Спомени, спомени...

Вчерашният ден (неделя, 26 май) ме върна цели 19 години назад във времето и си спомних за моя абитуриентски бал. Не, че беше на същата дата - по традиция едно време Първа английска си правеше първа бала - още на 19 май. Това, което събуди спомените в мен, бяха атмосферните условия в съчетание с бала на едно от трите училища, намиращи се точно срещу нашия блок. Като видна клюкарка се инсталирах на прозореца още при първите клаксони и викове "Едно, две, три...дванайсе!!!!!!!!"(за успокоение на учителката ми по български - знам, че се пише "дванадесет"). Гледах девойките в дълги бални рокли как се крият под чадърчета и стряхи и в съзнанието ми изплуваха и моите вълнения покрай този така съдбовен ден. 

Както вече споменах, денят бе 19 май през далечната 1994 г. Още рано сутринта се облещи едно ми ти слънце. Можеше и да ме събуди, ако изобщо бях заспивала, но от кълбото ролки на главата ми цяла нощ място не можах да си намеря и сън не ме хвана. Онези от вас, които са чели края на тази ми публикация, са наясно с прическата ми за бала и роклята в детайли. Но не за тях иде реч. Да се върнем на слънчевото време. Цял ден бе такава невероятна жега, че едва се дишаше. Особено след като апартаментът ни се напълни с десетки хора - роднини и приятели, дошли да уважат празника ми. Навремето "абитуриентската" и "новобранската" си бяха големи събития, отстъпващи по важност може би единствено на женитбата. Години наред майка юркаше татко да изремонтира това или онова изкъщи (бяхме щастливи новодомци в панелка в Дружба 2), че като дойдели хората за бала ми, да не се излагаме. А той все я успокояваше "Няма страшно, до бала всичко ще е ОК!" И беше - тва измазани стени, теракот по пода, овални сводове в коридора, работещи ключове и контакти, модерни осветителни тела... Една крушка нямаше да виси на кабел и да й се вижда фасунгата, от нийде не стърчаха жици,ни едно очукано ръбче по стените или пукнатина по плочките. Дом като от списание - за чудо и приказ! А какви сладки за почерпка бяхме приготвили - то не бяха соленки, то не бяха масленки, розички, ореховки, пурички... Богата работа!!! Дни наред баба ми и майка ми се трепаха с такъв ентусиазъм! Драмата бе само къде да скрием цялото това количество вкусотии, тъй щото татко да не се добере до тях преди гостите. Гениалното хрумване на майка ми да ги приберем в един стар кухненски шкаф на балкона ("Баща ти там не пипа!") се оказа стратегически провал. Още на следващата сутрин татко се появи откъм балкона с претъпкана уста, явно недоумение и още по-явно задоволство:"К'ви са тия сладки, бе? Много хубави всичките!" Тъй или иначе, количествата бяха промишлени, та и за гостите останаха.

Увлякох се в подробности и почти забравих за жегата в оня паметен ден. След като се препотих десетина пъти, дойде време да тръгвам най-сетне към училище, пременена в разкошатната ми кадифена рокля, нагримирана, натокана, с прическа. Убавица отвсякъде! Още докато се изнасяхме с цялата тълпа гости за ритуалното изпращане пред блока (как иначе ще ме забележи целият квартал?), ми направи впечатление, че навън нещо притъмня. И щом си подадох носа от входа, такава буря се развихри, че прилежно прибраните ми в кок къдрици за нула време заприличаха на разплетена кошница. Но вятърът не се задоволи само с това. Така се заигра с балоните по колата, че повечето ми ги издуха. Останалите се разхвърчаха почти веднага щом "стъпихме" на Цариградско. Останаха да висят само кончета и един-два спъхнати, все пак достатъчно, та да загатват, че абитуриентка се вози в тоз автомобил. "Голям праз!" успокоявах си се аз. "Нали не вали!" Е, не за дълго. На Орлов мост вече и дъжд си плющеше. Само единият вятър нямаше как да ми съсипе напълно прическата, че и грима. Друго си е да се поразмаже иначе "водоустойчивата" спирала, а буклите да се превърнат в спластени клечоци. Добре, че на дълбоката цепка на роклята ми нищо й нямаше, та барем с нещо да привличам погледи и позитивни коментари. Хубавото бе, че лошото време изобщо не попречи училищният двор да се препълни с готини млади хора, с много настроение и с положителни емоции. Дъждът се оказа упорит и валя чак докато не влязохме в ресторанта на хотела. Добре, че от време на време някоя баба или майка подмяташе "Няма нищо! Тамън по вода ще им върви!"  Преживяването беше уникално и със сигурност ще го помня и в следващите, и в по-следващите, и в още по-следващите 19 години. Май бая време възнамерявам да живея...:)

Летящите по Цариградско балони ми напомниха и за една друга случка - сватбата на сестра ми. Както си карахме в почетна колона по булеварда, изведнъж букета от предния капак на младоженския автомобил се отлепи, претърколи се през колата, падна на шосето и започна да се премята по асфалта. Да не го бях аранжирала и лепила аз, да се направя на разсеяна, ама така ме загриза съвестта. Пламен веднага отби встрани и спря в локалното, а аз припнах да събирам цветя от платното. Колко свиркания от клаксони отнесох, ама едва ли бяха заради шикозния ми тоалет. Оказа се, че една единствена розичка се е счупила. Букетът си беше цял и като нов! Направо не можех да повярвам! Толкова хубаво и качествено да го бях аранжирала значи!!! Професионална работа!

Тази случка ме подсети и за една друга, свързана с цветя и шосе, ама този път не просто булевард, а цяла магистрала. Беше преди 12 години в разгара на лятото. Аз, Пламен и една позната тръгнахме с Москвича, наследство от дядо ми, към Ботевград, за сватбата на едни наши приятели. Ние тримата изтупани с официални дрехи, Москвето - натъкмено с овчи кожи по седалките - стил и елегантност!!! Като се качихме на "Хемус", незнайно защо Пламен реши да пришпори колата на макс. На магистралата 120 км/час били позволени. То хубаво са позволени, ама за Москвича са недостижими. Не го бях чувала да реве така през всичките двадесет и кусур години от съвместния ни живот (за автомобила говоря). Горкият, даде всичко от себе си, но на едно нанагорнище гарнитурата му не издържа и цялата избухна в масло. Повече от ясно бе, че в тоя му вид няма как да го водим с нас на сватба. Зарязахме го в канавката, а ние се придвижихме до разклона за Ботевград на автостоп. Там ни разтовариха. Аз и познатата ни останахме в локалното на магистралата, а Пламен се заби встрани да търси обхват на мобилния,та да се обади на някой да ни прибере. Приличахме досущ на магистрални труженички, ама елитни (нали се бяхме издокарали за сватба) и с богат сутеньор (бял и с мобифон). На всичкото отгоре държахме и по един букет цветя (предвидени за булката) - ще реши човек, че клиент ни ги е подарил в знак на благодарност и задоволство от предоставената му услуга. Леле, как ни се радваха тираджиите!!! Скъсаха се да ни бибиткат, ама никой не посмя да спре. Сигурно са се страхували, че взимаме много (без табела "прИмоция"), пък и с цветя едва ли са били подготвени. Голям купон беше! В крайна сметка се добрахме до Ботевград и присъствахме на важното събитие. 

Ох, толкова много спомени, а вие сигурно торта чакате да ви покажа. 

Ще ви представя една, която правих толкова отдавна, че спокойно мога и нея да причисля в графа "спомени". Поръча ми я Виктория за рождения ден на майка й Бонка. Тортата трябваше да е на два етажа и като дизайн да наподобява прословутата ми торта с ягодки. Казвам "прословута", защото това е може би най-копираната ми торта - виждала съм десетки, да не кажа стотици нейни копия. Затова реших да сътворя нещо различно, нещо по-стилно и изчистено. Заложих на аристократично синьо за основата, на което да контрастират черна плетена дантела и рози в розово и лилаво. За да е още по-изискана издължих силуета с допълнителен трети етаж и за разкош добавих бели камейчета и брошка. Мисля, че се получи семпла и стилна торта. 

Към нея Виктория ме помоли да направя и 32 къпкейкчета, с които майка й да почерпи колежките в работата. Бонка е учителка в детска градина.

Проблематичното при тази торта бе транспортирането й, тъй като трябваше да пропътува стотици километри - от София до Каварна. Ужасно се страхувах дали ще издържи целия този път, но за щастие оцеля. Пълнежът бе Кармен, а той е доста стабилен и подходящ за такива ситуации.

Ето и писмото, което получих от Вики впоследствие. Отзивите за всяка торта са нещо изключително ценно и важно за мен. Те са моята награда и ме правят наистина щастлива. Благодарение на тях знам дали съм се справила добре. Само тогава мога да се чуствам удовлетворена и спокойна. 

Здравей, Бубе !

Най-после успявам да открадна малко време и да ти изпратя снимки от нашия празник, който -благодарение и на твоето невероятно творение – беше прекрасен! Благодаря ти !

 Малко предистория – както знаеш, тортата трябваше да пътува чак до Каварна… ако трябва да съм честна, признавам си, че много ми беше притеснено дали ще успея да закарам тортата невредима … за щастие пристигнахме невредими, най-вече тортата! Привлякох баща ми за съюзник и с общи усилия успяхме да скрием тортата от майка ми (рожденият й ден беше на 31.10. и не исках да й разкрием по-рано изненадата.

В понеделник вечерта успяхме да се съберем семейството и да предизвикаме сълзи на радост у майка ми …. Удоволствието да я видим щастлива не може да се сравни с никое друго преживяване …

Вкусът на тортата беше уникален ! Никога няма да го забравя … и сега, само като погледна снимките или се сетя за тортата, мозъкът ми възпроизвежда онова усещане …хммм… 

Кексчетата бяха „черешката на тортата” ! Всички колеги на майка бяха впечатлени от вида и вкуса им ! ….

 Не намирам правилните думи, за да ти кажа колко щастие внесе в дома ни онези дни, защото от тортата си похапнаха и доста приятели и близки и всички си поискаха допълнително парчета.

Благодаря ти, Бубе ! Пожелавам ти радостта, която ни даряваш чрез сръчните си ръце, да се връща многократно в дома ти! 

Прегръдки !

Виктория

Ами това е за днес! Пожелавам попътен вятър на всички тазгодишни абитуриенти и да им върви по вода в живота!!!