Спомени, спомени...

Вчерашният ден (неделя, 26 май) ме върна цели 19 години назад във времето и си спомних за моя абитуриентски бал. Не, че беше на същата дата - по традиция едно време Първа английска си правеше първа бала - още на 19 май. Това, което събуди спомените в мен, бяха атмосферните условия в съчетание с бала на едно от трите училища, намиращи се точно срещу нашия блок. Като видна клюкарка се инсталирах на прозореца още при първите клаксони и викове "Едно, две, три...дванайсе!!!!!!!!"(за успокоение на учителката ми по български - знам, че се пише "дванадесет"). Гледах девойките в дълги бални рокли как се крият под чадърчета и стряхи и в съзнанието ми изплуваха и моите вълнения покрай този така съдбовен ден. 

Както вече споменах, денят бе 19 май през далечната 1994 г. Още рано сутринта се облещи едно ми ти слънце. Можеше и да ме събуди, ако изобщо бях заспивала, но от кълбото ролки на главата ми цяла нощ място не можах да си намеря и сън не ме хвана. Онези от вас, които са чели края на тази ми публикация, са наясно с прическата ми за бала и роклята в детайли. Но не за тях иде реч. Да се върнем на слънчевото време. Цял ден бе такава невероятна жега, че едва се дишаше. Особено след като апартаментът ни се напълни с десетки хора - роднини и приятели, дошли да уважат празника ми. Навремето "абитуриентската" и "новобранската" си бяха големи събития, отстъпващи по важност може би единствено на женитбата. Години наред майка юркаше татко да изремонтира това или онова изкъщи (бяхме щастливи новодомци в панелка в Дружба 2), че като дойдели хората за бала ми, да не се излагаме. А той все я успокояваше "Няма страшно, до бала всичко ще е ОК!" И беше - тва измазани стени, теракот по пода, овални сводове в коридора, работещи ключове и контакти, модерни осветителни тела... Една крушка нямаше да виси на кабел и да й се вижда фасунгата, от нийде не стърчаха жици,ни едно очукано ръбче по стените или пукнатина по плочките. Дом като от списание - за чудо и приказ! А какви сладки за почерпка бяхме приготвили - то не бяха соленки, то не бяха масленки, розички, ореховки, пурички... Богата работа!!! Дни наред баба ми и майка ми се трепаха с такъв ентусиазъм! Драмата бе само къде да скрием цялото това количество вкусотии, тъй щото татко да не се добере до тях преди гостите. Гениалното хрумване на майка ми да ги приберем в един стар кухненски шкаф на балкона ("Баща ти там не пипа!") се оказа стратегически провал. Още на следващата сутрин татко се появи откъм балкона с претъпкана уста, явно недоумение и още по-явно задоволство:"К'ви са тия сладки, бе? Много хубави всичките!" Тъй или иначе, количествата бяха промишлени, та и за гостите останаха.

Увлякох се в подробности и почти забравих за жегата в оня паметен ден. След като се препотих десетина пъти, дойде време да тръгвам най-сетне към училище, пременена в разкошатната ми кадифена рокля, нагримирана, натокана, с прическа. Убавица отвсякъде! Още докато се изнасяхме с цялата тълпа гости за ритуалното изпращане пред блока (как иначе ще ме забележи целият квартал?), ми направи впечатление, че навън нещо притъмня. И щом си подадох носа от входа, такава буря се развихри, че прилежно прибраните ми в кок къдрици за нула време заприличаха на разплетена кошница. Но вятърът не се задоволи само с това. Така се заигра с балоните по колата, че повечето ми ги издуха. Останалите се разхвърчаха почти веднага щом "стъпихме" на Цариградско. Останаха да висят само кончета и един-два спъхнати, все пак достатъчно, та да загатват, че абитуриентка се вози в тоз автомобил. "Голям праз!" успокоявах си се аз. "Нали не вали!" Е, не за дълго. На Орлов мост вече и дъжд си плющеше. Само единият вятър нямаше как да ми съсипе напълно прическата, че и грима. Друго си е да се поразмаже иначе "водоустойчивата" спирала, а буклите да се превърнат в спластени клечоци. Добре, че на дълбоката цепка на роклята ми нищо й нямаше, та барем с нещо да привличам погледи и позитивни коментари. Хубавото бе, че лошото време изобщо не попречи училищният двор да се препълни с готини млади хора, с много настроение и с положителни емоции. Дъждът се оказа упорит и валя чак докато не влязохме в ресторанта на хотела. Добре, че от време на време някоя баба или майка подмяташе "Няма нищо! Тамън по вода ще им върви!"  Преживяването беше уникално и със сигурност ще го помня и в следващите, и в по-следващите, и в още по-следващите 19 години. Май бая време възнамерявам да живея...:)

Летящите по Цариградско балони ми напомниха и за една друга случка - сватбата на сестра ми. Както си карахме в почетна колона по булеварда, изведнъж букета от предния капак на младоженския автомобил се отлепи, претърколи се през колата, падна на шосето и започна да се премята по асфалта. Да не го бях аранжирала и лепила аз, да се направя на разсеяна, ама така ме загриза съвестта. Пламен веднага отби встрани и спря в локалното, а аз припнах да събирам цветя от платното. Колко свиркания от клаксони отнесох, ама едва ли бяха заради шикозния ми тоалет. Оказа се, че една единствена розичка се е счупила. Букетът си беше цял и като нов! Направо не можех да повярвам! Толкова хубаво и качествено да го бях аранжирала значи!!! Професионална работа!

Тази случка ме подсети и за една друга, свързана с цветя и шосе, ама този път не просто булевард, а цяла магистрала. Беше преди 12 години в разгара на лятото. Аз, Пламен и една позната тръгнахме с Москвича, наследство от дядо ми, към Ботевград, за сватбата на едни наши приятели. Ние тримата изтупани с официални дрехи, Москвето - натъкмено с овчи кожи по седалките - стил и елегантност!!! Като се качихме на "Хемус", незнайно защо Пламен реши да пришпори колата на макс. На магистралата 120 км/час били позволени. То хубаво са позволени, ама за Москвича са недостижими. Не го бях чувала да реве така през всичките двадесет и кусур години от съвместния ни живот (за автомобила говоря). Горкият, даде всичко от себе си, но на едно нанагорнище гарнитурата му не издържа и цялата избухна в масло. Повече от ясно бе, че в тоя му вид няма как да го водим с нас на сватба. Зарязахме го в канавката, а ние се придвижихме до разклона за Ботевград на автостоп. Там ни разтовариха. Аз и познатата ни останахме в локалното на магистралата, а Пламен се заби встрани да търси обхват на мобилния,та да се обади на някой да ни прибере. Приличахме досущ на магистрални труженички, ама елитни (нали се бяхме издокарали за сватба) и с богат сутеньор (бял и с мобифон). На всичкото отгоре държахме и по един букет цветя (предвидени за булката) - ще реши човек, че клиент ни ги е подарил в знак на благодарност и задоволство от предоставената му услуга. Леле, как ни се радваха тираджиите!!! Скъсаха се да ни бибиткат, ама никой не посмя да спре. Сигурно са се страхували, че взимаме много (без табела "прИмоция"), пък и с цветя едва ли са били подготвени. Голям купон беше! В крайна сметка се добрахме до Ботевград и присъствахме на важното събитие. 

Ох, толкова много спомени, а вие сигурно торта чакате да ви покажа. 

Ще ви представя една, която правих толкова отдавна, че спокойно мога и нея да причисля в графа "спомени". Поръча ми я Виктория за рождения ден на майка й Бонка. Тортата трябваше да е на два етажа и като дизайн да наподобява прословутата ми торта с ягодки. Казвам "прословута", защото това е може би най-копираната ми торта - виждала съм десетки, да не кажа стотици нейни копия. Затова реших да сътворя нещо различно, нещо по-стилно и изчистено. Заложих на аристократично синьо за основата, на което да контрастират черна плетена дантела и рози в розово и лилаво. За да е още по-изискана издължих силуета с допълнителен трети етаж и за разкош добавих бели камейчета и брошка. Мисля, че се получи семпла и стилна торта. 

Към нея Виктория ме помоли да направя и 32 къпкейкчета, с които майка й да почерпи колежките в работата. Бонка е учителка в детска градина.

Проблематичното при тази торта бе транспортирането й, тъй като трябваше да пропътува стотици километри - от София до Каварна. Ужасно се страхувах дали ще издържи целия този път, но за щастие оцеля. Пълнежът бе Кармен, а той е доста стабилен и подходящ за такива ситуации.

Ето и писмото, което получих от Вики впоследствие. Отзивите за всяка торта са нещо изключително ценно и важно за мен. Те са моята награда и ме правят наистина щастлива. Благодарение на тях знам дали съм се справила добре. Само тогава мога да се чуствам удовлетворена и спокойна. 

Здравей, Бубе !

Най-после успявам да открадна малко време и да ти изпратя снимки от нашия празник, който -благодарение и на твоето невероятно творение – беше прекрасен! Благодаря ти !

 Малко предистория – както знаеш, тортата трябваше да пътува чак до Каварна… ако трябва да съм честна, признавам си, че много ми беше притеснено дали ще успея да закарам тортата невредима … за щастие пристигнахме невредими, най-вече тортата! Привлякох баща ми за съюзник и с общи усилия успяхме да скрием тортата от майка ми (рожденият й ден беше на 31.10. и не исках да й разкрием по-рано изненадата.

В понеделник вечерта успяхме да се съберем семейството и да предизвикаме сълзи на радост у майка ми …. Удоволствието да я видим щастлива не може да се сравни с никое друго преживяване …

Вкусът на тортата беше уникален ! Никога няма да го забравя … и сега, само като погледна снимките или се сетя за тортата, мозъкът ми възпроизвежда онова усещане …хммм… 

Кексчетата бяха „черешката на тортата” ! Всички колеги на майка бяха впечатлени от вида и вкуса им ! ….

 Не намирам правилните думи, за да ти кажа колко щастие внесе в дома ни онези дни, защото от тортата си похапнаха и доста приятели и близки и всички си поискаха допълнително парчета.

Благодаря ти, Бубе ! Пожелавам ти радостта, която ни даряваш чрез сръчните си ръце, да се връща многократно в дома ти! 

Прегръдки !

Виктория

Ами това е за днес! Пожелавам попътен вятър на всички тазгодишни абитуриенти и да им върви по вода в живота!!! 

За мъже

Великденските пости свършиха, тъй че с чиста съвест мога да ви покажа нещо по-месничко и блажничко. Днес ще ви представя две торти. Общото между тях е, че са правени за мъже - единият заклет рибар, другият - заклет месар. 

Първата бе за рождения ден на съседа ни Илия (заклетия месар). Това е човекът, който неведнъж е приютявал мои торти в неговия хладилник. Но по стечение на обстоятелствата, те никога не са били предназначени за него. Всеки път, когато правех сватбени торти и ми трябваше още един хладилник, той бе така добър да ми услужва с неговия. Ето, че най-накрая дойде ред да му се реванширам. И понеже той е голям фен на скара- бирата, логично и дизайнът на тортата бе такъв. Реших самата торта да представлява барбекю, тип тенджера, а отгоре да "метна" някоя и друга мръвчица. И понеже вече бях правила пържолка (имам предвид тортата за Георги), този път заложих на свинско шишче и македонски наденички - хем да не се повтарям, хем да ми е забавно да се пробвам с нещо ново. Барбекюто исках да има максимално автентичен вид - да е цялото опушено и в сажди, та да подсказва колко често е в експлоатация. За целта си боядисах тортата с черна боя , а отгоре мацотих с няколко различни цвята дъстове.  Дървените въглища първоначално мислех да ги рисувам, но после ми хрумна гениалната идея да си ги разпечатам на вафлена хартия. От интернет си свалих снимка на разпалена жар и готово. Най-много се озорих с решетката за скарата. Правих я по подобие на истинска такава. Разточих си дебел пласт захарно тесто, оформих от него кръг и почна голямото рязане. Страшен пипкаж и страшна забава!!! След като тестото изсъхна и се повтвърди, минах и решетката с черно и дъстове. Най-кошмарно бе поставянето й върху тортата - на доста места се начупи и я подреждах като пъзел, но нищо фатално. Ето какво се получи в крайна сметка - барбекю за чудо и приказ! 

 Жарта примамливо светеше в огнено червено и пушлявеше. Чакаше с нетърпение да й метна мръвките. Скоро наденичките зацвърчаха, по повърхността им изби мазнинка и придобиха оня изкусителен вид на препеченко. Свинското шишче доовкусих с парченца жълта, зелена и червена чушка и малко лук. За разкош опуках и две люти чушлета, сорт Шипка. Към цялата тая благиня нямаше как да не добавя и кенче ледено студена биричка. Спретнах го от слепени кръгли бисквитки, увити в захарно тесто. Измайсторих и едни щипчици - няма да си горим ръцете, я! 

Сигуна съм, че на Илия му е било сладко (в буквалния смисъл на думата!) :)))

 

Втората торта я правих по молба на свекър ми за неговия приятел - месарят (заклетия рибар). Той е собственик на месарския магазин точно пред блока им и всяка вечер се събират там на хапване и пийване в кръчмето към магазина, което кодово и с любов наричат "офиса". Трудят се усърдно хората, какво да се прави! Да не мислите, че е лесно всяка вечер да се потиш над свинско и винско. Та в знак на благодарност за ежедневното гостоприемство, свекър ми и останалите "колеги" искаха да изненадат и зарадват своя домакин с торта, изработена от мен. Темата - риболов, ама не какъв да е, а на сом. Признавам си, идея си нямах как точно изглежда тая риба, но да живее нетът! Разрових се за снимки и си свалих десетина, които да ми служат за ориентир. И се почна голямото моделиране. Взех една прилично голяма топка бяло захарно тесто, запретнах ръкави и последваха поне пет-шест опита. Все нещо не беше като хората - или формата не можех да докарам, или съотношението глава-тяло. Да бях закесила с въдица край някой водоем, сигурно повече щеше да ми спори. Все пак успях да моделирам нещо, което да прилича на сом. То не бяха перки, не бяха мустаци!!! Да му се не знае и сложната риба!!! И понеже беше от бяло тесто, приличаше на гипсова фигурка, която чака да бъде оцветена. Щом позасъхна и с тая работа се заех. Такова мацане с боите му ударих, че не е истина. Часове наред наслагвах различни пластове и нюанси докато докарам реалистичен вид на кожата. Най-отгоре минах и с перлена боя, за да изглежда лъскава и хлъзгава. Не знам дали от снимките си личи, но се получи наистина много достоверно - направо си замириса на прясноуловена риба! Голямо мятане му удари върху тортата (баш като риба на сухо), но в крайна сметка се кротна. 

Признанието, което очаквах - месарят казал, че сомчето ми било същинско като истинско. Точно такъв сом бил уловил миналия уикенд, ама пет пъти по-голям! Е, има си хас да не е бил два метра, минимум!!! :)))

Най-готиното беше, че след известно време в "офиса" съвсем случайно се засекли съседът Илия и свекър ми, които дотогава не се познавали. Месарят взел да се хвали на Илия за тортата със сомчето. Той на свой ред също се изфукал с неговата и я запоказвал на телефона си. Свекър ми, и той да не остане по-назад, пък показал тенджерката със зеленчукова супа, която му направих за рождения ден. Само си представете картинката - трима мъже си мерят.......тортите! И трите сътворени от мен!!! Е как да не ми е кеф!?!?

След толкова много храна отивам и аз да хапна нещичко!

Великденска отчетна

Христос воскресе!!! 

Дано сте посрещнали празника в добро настроение, сред любими хора и на приказни места. 

При мен настроението беше приповдигнато, но не толкова от положителни емоции, колкото от високо кръвно. Първите няколко дни от дългата почивка си посветих на Денис - да му помагам да се подготви по български език и литература за предстоящите му матури и кандидатстване. Нали е седмокласник, горкият!!! От сутрин до ранния следобед си трошах нервите с него. После предавах щафетата на баща му - той е по-вещ по математика и заедно залягаха над сборниците със задачи. За да си улесним поне малко живота в тези напрегнати за нас дни, изпратихме двамата по-малки на вилата с родителите ми. Привечер, вече изправени на ръба на нервна криза, зарязвахме Денис и излизахме да се разтушим. Раздавахме го като младоженци - разходки, заведенийца, ихо-ахо! Пък и бременничка с корема - все едно сме се оженили преди има няма половин година и сега сме в трепетно очакване на първото си дете. Нищо, че оттогава реално са минали 14 години и на вид сме доста повече "дъртоженци", отколкото "младоженци", ама карай да върви. Кой ти знае, пък и в тъмното бръчките и побелелите коси не личат много.

В петък Пламен прибра децата от вилата и в събота, в пълен състав бяхме в кухнята, ангажирани с боядисването на яйцата и месене на козунаци. Девин боядиса едно яйчице специално за бебето. Толкова ми е сладък!!! Живот и здраве, ще бъде страхотен батко. Като заминаваше за вилата му беше толкова мъчно, че трябва да се раздели с бебчо. Със сълзи на очи ми целува корема в продължение на минути, а после, като ми се обжадаше, ме караше да си слагам телефона до ухото на бебето, та да му кажел нещо важно. Естестевно, подслушвах, а важното беше в стил "Обичам те много! Липсваш ми много!" Айде сълзи и в моите очи.... 

И заради козунака ми се прирева, ама не от умиление, а защото хич не ми бухна. Пробните козунаци ми станаха разкошни. По препоръка на Хриси (булката ми в зелено) пробвах рецептата на Кулинарен еликсир за козунак със сметана. Изпекох три броя - отвън с чудна хрупкава коричка, вътре - меки като душичка!!! Момчетата ги ометоха за по-малко от 24 часа, ама не се мина без критика - захарта им била малко. Та тоя път реших да сложа двойно количество и тестото ми, естествено, не втаса както трябва. 

В неделя, както си му е редът, отидохме на църква. За първа година отвън нямаше опашка, а обикновено се вие с метри и стотици хора чакат своя ред.  Дори ми мина налудничавата мисъл, че може да е затворено. Разбира се, не беше. В храма, за мое успокоение, все пак се беше заформила опашка от десетина човека пред една от иконите. Пламен и децата си запалиха по свещичка и излязоха. Девин обиколи набързо иконите, пред които нямаше хора с думите "На мен и тия ми харесват!" и също се изнесе. Само аз чинно си се наредих на опашката. Семейството пред мен ми предложи да ги прередя, че били трима и да не чакам. Отказах, а мъжът мило ми рече "То като гледам, и вие май сте трима!", визирайки големия ми корем и загатвайки възможността да нося близнаци. Е, да! В началото наистина бяха две плодните сакчета. Едва ли бих могла да ви опиша изумлението ми, когато ги видях на ехографа. За Пламен да не говорим - беше меко казано съкрушен от новината. След три деца - близнаци!!! Дойде ни като гръм от ясно небе. След първоначалния шок леко се поокопитих и веднага в съзнанието ми изплува един сън, който бях сънувала два дни по-рано. Сънувах, че Миленка - фотографката, е дошла вкъщи да прави отново фотосесия на децата. Подредих Денис, Давид и Девин да седнат на земята и им връчих да гушкат две бебета. Изведнъж се стреснах и си казах "А, ама защо две? Едното е излишно. " Взех го и вече не беше в кадър. Е, сънят се оказа пророчески. Едното бебче наистина ни бе отнето - не се развиваше нормално и с течение на времето просто изчезна. 

Но да се върнем към Великден. След църквата се разходихме из парка. Сестра ми Вероника беше с нас и се възползвахме да ни щракне няколко семейни снимки. После бяхме на празничен обяд в родителите на съпруга ми. Прехода от Великден към Гергьовден направихме с печено агнешко. Тук е моментът, макар и със закъснение, да поздравя всички именници, които празнуваха през последните дни. Бъдете много здрави и щастливи и с радост и гордост носете хубавите си имена!!!

Ами това е! За финал малко снимков материал!

И малко великденски снимки от отминали години, че тази нямах време за фотосесии.