че в лястовичето гнездо са се излюпили малки птиченца. Съдейки по черупчиците, май са двечки. Много приятно и вълнуващо ми стана. Вчера си имахме рожденик, днес - още двама. Преди няколко години като бяхме на море в Анталия, отново на балкона имахме гнезденце и пак ни се излюпиха лястовичета.
ДЕН ПЕТИ - БЛАЖЕНО ЕДНООБРАЗИЕ
Вече сме си морски отвсякъде. Влязохме в монотонния режим на плажуване и нямаме никакво намерение да го нарушаваме. Сутрин към 11 се довличаме до плажа. Към 1 на обяд се прибираме. Хапваме си, почиваме и към 5 следобед пак се връщаме. Щом слънцето залезе, тръгваме си. Ей за такъв ритъм на живот съм родена - никаква работа, никакво бързане, никакви нерви. Днес, докато се излежавах блажено на шезлонга, Пламен констатира, че съм гледала като удавена риба. Че аз за тоя поглед мечтая цяла година!!! Колкото и да ми е напрегнато, каквото и да се случва, все се успокоявам с мисълта, че лятото ще дойде, ще ида на море, ще си седя по цял ден ту на сенчица, ту на припек и ще гледам тъпо и безумно в една точка, ще точа лига и ще съм в състояние на "ни приема, ни предава". Така я разбирам аз почивката.
ДЕН ШЕСТИ - ПОСЕЩЕНИЕ НА МИДЕНАТА ФЕРМА
Днес на гости ни бе нашият приятел от Варна със съпругата си и двете им прекрасин момиченца. Най-после малко женска компания! След плажа отидохме да обядваме в Мидената ферма Дълбока. Най-накрая и аз да посетя това така култово и популярно място. И децата нямаха търпение. Особено Девин беше много навит да опита миди. Горкото си мислеше, че ще трябва да хрупа черупки и нямаше търпение да се пробва. Цяла сутрин събираше мидички по плажа и ги гледаше с голяма доза скептицизъм. Нима е възможно на някой да му хрумне да яде подобно нещо, че и да му харесва? Колко щастлив беше, когато разбра, че мидите могат да бъдат и "месца". Хапваше си от всичко със страшен кеф. За Денис и Давид тоя деликатес се оказа голямо разочарование и наблегнаха на риба. Давид категорично заяви "Явно аз миди не обичам!" Това ми напомни за една случка като беше на четири. Прибра се от детска градина и започна да мрънка, че иска филийка с масло и мед. Мен, обаче, ме мързеше да разтопявам захаросалия се мед и му отказах, като си мислех, че след пет минути ще забрави и ще ме остави на мира. Той, уви, настояваше на своето. Към 11 вечерта все още не си беше легнал и продължаваше да мрънка. Нервите ми не издържаха. Разтопих меда, намазах му филийка, поднесох му я, а той я взе, помириса я и отсече "А, ми че аз мед не ям!" Остави филийката и си легна. Идеше ми да го размажа, но както вече имах възможността да спомена, социалните не поощряват такива прояви. Друг е въпросът, че в 11 през нощта социалните отдавна са приключили работния ден и или спят, или си почиват пред телевизора, без да им се налага да слушат мрънканиците на разни джеремета. Но кой как се уредил! Тук май е уместно да спомена и едно много умно заключение, което Давид беше направил малко след като родих Девин. Напрежението покрай децата и бебето ми беше дошло в повече и нещо истерясвах, а той най-спокойно ми заяви "Който го ражда, на себе си го ражда! Така че няма какво да се ядосваш, мамо!" Един вид каквото съм си надробила, това ще си сърбам.
 |
| Йоана - малката дъщеричка на нашите приятели |
 |
| Девин и Бубето - голямото момиченце на нашите приятели |
 |
| Денис плаши Девин със зъбите на езин изпържен лихмус |
ДЕН СЕДМИ - СРЕЩА СЪС СЕБЕПОДОБНА
Следобед си се плициках по брега, когато между краката ми проплува една почти двуметрова змия. Е, няма да ви разправям кво подскачане и пищене му ударих. За тия от вас, които са играли на ластик, ще кажа, че все едно скачах "Ема, ес са са, е са са, о пи пи я!" (което, между другото преди няколко години открих, че е спелуването на името Мисисипи на английски, ама доста побългарено). Скачах я тая змия като ластик, ама все едно ми беше вдигнат на десета степен. Докато се разберем двете коя накъде ще бяга, за зла участ от брега се втурна един самоотвержен младеж, въоръжен с неразпънат чадър и като взе да я бъхти. Аз се оттървах невредима, ама себеподобната бая го отнесе. На Пламен чак му дожаля и ме смъмри "Не можа тихо и кротко да си се страхуваш, ами изгърбиха животинката заради тебе!" Викам му "Край! Повече до водата няма да припаря! Ще си седя само на плажа!" Пък той "Да бе, ше караш змията да се влачи по горещия пясък, та да идва при теб да си хортувате!" След половин час, като ме напече жегата непоносимо, размислих и пак се бухнах във водата. Новата ми другарка не се появи повече. Сигурно си ближеше раните нейде из камънака.
ДЕН ОСМИ - НАЙ-ПОСЛЕ ДОЙДЕ РОЖДЕНИЯТ ДЕН И НА ДЕВИН
За Девин фактът, че е най-малкото ни дете, е голяма драма. Честичко проплаква, че никога няма да стане толкова голям колкото Денис и толкова дебел колкото Давид. Постоянно ме засипва с упреци, че за всичко съм виновна аз, защото не съм се сетила да го родя по-рано. Миналата година положението беше станало нетърпимо. Чак се принудих да си послужа с благородна лъжа (и аз като Муканина). Взех една снимка, на която сме аз, Денис и Давид, който е все още бебенце. Казах на Девин, че голямото дете е той (с Денис доста си приличат) и е батко на бебето, което автоматически означава, че е роден преди Давид. Той пък взе, че се върза и кризата беше овладяна. И до ден днешен вярва на тая простотия и си мисли, че за известно време е бил най-големият в семейството.
За личната му драма допълнително допринася и фактът, че рождената му дата е чак на 9 юли, а преди него на 4 празнува батко му Денис, а на 6 - братовчед му Криси. Демек и по тоя параграф той пак е последен. Единственото, което го крепи в този свят на неправда, е надеждата като ще е последен, поне неговият рожден ден да е най-якият, а тортата му - най-страхотната.
Като родители сме готови на всичко, само и само децата ни да са щастливи. Нямаше как да не се постараем максимално, за да направим празника му наистина незабравим. В ранния следобед се натоварихме на колата и право във Варна. Подкарахме я малко отзад напред, защото първо отметнахме духането на свещичките. Набучихме ги в една лимонова тарталета, защото децата предпочетоха сладолед пред торта. После се забихме в Луна парка в морската градина. Момчетата се пробваха на всичко, което им се видя забавно. Девин едва не се очисти на едни скоростни колички. Като шофьор се оказа кръгла нула (на майка си се е метнал). Всички седяхме отстрани вцепенени от ужас и се молехме по-бързо да му свърши времето, а когато това се случи и си отдъхнахме, той ведро рече "Искам пак!" Е как пък не! Последваха возене на лодка - Девин се изправя без да се държи, возене на виенско колело - Девин се надвесва без да се държи. С Пламен само седяхме отстрани, подскачахме от ужас и косите ни побеляваха. Но сърце не ни даваше да разавлим купона на децата. Като пообиколихме повечето атракциони се отправихме към Хиполенд, където Девин да си хареса нещичко за подарък. "Нещичкото" стана купчина нещица, но важното бе да се придържаме към главната цел - детето да е щастливо. След магазина за играчки, посетихме и магазина за хранителни стоки, да си набавим провизии, че на Бялата лагуна хубаво, хубаво, ама трябва и да се яде. След като приключихме със задачките, остана да отметнем и последната точка от плана - празничната вечеря. Забихме се в едно заведение на плажа. Вече беше станало твърде късно и Девин заспа преди шкембе чорбата да му е изстинала. Макар и със заспал рожденик си прекарахме супер! Само дето на Пламен му се наложи да го носи на ръце като си тръгнахме, а бяхме паркирали бая далеч. По едно време Девин се разбуди и вика "Изстина ли ми шкембенцето?" И като ревна, че сме си тръгнали без да си го е хапнал. Добре, че вече минаваше полунощ и официално рожденият му ден беше свършил, че иначе много виновно щях да се почуствам - да разстроим така детето...
 |
| Девин официално вече е на 5!!! |
 |
| В лунапарка |
ДЕН ДЕСЕТИ - МАЛКО ДЪЖД
Едва ли има по-кофти тръпка от това да ти е лошо времето докато си на море. За женените мъже този вариант е още по-кофти, защото са принудени да търпят и намръщените си като буреносни облаци съпруги и да слушат постоянното им дудняне "Сега намери да ни доведеш на море!!!" Спомням си преди години как отидохме на Лозенец и още с пристигането случихме на кошмарно време. Валеше като из ведро денонощно. Първия ден някак си го преживяхме. Разопаковахме багажа, крещяхме по децата, които направо подивяха затворени в таванското ни апартаментче, от време на време им плесвахме по някое шамарче по дупетата и времето мина кажи-речи неусетно. Пък и бяхме преизпълнени с вяра и надежда, че на следващата утрин дъждът ще е спрял и слънцето ще се усмихва ведро. Слънце ли? Същият порой си беше и нямаше никакви изгледи да спре. За проклетия и Денис незнайно как успя да блокира телевизора, та положението стана още по-тегаво. Нито ние, нито някой от персонала, нито пък хората от сервиза, в който звъняхме, успя да го оправи. Нямахме избор, освен да лежим и да броим мухите по тавана. По едно време на Пламен вече толкова му изтъпя, че стана и почна да мете стаята. Така му завидях и викам "Ей, добре си си ти! Намери си занимание да не ти е скучно." Пък той хипер натоварен грабна парцала и рече "Те ти парцала, нАправи си и ти купона!" Не се включих в забавата, но се спуках от хилеж. Добре, че на следващия ден времето се оправи, че иначе можеше и да пребоядисаме. А след още ден и телевизор имахме. Тъкмо щяха да ни дават друг и Денис каза "А, ама аз и тоя мога да го оправя." Натисна някакви копченца и готово. Леле, подивяхме! Идеше ми да го смачкам, ама се въздържах.
Това лято тръгнах от София към морето без обичайните страхове "Кво ше правим, ако времето е лошо?" Реших, че така и така ще сме на море цял месец, няколко дъждовни дни няма да ни попречат да си изкараме добре. Така че, когато днес следобед заваля, ми беше все тая. Приех го като чудна възможност да се поразхладим и да пропуснем следобедния плаж. То пък се оказа толкова мижав тоя дъжд, че докато почне и спря. Но вече се бяхме настроили да не ходим на плаж. Пламен предложи да ме изведе на разходка из комплекса. Леле, подивях от кеф! Най-после повод да си облека някое тоалетче. От София помъкнах цял гардероб дрехи, а няма къде да ги облека. Нали живеем кажи-речи на плажа, ходим и се връщаме по бански. Просто е безмислено за 5 метра да се киприм. Та сега тая разходка ми идваше дюшеш. Така се въодушевих, че му викам на Пламен "Ей, супер, муцка! Ше излезем, ама може ли на всеки половин час да се прибираме, че да си сменям тоалетчето!" Е, не ме огря. Не, че Пламен нямаше да ми се върже на простотията, ама се оказа, че за половин час изръшкахме целия комплекс.
ДЕН ЕДИНАДЕСЕТИ - ДОГОДИНА НА МОРЕ С МАМИНКА
Днес, преди да тръгнем към магазина, проверих провизиите и забелязах, че сме се заринали с праскови. Питам защо никой освен мен не ги яде, а Пламен с леко плачевен тон в стил многострадалная Геновева ми отвръща "Ами ти не ми ги поднасяш както трябва , бе мило!" Погледнах го въпросително, а той ми заобеснява как като бил малък майка му му белела прасковите и му ги режела на парченца, за да му е лесно и приятно да ги яде. Лелееееееее, подивях! Казах му в такъв случай догодина да си ходи на море с майка си. Тия мъже явно никога не порастват напълно и това си е. А че като майчините грижи и любов други няма е повече от ясно. Сетих се за една случка от миналия месец. Една съботна сутрин Пламен се обажда на майка си да я информира, че му се прияли от нейните сладки банички, та някой ден, ако й се отдаде възможност, да му направи. Два часа по-късно звъни телефонът. Обажда се майка му на свой ред да го информира, че баничките са готови и да иде да си ги вземе. Денис, впечатлен от развоя на събитията, ме поглежда укорително и казва "Виждаш ли как го обича жената! А не като тебе - човекът със седмици трябва да ти се моли, докато му направиш един кекс.
Да се чуди човек защо изобщо се женят тия мъже, ами не си седят при майките доживот.
ДЕН ДВАНАДЕСЕТИ - ОПОЗНАЙ РОДИНАТА, ЗА ДА Я ОБИКНЕШ
Днешният ден беше много опознавателен и емоционален. Още сутринта припалихме колата и отпрашихме за Крапец. Като изключим Пламен, никой от останалите членове на нашето семейство не беше посещавал земите на север от Златни пясъци. Като труженик в рекламните отдели на разни телевизии, той бе посещавал не една и две "Рекламиади" и други подобни мероприятия в Албена, съчетани с прибежки до всички по-известни и приятни местенца в околността, докато аз си седях вкъщи и отглеждах трите ни деца. Сега имахме идеалната възможност да се възползваме и да поправим тая черна несправедливост .
По традиция се загубихме два-три пъти докато стигнем до плажа на Крапец, но важното е, че в крайна сметка го открихме. Оказа се дори по-хубав, отколкото си го представях. Точно такива плажове обожавам - огромни и почти без хора. За жалост, обаче, водата беше ледено студена и невъзможността да киснат цял ден в нея, разстрои ужасно децата. Миличките дадоха всичко от себе си в старанието си да не мрънкат много, за да не ми развалят кефа. Но аз, като опитна майка, нямаше как да не доловя тъгата по посърналите им личица, макар емоционалният им статус да не ме вълнуваше особено. Препичах си се на слънчице, любувах се на спокойствието, слушах шума на вълните. Правопропорционално на моето блаженство растеше и негодуванието у децата. Все по-често се чуваха сподавени възгласи от типа на "Оф, много е скучно!", "Ега ти и тъпия плаж!" и "Ако до пет минути не хапна нещо, ще умра от глад!" Последната реплика е основна в репертоара на Давид и съм я чувала повече пъти от който и да е шлагер или евъргрийн, поради което не й обръщам особено внимание, макар да звучи доста драматично и застрашително. Но все пак се поддадох и след десетина минути вече четяхме задълбочено менюто в кръчмето на хотел Яница. Всъщност, когато сме с децата, с Пламен само симулираме, че четем. Истината е, че оставяме децата да напоръчат всичко, което искат, а ние се ограничаваме в рамките на салатка и нещо за пийване, след което дояждаме купищата неизядена храна.
Споменът за сервитьорчето от кръчмата в Балчик, което разстроихме почти до сълзи на рождения ден на Денис, още беше пресен в съзнанието ми. За да изкупя вината, която се бе загнездила дълбоко в мен, реших да бъда максимално любезна с колегата му в това заведение. Каквото и да ни сервираше човекът, аз не спирах да повтарям колко е вкусно и колко сме доволни. Когато се възторгнах и по количката, която си бях поръчала, Пламен каза, че вече се престаравам и да го давам малко по-обрано. Не знам дали в крайна сметка успях да изкупя греха си, но определено успях да си спечеля състраданието на сервитьора. Сигурно е решил, че или гладна са ме държали, щом всичко ми се вижда толкова вкусно, или че нещо не съм у ред с главата. Все причини, достойни да предизвикат съжаление у околните.
След чудния обяд, който спаси децата от гладна смърт, а мен - от угризения, се позиционирахме на един от басейните в хотела. По-точно пуснахме децата да се плицикат, а ние се забихме в кафето на терасата, откъдето се вижда морето и подухва приятно. Вече всички бяхме щастливи и доволни!!!
След Крапец се разходихме до Шабла, Тюленово, Камен бряг и Калиакра. Беше много приятно и готино! Обожавам да посещавам нови места и винаги усещам една особена тръпка и вълнение. Най-много се впечатлих от нос Калиакра. Уникално място, което съчетава в себе си обаянието и величието и на историята, и на природата. Нито с думи, нито със снимки мога да ви предам онова, което почуствах, затова, ако не сте ходили там, непременно отидете!
Навръщане към лагунката, за малко да претърпим инцидент. В Каварна Пламен спря да изтегли пари от банкомат, а ние останахме да го чакаме в колата. По едно време чувам, че разни коли бибиткат, но и през ум не ми мина, че е на нас. Оказа се, че баш на нас ни свиркат хората. Вместо да си седим встрани от платното, колата тръгнала назад и излязла почти изцяло на пътя. Добре, че беше Денис да усети, че се движим. Първо си попищях истерично, после дръпнах ръчната и до злополука не се стигна. Ама какво пилене му ударих на Пламен.
 |
| Готови за път |
 |
| На брега в Крапец |
 |
| На плажа на Крапец |
 |
| В градината на х-л Яница в Крапец |
 |
| Камен бряг |
 |
| Камен бряг |
 |
| Калиакра |
 |
| Калиакра |
 |
| Калиакра |
 |
| Калиакра |
ДЕН ТРИНАДЕСЕТИ - ЗАПОЗНАНСТВО
Днес за първи път видях новоизлюпените лястовички. Права бях - две са. Макар да са оакали пейзажа като за двеста. Много са сладки и така миличко писукат! Всеки път, щом доближа до гнездото, за да им се порадвам, тоз час родителите им долитат от нейде и почват да кръжат застрашително и да ми цвърчат. Пазят си рожбичките и така старателно се грижат за тях. Дали и те си имат социални, дето да ги следят дали са добри родители? Или просто отвътре им идва да са такива? Много често съм се питала дали животните не са много по-отдадени и грижовни към малките си от нас хората. Виждали ли сте, например, бременна лисичка да пуши и пие алкохол? Или пък кокошка да си зареже малките, за да ходи да си фризира перушината? Или мечка да викне майка си (демек бабата) да погледа час-два мечетата, докато тя е за малинки с приятелки? Или дива свиня да се жалва, че тия джеремета прасенцата са подивели и са превърнали бърлогата в кочина? Или кучка да надава шамари на палето си, лаейки "СкъсА ми нервичките, бе, момченце!" Няма такова нещо! Седят си жените, пардон, женските вкъщи и си гледат дечицата. Виж, татковците в голямата си част бая се доближават до човешките такива - или никви ги няма, или се изживяват като Коко Динев и оплождат де що видят женска. Това пък ме навежда на един друг въпрос. Позволяват ли животните на децата си да гледат Animal Planet? Щото то там си е живо порно. През половината време само секс сцени дават.
 |
| Извинявам се за оаканата стена, ама явно лястовиците още не са открили памперсите |
ДЕН ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ - ОТКРИЙТЕ 300 РАЗЛИКИ
Ако се вгледате дори и невнимателно в долните две снимки, ще откриете най-малко 300 разлики, идващи основно от бройката плажуващи. Това е все Бялата лагуна, но в делнични дни е спокойно и сравнително празно, а в събота и неделя се изсипват стотици хора от близките населени места. Отвсякъде се чува само българска реч и ми напомня за ония далечни години, в които по плажовете имаше предимно българи и само чат-пат по някой чужденец за разкош.
 |
| В събота и неделя е така |
 |
| А в делнични дни е спокойно |
ДЕН ПЕТНАДЕСЕТИ - ЗА МОДНИТЕ ВИЖДАНИЯ НА ЕДИН ПЕТГОДИШЕН
За щастие или нещастие и четиримата ми мъже имат претенции да разбират от мода. Или поне проявяват капризи по отношение на дрехите, обувките и аксесоарите. В това отношение най-големи ядове съм брала със средния. Като типичен представител на зодия водолей, той е изключително инатлив. Каже ли НЕ, значи е НЕ! За жалост още преди да навърши годинка научи тази думичка и дори започна да злоупотребява с използването й. Кажеше ли за някои обувки, че няма да ги носи, с нищо не можех да го убедя да ги обуе. Ако все пак успеех да му напъхам крачетата в тях, той не правеше и крачица. Стоеше като закован. Спомням си веднъж зимата (малко след първия му рожден ден) тръгнахме да излизаме навън пеша, че имаше голям сняг и не ми се буташе количка. Бре като се запъна това дете на входната врата на блока. Аз го дърпам навън, той - навътре. Реших, че пак ми прави фасони заради обувките, макар да му бях обула любимите ботушки и направо подивях. Ботушки ли? Оказа се, че никакви обувки не съм му обула. Опаковала съм го с шушляци, шалове, шапки, а съм го пуснала да шляпа из снега по чорапи. Ама иначе се имам за добра и грижовна майка. Като споменах шапка, се сетих и за друга история покрай Давид. На следващата зима той реши, че за нищо на света няма да носи шапка. В най-големите студове не благоволи да му я сложа, но когато дойде пролетта и навън стана 25 градуса, Давид изведнъж прецени, че вече е време да ходи с шапка. Но не каква да е, а зимната ушанка. Да не ви казвам как ме гледаха хората по улиците като го видеха с къс ръкав и с дебела зимна шапка. "Тая малоумна ли е?" сигурно е бил най-щадящият коментар по адрес на психичното ми здраве. Миналата година за първия учебен ден пък си беше облякъл първо суитчера, а отгоре ризата. Как му е хрумнало и как го е постигнал изобщо и до ден днешен си остава загадка за мен.
Но да ви разкажа и за днешната случка. Тъкмо се обличах и Девин влезе и ме видя по прашки. Втренчи се в мен и възкликна "Ауууууууу, мамо! Да знаеш как са ти се скъсали гащичките!" Викам му "Къде, бе?", а той "Ми отзад. Цялото ти дупе се вижда. Бързо да си обуеш едно панталонче, че ще ти се смеят хората!" Спуках се от смях и се сетих за още една подобна сценка. Пак бяхме на море, но в Турция и докато разопаковах багажа, Давид, който тогава е бил на 6 години, се зарови в купчината ми с бельо. Взе да разпъва едни прашки и ме пита "Какво е това, мамо!" Казвам му "Това са гащички за млади момиченца, да си показват готините дупета.", а той ми отвръща "За младите момиченца - ясно, ама на теб за какво са ти?" Деца, болезнено откровени!
След забележката на Девин не си обух панталонче, ами една дълга до земята рокля. Модният експерт, обаче, пак не одобри избора ми. Рече "Ква е тая грозна роклА, бе мамо?!? Не виждаш ли, че ти е голяма? Я си облечи нещо по-нормално и късо!"
ДЕН ШЕСТНАДЕСЕТИ - С ДЕЦА НА БОТАНИЧЕСКА ДА ИДЕШ, ДА ТИ ИЗЯДАТ СЛАДОЛЕДА
Днес следобед решихме да се разходим до ботаническата градина в Балчик. С Пламен обожаваме това място и нямахме търпение да го посетим отново. Но за момчетата си беше страшно наказание. Толкова тъпо и скучно да им беше, че няма накъде. А в подобни ситуации, за да си го напарвят по-интересно, не им хрумва нищо друго, освен да се бият и дразнят един друг. Биха се на фона на кактусите, биха се на фона на цветните лехи, трепаха се на бамубоковото мостче, както и в градината с английските рози. За щастие не успяха да стъпчат или окършат нито едно растение, но пък ми скъсаха нервите, макар всячески да се опитвах да ги игнорирам. Толкова им бях бясна, че реших да им отмъстя като си купя сладолед само за мен. Получи ми се страхотно! Горките, изобщо не можеха да повярват, че съм способна на такава жестокост и коравосърдечие. Всъщност оказа се, че не съм способна. Всяка лъжичка от сладоледа ми присядаше като гледах нещастните им личица. Не издържах и им го връчих. Казах им да преценят сами дали го заслужават или не. Давид категорично заяви, че не е редно да го изядат, но Девин възмутено се намеси "Е к`во? Да го изхвърлим ли?" След което дружно си го хапнаха.
ДЕН СЕДЕМНАДЕСЕТИ - НА МОРЕТО И МАТЕМАТИКАТА НЕ Е СЪЩАТА
Откакто сме на море ми прави впечатление, че тук цифрите и смятането някак си не са подвластни на познатите ми математически закони. Не че някога съм била особено веща в тая наука, но все си мисля, че основните познания ги имам. Като например да си правя елементарни сметки. Но следващите примери ме накараха бая да се замисля.
Пример 1: едно наум
В капанчето тип Скара - Бира продавачът винаги смята с едно на ум. Каквато и да ни е сметката, той все ни добавя едно левче отгоре.
Пример 2: 14=14
Или поне така са ни учили в училище. Да, ама не! Тук за шейзлонг и чадър даваш 14 лв, но в замяна получаваш билетчета на стойност 10 лв.
Пример 3: 5 минути не са константна величина
По пътя на логиката би следвало 5 минути винаги да са си 5 минути. Но когато кажа на децата "Попечете се на слънце 5 минути и после влизайте във водата!" те на първата минута вече са до кръста в морето. Когато, обаче, ги изюркам "Айде след 5 минути излизайте от водата!" , довлачват ми се най-рано след половин час.
Пример 4: 2 е по-голямо от 3
Днес Пламен съзря едно девойче с огромен бюст под чадъра до нас и след продължително съзерцаване ми сподели "Брей, мило, видях 2 цици и забравих, че имам 3 деца!"
Пример 5: този е от любимия ми тип задачи "да допуснем, че...."
Вчера питам Денис за колко дни му остават чисти боксерки, за да знам дали да пера или не. Той ми отвръща "За осем дни." Допуснах, че има осем чифта чиста гащи. За всеки случай отидох да проверя и гледам - само три. Погледнах го въпросително, а той ми рече "Ти не ме пита колко боксерки имам, а за колко дни ще ми стигнат."
ДЕН ОСЕМНАДЕСЕТИ - НАЙ-ПОСЛЕ
Днес бе много специален ден за мен, защото най-накрая се запознах с Мина - момичето от Варна, което прави уникално красиви торти. С нея се познаваме задочно от доста време и честичко си говорим по телефона, но никога не се бяхме виждали наживо. Ето, че и това се случи. Срещнахме се в морската градина във Варна и докато децата се забавляваха в лунапарка, ние си бъбрихме сладко, сладко. Беше толкова вълнуващо и приятно! Щастлива съм, че те познавам, Мина!!!
 |
| Девин и Марти - момченцето на Мина |
ДЕН ДВАДЕСЕТИ - НИЕ К`ВА Я МИСЛЕХМЕ, ТЯ К`ВА СТАНА
Откакто сме тук все се каним да посетим кръчмето на плажа. Днес решихме, че му е дошло времето. Хем ще си спестя едно готвене, хем ще си прекараме една приятна вечер навън. А и ресторантчето е на толкова стратегическо място! Близо е до морето - ще чуваме вълните, ще усещаме морския бриз. Романтика и прохлада! Освен това е на самия плаж - децата ще си вилнеят на воля. А най-хубавото е, че е на крачка от хотела ни. Като се нахранят, момчетата ще се приберат да си гледат телевизия, пък ние с Пламчо ще си останем двамцата да си гукаме като влюбени гълъбчета. Боже, колко готино ще си прекараме!!!
Едва дочакахме да стане време за вечеря и бух - в кръчмата! Точно в средата под навеса имаше свободна маса. Единствената. Настанихме се, ама някак с неохота. Искаше ми се да сме на крайна маса, да усещам вятъра в косите си, а не да ми е задушно. И ето ти късмет! Точно такава маса се освободи. Естествено, преместихме се. Вече всичко беше перфектно, както го бяхме планирали и едва ли нещо можеше да се обърка. Оказа се, че може и още как. Изневиделица такава буря се изви - дъжд, вятър, студ. А ние на крайна маса! Първо вратовете ни се напълниха с пясък, после гърбовете ни подгизнаха от дъжд. А баровците на вътрешните маси сухички и на завет, да им завиди човек. Успокоявахме се с мисълта, че летните бури са краткотрайни. Ще повали, ще повее, пък ще спре. Е, спря, ама след три часа.
Заради едното лошо време не си заслужаваше да си разваляме настроението и вечерта. Пък и скоро децата щяха да се приберат в апартамента, а ние щяхме да пристъпим към частта с влюбените гълъбчета (макар повече да приличахме на мокри кокошки). Щом дъждът поотихна леко, изюркахме мочетата да тръгват. Тъкмо станаха да се изнасят и изведнъж Давид се присети "Ама ние не бяхме ли поръчали пърленка? Не тръгвам, докато не си хапна!" И не тръгна. Останахме си две мокри кокошки и едно ненаяло се гардже. Ще си клъвне пърленка, пък ще отлети при братчетата си и ето ти го нашият план отново в действие - ще си говорим на спокойствие, ще се държим за ръце, ще се гледаме влюбено... Тъкмо Давид преглъщаше последните залъци и мобилният на Пламен звънна. Беше Денис. Обаждаше се да ни информира, че една от крушките в хола гръмнала. Всичко било в стъкла, а Девин ревял изплашен.
Излишно е да ви казвам, че това сложи край на нашия план. Приключих вечерта скоропостижно с метла в ръка.
ДЕН ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ - КРАЙ НА СРЕДНОЩНИТЕ СТАВАНИЯ
Вкъщи Девин откакто се е родил спи между нас на спалнята. В най-добрия случай само заспива там, след което Пламен го пренася в креватчето му при батковците в детската стая и към 3-4 през нощта той се връща отново при нас. Но откакто сме тук, още от първата нощ, Девин реши да спи на дивана в хола. В началото бяхме супер скептични и си мислехме, че тая няма да я бъде - прекалено е хубаво, за да е истина! Но детето ни опроверга. Е, вярно, по няколко пъти на нощ ставах да го видя, защото викаше "мама" насън, но нищо повече. Снощи, понеже Пламен много хъркаше, а знаете колко досадно е това, реших да се преместя да спя при Девин в хола. По едно време отново чувам "мама", но се оказа, че изобщо не идва от Девин, а от бойлера в банята на момчетата. Явно заради разликата в налягането нощем се получава този странен звук, който досущ звучи като "мама". А аз толкова нощи съм се заблуждавала и ставала напразно. Но вече край! Дано и като се приберем в София Девин продължи да си спи сам, а не между нас. Макар че вече толкова години все някое дете спи при нас, че с Пламен се опасяваме да не ни липсва и да ни е криво. Предложих му в краен случай да си вземем куче, а той взе да ми пробутва някви идеи за млада готина мацка, която да си лягала между нас и да запълвала празнината. На тая тясна спалня друг път!
ДЕН ДВАДЕСЕТ И ВТОРИ - ДО РУМЪНСКО И НАЗАД
През нощта се появи силен вятър. Поривите му са толкова силни, че на плажа е като в пясъчна буря насред пустинята. Решихме да си спестим подобно екстремно преживяване и вместо да плажуваме, да се разходим до Румъния. Първа спирка - Мангалия. Готино яхтено пристанище и нищо друго впечатляващо. Поради липса на забележителности, Давид наблегна на кулинарен туризъм. После не спря да се превъзнася колко вкусни били румънските пирожки със шоколад, сладоледчето с вкус на ром и сладките банани. В България ядял банани, ама някак си без особена наслада, пък тия тук били толкова ароматни, толкова приятни. Ходи обеснявай, че такова нещо като български и румънски банани няма и че всички идват от друго място.
След Мангалия се отправихме към цел номер две - Констанца. За жалост попаднахме в някакво брутално задръстване. за час и половина изминахме само четири километра. С тая скорост имахмме чудесната възможност да разгледаме всичко встрани от пътя най-подробно и в детайли. Така се бях вживяла в ролята на гид, че не спирах да повтарям "Вижте им къщите! Вижте им магазините! Вижте им градинките! Вижте им това! Вижте им онова!...." По едно време гледам циганин бута бебешка количка, а в нея газова бутилка и възкликнах "Боже, вижте им бебетата!" Да не ви разправям какъв хилеж настана. Най-вече от моя страна. Два джойнта да бях дръпнала, нямаше да се хиля така. Но явно напрежението от кибиченето в задръстването си казваше думата. Малко по-късно и Пламен се предаде и на 16 км преди Констанца обърна в посока България. За разтуха от дългия път се забихме в Златната рибка край Дуранкулашкото езеро. Друго си е на родна почва.
 |
| Яхтеното пристанище в Мангалия |
 |
| Дуранкулашкото езеро |
 |
| Дуранкулашкото езеро |
ДЕН ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТИ - ЕХ, МЕЧТИ!
Днес отново се разходихме до Крапец. С нас дойде и Виктор - стар приятел, с когото се познаваме още от колежа. В изцяло мъжка компания се почуствах като принцеса. Викам си "Еййййййй, кой като мене!?! Сама с цели петима мъже!" Петимата, обаче, май хич не гледаха на мен като на принцеса. То не знам дали изобщо ме и виждаха. Натръшкаха се под чадърите да играят табла, а аз отидох да се плицикам на брега при вълните. По едно време чувам Давид пищи. Веднага изтичах да видя какво става. Мъжката компания в смут и паника. На единия чадър имало страшно животно. Гледам - няк`во хвъркато насекомо. Викам на Пламен "Убий го!", а той "Ааааааааааа, убий го ти!" Замахнах да го изгоня, а Вики подскочи "Ей, да не го метнеш към мене!" .... И това ми било мъже! Има да мечтая да съм принцеса.
ДЕН ДВАДЕСЕТ И ПЕТИ - СЛАДОЛЕД С ТРОЙНА ЗАЩИТА
Ако питате децата, консумацията на сладолед е абсолютно задължителна. Имат си изготвен строен график, според който трябва да ядат сладолед по три пъти на ден и го спазват безусловно. Като тръгвахме за морето бабите и дядовците им дадоха по някой лев "за сладолед" и те го приеха съвсем буквално. На няколко пъти се пробвах да им мина с номера "Не може, нямаме пари!" , но моменталически бивах контрирана "Ние имаме! Нали баба и дядо ни дадоха!" То спестовни книжки да им бяха дали, пак щяха да свършат при това количество и при тия цени (никога не съм разбирала защо на морето сладоледът трябва да е двойно по-скъп, но както и да е). Аз нямам нищо против цялата тая работа, но мразя когато отворя фризера с идеята и аз да си хапна сладолед, да открия празна кутия. Затова днес с Пламен бяхме супер щастливи когато в магазина открихме сладолед със стафиди, ядки и портокалови корички. Причината - Денис не понася ядки, Давид - портокали, а Девин - стафиди. Да ги видим сега как ще ни изяждат сладоледа! Край на празните кутии във фризера!!! Да живее сладоледът с тройна защита!
 |
| Това е първият сладолед за деня - точно след като са излезли от двучасово киснене във водата и преди да се приберат в апартамента, след което ние с Пламен си оставаме самички на плажа - като млади гаджета |
 |
| Хапнах сладоледа и дим да ме няма! |
ДЕН ДВАДЕСЕТ И СЕДМИ - ПРОЩЪПУЛНИК
Всъщност думата "прощъпулник" не е много на място, защото иде реч за първия полет на нашите лястовички. Днес, докато си пиех сутрешното кафе на балкона, видях как и малките изхвърчаха от гнездото. Толкова се развълнувах! Сякаш оня ден се излюпиха, а днес вече летят.
ДЕН ТРИДЕСЕТИ - ДО ЗАЛЕЗ СЛЪНЦЕ
Днес е последният ни ден на морето. Не мога да повярвам колко бързо се изтърколи цял един месец. И не само ,че не ни омръзна, ами хич не ни се тръгва. От седмица Девин реве, че не иска да си ходим в София и че тук му е много хубаво. Днес седяхме на плажа не само до залез слънце, както правим обикновено, а и доста след това. Оказа се трудно да си вземем довиждане с морето. Прекарахме страхотни 30 дни и ще отнесем със себе си чудесни спомени и емоции.
ДЕН ТРИДЕСЕТ И ПЪРВИ - ОТНОВО НА ПЪТ
Тръгнахме си от Бялата лагуна. Пътьом минахме през Варна да си вземем довиждане с нашите приятели и продължихме към Велико Търново. За първи път в колата цареше невероятно спокойствие и тишина. Момчетата бяха неузнаваемо кротки. През целия път слушахме само българска музика. Специално за случая бях подбрала над 100 от най-любимите ми български песни и беше страхотно! Във Велико Търново се мотахме повече от три часа. Първо обядвахме в любимата на Пламен пицария, която най-накрая посетих и аз и много ми хареса. А след това се разходихме из центъра и старата част на града. Не минахме без инцидент. Изведнъж Давид изчезна. Направо откачихме от ужас. Открихме го на съвсем друга улица. Оказа се, че видял пчела и побягнал да се спасява. Той изпитва панически страх от насекоми и в страха си търтил да бяга накъдето му видят очите. В резултат не биде ужилен, а изгубен и слава богу, намерен!
След великотърновската разходка пак се метнахме на колата и отпрашихме към София. Късно вечерта си бяхме у дома - щастливи, доволни и тенозни. Това бе една от най-хубавите ни морски ваканции!!! Времето бе страхотно. Никой не се разболя или контузи. Цикълът ми закъсня цели 7 дни и ми дойде чак днес сутринта, тъй че си изкарах цялото море без женски простотии. И това ако не е късмет!
Та толкова за морето това лято. Догодина, живот и здраве, пак!
