Букет лалета

С този свеж букет искам да ви поздравя за идването на първа пролет и да ви пожелая много цветно, ведро и слънчево настроение. 

Поводът да спретна това букетче бяха двете оранжеви лалета. Наскоро имах щастието и удоволствието да присъствам на курс на Мина Бакалова тук, в София. И то не на един, а на два курса от по два дни! Познавам Мина от няколко години. Запознахме се именно покрай тортите - тя твърди, че аз съм я вдъхновила. С времето познанството ни прерастна в приятелство. А след курса, смея да твърдя, че Мина, освен моя приятелка, вече е и моя учителка. 

През последните една-две години Мина, и тя като мен, спря да прави торти интензивно. Но за сметка на това се посвети на изработването на захарни цветя. Благодарение на нейните  перфекционизъм, талант, търпение и амбициозност цветята й са уникално красиви и реалистични и по нищо не отстъпват на живите. 

На курсовете имах възможността отблизо да видя как се изработва нещо толкова фино, нежно и красиво. Както знаете, мен хич ме няма в правенето на цветя, затова споделеното от Мина ми беше изключително полезно. Отделно самата атмосфера беше страхотна - обстановката - уютна и приятна, момичетата - позитивно настроени. Не спирахме да се хилим и шегувкаме. Само Мина от време на време ни скастряше, че не се справяме както трябва. Много строг и отговорен педагог се оказа. Но така и всяка похвала беше още по-сладка. Не че получих много похвали, де. Но както вече казах, Мина е изключителна перфекционистка и човек от първи опит едва ли би могъл да постигне задоволителни резултати спрямо нейните критерии за съвършенство. Затова и оценка от рода на "не е зле" звучи супер радващо и обнадеждаващо.

И мотивиращо. Аз, лично, така се вдъхнових и амбицирах, че веднага след първия курс се развихрих с телта и захарното тесто. Докато доброто настроение и емоцията от двата дни с Мина и момичетата все още ме държаха, се юрнах да творя. За седмица измайсторих сума цветя. Наблегнах на лалетата (знаете, че са ми любими, пък и исках да затвърдя наученото). Но разцъфнали изработих само още две (освен двете оранжеви, които бях направила на курса). Тоя пипкаж с близълцата, тичинките и прочие ми дойде в повече. Викам си "Зима е, студено е, лаленцата е по-реалистично да са затворени". И хоп - лаленца на пъпки. При тях най-досадно беше изработването на дръжките. Телени стъбълца хич не им отиваха, затова ги покрих първо с цветарско тиксо, а отгоре и със захарно тесто. Така изглеждаха доста по-реалистично и вече бях доволна. Спретнах и един наръч листа. Оставаше ми само да аранжирам букетчето. Първоначалната ми идея беше да направя икебана или голям букет от лалета, рози и едни други китки, но впоследствие реших да разделя цветята на две, без да ги смесвам. 

За букета от лалета избрах една много семпла и изчистена порцеланова вазичка. Напълних я с пиафлора, в която набучках цветята. Получи се нежно и свежо букетче, което подарих на мама за 8 март (но с една седмица закъснение, типично в мой стил). Тя много си го хареса - нали ми е майка все пак.

Е, лаленцата ми ги видяхте. Розичките - в следващата публикация. Дано не увяхнат дотогава. :)

Благодаря ти, Мина!!!

Любов, любов...

Любов, любов,

сварен картоф.

Размажеш го,

а той суров!!!

Тези от вас, които са имали лексикон, несъмнено са запознати с тази проникновена, лирическа творба. Творческото хрумване на автора да принизи изконното и висше чувство любов до примитивния кулинарен продукт "сварен картоф" е гениално. С разгръщане на фабулата става ясно, че скромното и прозаично блюдо дори не е добре обработено термично, което още повече засилва усещането за разочарование от суровата действителност. Употребата на глагола "размазвам" внася нотка на брутализъм и загатва мотива за насилието дори в най-съкровените човешки взаимоотношения.

Любовта е кат' копейка.

Дрънне, звънне

и офейка.

С тези редове авторът прави паралел и с материалното измерение на любовта. Не можем да не отдадем заслуженото на неговата макроикономическа далновидност. Изборът му да възпее именно копейката, а не някоя друга, вече несъществуваща монетна единица, заслужава адмирации и е доказателство за неговите задълбочени финансови познания. Обезценяването на любовта до жълти стотинки внася горчив привкус на нещо евтино, нестойностно, дори ментеливо. Представянето на любовта като мимолетна и несигурна кара и лирическият аз да се чувства несигурен и обезнадежден.

Катеричка Рунтавелка

се качила на табелка

и написала с ръка

"Да живее любовта!"

С тези няколко строфи авторът несъмнено иска да ни покаже своята еко нагласа. Връщането към Майката Природа е безспорно и е в следствие на трезво взето решение - изборът на лирическия герой да се върне към корените си, да открие себе си, за да бъде себе си. Природата, в лицето на Катерицата Рунтавелка, е символ не само на физическото, но и на духовното развитие. Тя е претърпяла пълна метаморфоза - изминала е трудния и дълъг път от дивото до култивираното. Катерицата не само може да пише, но и го прави на указаните за целта места. Тя не просто дълбае с нокти и зъби пещерни рисунки по кората на дърветата, а собственоръчно изписва, при това безгрешно, своето верую на табелката. Не можем със сигурност да разгадаем какво кара Рунтавелка да вярва така силно в любовта, но желанието й тя да пребъде, прави финала на творбата изключително оптимистичен. Нейният завет към съвременниците и бъдещите поколения да пазят любовта жива, вдъхва надежда, че не всичко е загубено.

Окрилена от вярата в любовта и аз сътворих няколко серии декорирани меденки във формата на сърца.

Първата партида бе по молба на най-големия ми син Денис. Няколко дни преди деня на влюбените съвсем небрежно ми подхвърли, че няма да е лошо да му направя няколко курабийки-валентинки. Трябвали му за в училище. Реших, че ще ухажва някоя девойка. Но като чух бройката курабии, която поръча, се стреснах - 20. Че те нямат толкова момичета в класа, дори ако е решил на всяко да подари курабийка! Денис веднага ме контрира "Е в другите класове като че ли няма готини момичета?!" Баща му се възмути. Не се правело така, щото никоя нямало да му върже. Дето има една приказка "От два стола, та на земята!" Само дето в нашия случай столовете бяха не два, а двадесет. Посъветва го да се прицели само в една девойка и да играе на сигурно, но Денис беше непоклатим. Двайсет курабийки му трябвали и точка.

Аз пък трябваше да ги направя всичките 20 хубави. Не можех да си позволя и една по-смотанка да има. Току виж баш нейната притежателка вземе, че се гаджоса с Денис и ме намрази от самото начало. Пък и на детето ми да дудне "Тая па майка ти на мен най-смотаната курабия ми е направила!"

Лошото е, че и във времето бях бая притисната, та ето какво се получи в крайна сметка.

Естествено всяка една опаковах отделно и Денис ги отнесе в училище. Нямах търпение да се прибере, за да разбера какво е станало. За жалост той не е от словоохотливите, та трябваше да се задоволя с доста сбит преразказ: "Като им ги дадох охкаха и ахкаха. После се побъркаха да си ги снимат. Някои си ги ядоха и пак охкаха и ахкаха. Други казаха, че няма да си ги ядат, а ше си ги пазят. Явно са им харесали."

Най-готиното беше, че някакъв съученик на Денис казал, че може и да не е момиче, ама ще си вземе една курабия за него, щото по-красиво нещо не бил виждал. Коя ли девойка е останала без курабия заради него? За проклетия най-вероятно точно тази, дето е можело да стане гадже на Денис. 

Веднага щом приключих с тези сърчица, подхванах следващата партида. Тя бе предназначена основно за победителката в Класация 2014 - Виктория Георгиева, която бе гласувала за тортата ми с момиченцето, а децата изтеглиха точно нейния номер - 303. Вики се свърза с мен във Фейсбук. Помолих я да ме насочи кои мои курабийки й харесват най-много и тя отсече - валентинските. Ясно беше, че няма да правя същите моделчета от миналата година, затова трескаво почнах да мисля нови. Вики беше достатъчно добра и търпелива да ми даде седмица-две време, за да мога да си творя на спокойствие. Благодаря й от сърце за разбирането!!!

Имах време, имах и куп идеи, и удоволствието беше огромно. Реших да разделя курабийките на серии. Сега ще ви ги представя една по една. 

Това е серията "Горещ шоколад, слонова кост и бронзови ключета". Сърцата са доста големички - накъде към 15 см. Изрязвах си ги по картонено шаблонче. Големият им размер и ограничената цветова гама позволиха да ги накипря с повечко детайли. Исках да са максимално натруфенки. Сърцето в средата го рисувах, не е фонданена разпечатка. Всички детайли са ядливи без панделката на сърчицето в ляво.

 Към тези трите добавих още три, кажи-речи в същия стил - пастелни цветове, много дантела, панделчици, копченца, перлички, розички, ключета. Не знам защо, но докато ги правех, все за Мария Антоанета си мислех. Тъй че тая серия ще я кръстя именно така. 

Докато сме на вълна аристократични фръцли, ето още три достойни представителки на тази прослойка. Серията носи името "Мома англичанка". С тия големи, отрупани с китки капели, няма начин да не са англичанки. Но дали са момички, ми е трудно да кажа. Картинките са принт, а сърцата отново са изрязвани по големия шаблон.

Следващата е лилаво-зелената серия с хортензии, рози и пеперуди. 

И още рози, но в друга цветова гама и не рисувани. Това е двойката "Дървени курабии с рози". От снимките не знам дали става ясно, но първата курабия символизира дърво, на което влюбени гълъбчета са свили своето гнездо от рози във формата на сърце. Розичките ги правих от много фино разточено захарно тесто, нарязано на тънки лентички, навити като рози. Канапчето е истинско - добавих го за по-рустикален вид.

И още малко рози, но този път в доста по-страстна комбинация с черно и сиво. Напомнят ми на луксозно секси бельо. Дали да не кръстя серията "Дантелени страсти"??? Снимката ми, обаче, е меко казано отвратителна. 

При следващата групичка ще заменим черното кадифе с друг не по-малко съблазнителен представител на текстилната промишленост - сатен в цвят пепел от рози. Акцент отново са дантелите, но в бяло и розички в розово-цикламената гама.

Както вече казах, някои от тези сърчица бяха за Вики. Други подарих на няколко много обичани от мен хора, послучай Свети Валентин (но със закъснение, типично в мой стил). 

Тъй като Вики има две малки дечица - момченце и момиченце, които също бяха участвали в класацията, реших, че няма как да не зарадвам и тях. Затова направих малко курабийки и за тях. Заложих на нещо, което всички деца обичат - сладки вкусотийки - сладоледи, торти, кексчета, бонбони, бисквитки. Ето ги и тях.

Опаковах курабийките в две отделни кутии - една за Вики, и една за децата. 

Направих и по една малка картичка.

Тъй като Вики живее извън пределите на страната, ме помоли да изпратя колета до адреса на родителите й в Плевен, пък те да намерят начин да й го препратят. Отиваме с Пламен и Дамян до пощата, защото куриерите както знаете отказват да приемат пратки с хранителни продукти. Там шефката на клона се впечатли как Дамян само мъца и дума не казва. Взе да ни успокоява, че и нейният син бил така. Отвърнах, че не се тревожа, защото и нашият най-голям син е бил същият. В това време Дамян се размрънка яката и Пламен излезе с него навън, да не надуват главите на и без друго затормозените служителки. Една от тях веднага го последва, а аз останах на гишето да си попълвам декларацийките и прочие. По едно време се връща жената и хипер разпалено започва да обяснява на колежките си как сме имали не три, а четири деца. Явно като съм казала "най-големият" е решила, че са трима. Толкова любопитно й станало, че излязла да разпита Пламен. Почна да снася цялата почерпена информация - на каква възраст са децата, па как всичките са момчета, как се казват. Разказва все едно мен ме няма там. Аз си пиша тихо и кротко и не се обаждам. Жената продължи "И мъжът каза, че ще карат до момиче!" Тук вече не се стърпях. Викам "Е тая информация не ви е вярна!" А тя "Ама как, то момчето обеща!" В тоя момент влиза Пламен и аз веднагически го смъмрих. Той отрече, но служителката продължи да настоява "Ааааааааа, обещахте! Обещахте!" Та сега не знам на кого да вярвам и да се притеснявам ли, да не се ли притеснявам.

Притеснявах се и дали курабийките ми ще достигнат до Вики навреме и невредими, но за моя и нейна радост, всичко беше ок. Още с пристигането им в Плевен на следващия ден, майка й й ги беше показала една по една на скайпа. Беше ги показала и на целия квартал в интерес на истината. А на мен ми се обади да ми благодаря за цялата емоция и за красотата. Стана ми толкова мило и приятно! По-късно ми изпрати и картичка за рождения ден, която беше изработила собственоръчно. Благодаря й от все сърце! След десетина дни и Вики ми писа. Курабийките бяха стигнали и до тях.

На финала не мога да не благодаря на две момичета - на приятелката ми Валя и на Вили Митковска от Варна. И ако се питате защо, веднага ще ви кажа. Всеки път, когато трябва да снимам курабийки, изпадам в тих ужас. Започвам да се чудя какви фонове и сетчета да използвам, така че да представя творенията ми максимално добре. Като се има предвид, че съм направила стотици декорирани курабии и всеки пък се старая да ги снимам по различен начин, можете да си представите колко изчерпана откъм идеи и инвентар се чувствам. Но не се предавам. Този път бях стигнала почти до отчаяние, когато се сетих да използвам за фон едно винтидж куфарче, подарък ми от Валя и разкошния дневник, който Вили изработи за мен миналата пролет. Умното си е умно, бееее!

Като се замисля, от дневника би станал чуден лексикон. Само се опасявам, че едва ли ще намеря момичета на моите години и на моя акъл същевременно, та да се навият да ми го попълнят.

Ами това е за днес. Дето се вика

Влакът отминава с тежки колела, 

любовта остава за вечни времена.

Айде ударих четиридесетака!

Вчера, 3 март, отпразнувах края на четвъртото десетилетие от появата ми на бял свят и бодро се влях в редиците на четиридесетгодишните. Смело мога да заявя, че на тоя етап от моя живот, все още не ме е страх от одъртяване. Броят на годините изобщо не ме притеснява. И не защото не ми личат тялом, а защото се чувствам млада духом. Пък и съм чувала, че на 40 жената е най-готина - зряла, опитна, разкрепостена, уверена. Наясно е какво иска от живота и още по-важното - знае как да го постигне. Звучи прекрасно! Защо тогава да драматизирам?!

Преди няколко дни Дамянчето ме събуди както обикновено към 2 през нощта да го кърмя. Той така прави - чака ме да си легна, да се отпусна и точно като се унеса - хоп, скача да ме врънка за млекце. Умишлено си лягам толкова късно, с идеята първо да го накърмя и посля да си заспя спокойно, но малката гадинка ми прави на пук. Легна си в един и половина - той се събужда в два. На следващата вечер го чакам до два, той скокне в два и половина. 

Принципно докато ми виси по циците, аз дремя, защото ми се спи, та две не виждам. Но въпросната нощ беше толкова тихо (даже Пламчо не хъркаше), че чак ми доскуча. Пък на мен главната цел в живота ми е нивгаш да не ми е скучно. Веднага се зачудих какво да направя, та да ми е по-забавно. И реших да му ударя една бърза ретроспекция - как ми е минал животът дотук. Оооооооо, ми то голям купон се оказа! Така се увлякох да си припомням разни весели случки и значими събития, че Дамянчето направо преяде, милото. И не знам защо, но измежду другото се сетих и за едно интервю за работа, на което ходих преди близо 11 години. Вече бях родила Денис и Давид и след дългото седене вкъщи, реших, че ми е време да почна работа. На въпросното интервю отидох в края на работния ден - за тогава ми бяха определили час. Секретарката влезе при шефа, да го информира, че съм дошла. А той, явно безкрайно отегчен от предишните кандидатки, измърмори нещо от рода на "Оф, още някоя пикла ли, бееее?!" Веднага ми стана ясно, че интервюто е безсмислено, но вместо да си тръгна направо, реших да се позабавлявам. Пък и секретарката се примоли настойчиво на шефа да ми отдели пет минути. Станах й симпатична, щото и двете бяхме с едни и същи костюмчета - стилно сакенце и секси прилепнало панталонче в стил "секретарка за чудо и приказ".  На мен, разбира се, ми стоеше много по-добре. :)

Шефчето (поохранен и надменен чичка) благоволи да ме пусне в кабинета си. Веднага побърза да ми разясни ситуацията "Значи, тука нито сме "социално подпомагане",  нито даваме перспективи за развитие. Ако мислите да забременявате или гоните кариера, не сте за нас. В тая връзка какви са ви плановете за десет години напред?" "Е как какви? Грандиозни!" отвърнах сериозно аз. "На 40 планирам да съм кмет на община и да имам четири деца." Никога няма да забравя опулената му физиономия. Не стига, че пикла, ами и на интересна се прави!

Тъй интервюто приключи скоропостижно. Не получих мястото на "проста секретарка", но пък съм се оказала на 50 % пророк. Що така не съм се напънала и кмет да стана??? 

Иначе и до ден днешен Пламен като ме пита "Кви са ти плановете, мило?" отвръщам без да се замисля "Е как какви? Грандиозни!!!"

Дано такива си останат и в следващите 40 години от моя живот, дай Боже! Пожелавам си да имам желанието, волята и силите да бъда все така дейна, ентусиазирана и вдъхновена! Все така да препускам нетърпеливо напред към следващата, и по-следващата, и по-следващата цел в живота си! Искам да съм все така неуморна и все така времето да не ми стига! Защото само така се чувствам истински жива и щастлива!

Толкоз с лиричните отклонения и самопожеланията. Сега набързо да ви разкажа и за самия празник. 

Цветя, картички и поздравления започнах да получавам седмица по-рано. Тук е мястото да благодаря с цялото си сърце на всички вас, които се сетихте за мен и направихте празника ми още по-хубав, а мен - още по-щастлива! Страхотно е телефонът ти да не спира да звъни, а стената във фейсбук да прилича на море от поздравления и картички!!! Още не съм си прочела всички пожелания, за което моля да ме извините, но те наистина са ужасно много. Огромно благодаря!!!!

Момчетата вкъщи също много ме зарадваха. От името на всички получих разкошен букет от 40 бели лалета. Девин ме изненада с албумче, защото знаел колко важни са за мен снимките. Давид ми беше нарисувал картичка - аз, облечена с престилка, на която има къпкейкче, в едната ръка държа фотоапарат, а в другата - решетачеста лъжица. На гърба на картичката пък имаше триетажна торта, а отгоре й - още една триетажна торта и аз до нея. Дави ми разтълкува символиката - в света на тортите моите торти и аз сме били на върха. А написаното в картичката завършваше с думите "...и все да се усмихваш толкова хубаво!" Пламен ми подари цялата колекция книжки на Беатрикс Потър "Зайчето Питър". Толкова са ми любими!!! Обеща за 50-тата годишнина да ми подари и люлеещ се стол - да сядам в него и да чета на внучетата, живот и здраве. А децата обещаха децата им да са още по-големи джеремета от тях, та да ме довършат съвсем. Сега водим преговори с Пламчо за 60-я ЧРД да ми подари две карти за санаториума в Наречен. Ама не за да ходим двамата, ами за да изкарам две смени подред. 

Цветя и подаръци получих и от роднини и приятели. Имам и още да получавам - поне така ми обещаха няколко приятелки по телефона. Тъй че, ако по някаква причина сте ме забравили, още не е късно! На разположение съм за неопределен период от време. :)

Аз също си направих подарък, даже няколко. Много обичам да имам рожден ден. Още след Нова година каквото си харесам си го купувам с оправданието "Е, това ще ми е за рождения ден." Каквото не успея да си закупя, автоматично минава в графа "А това ми е за 8 март!". След деня на жената се кротвам за малко (от благоприличие) и после започвам да си подарявам разни нещица за именния ден (ей го е къде е септември!). А след него идват Коледа, Нова година... Порочен кръг, кво да се прави?!?

Направих си и торта. Ама не каква да е, а бутафорна. Години наред въртоля торти от блатове и крем. Реших тоя път да разнообразя с нещо по-така. Насъбрах малко инвентар...

...оформих го като торта...

...и се залових да го замаскирам със захарно тесто.

Отдавна ми се искаше да направя по-тъмен и драматичен дизайн, затова реших тортата ми да е в сиво-черната гама, а от нея да лъхат изтънченост, стил и аристократизъм.

И моментално се сблъсках с проблем номер едно - липсата на черна стойка. Имам само стъклени и порцеланови, а не върви да плясна черна торта върху тях. Трескаво започнах да ровя из нета, но все удрях на камък - или прекалено скъпи, или твърде тъпи, или с ужасно дълъг срок на доставка. Онлайн беше ясно, че няма да се пазарува. Юрнах се по магазините. Пак нищо. Накрая добре, че се оплаках на момичетата в Хитрини за моята къръщина, та те се сетиха, че имат поне черна подложка за торта. Поредното потвърждение на теорията на Давид, че без мрънкане нищо не става. Преди няколко години негов съученик му беше казал, че турските сериали са много хубаво нещо, защото баба едикояси казала на своето внуче "Мрънкай, бабе, мрънкай и рано или късно ще постигнеш своето!" Давид стриктно спазва повелята на бабата.

Лошото е, че някои хора никога не спират да мрънкат. Едната черна подложка не ми беше достатъчна. Трябваше да я трансформирам в стойка. На часа пратих Пламен до Икея да ми купи черен свещник, та да го ползвам за краче. От торбите с материали за сърцата, дето щях да шия по Коледа, изрових парче черна дантела, с която обкантих подложката и воала - имах си стойка за чудо и приказ!

Дойде ред на проблем номер две - обличането на кутиите със захарно тесто. Никога не бях работила с дъмита и ми се видя ужасно трудно. Съответно и ми се получи бая нескопосано. Но както обикновено става в такива ситуации, Пламен ме окуражи с "Ммммчи кво му е? Чудно е, бе коте!" и аз продължих уверено напред. Що така му вярвам на това момче като знам, че ме лъже? 

Драма номер три - след като цял ден прекарах в печене на дантели, накрая се оказа, че изчисленията ми не са били точни и дантелата не ми стигна. Първият и последният етаж останаха недовършени отзад. Ако се питате що не съм "изплела" още малко дантела, веднага ще ви отговоря - щото съм мързел. Верно е, че захарната дантела става по-бързо от плетената такава, но пак си е пипкаж. Благодаря на приятелката ми Хриси (вам известна като булката със зелената рокля), която още за миналия рожден ден ми подари няколко силиконови молда за дантели, но пак благодарение на моя мързел, едва сега се натутках да ги пробвам. Благодаря и на Поли от Хитрини, която ме научи как се работи с това чудо. 

След дантеленото фиаско се отдадох на друга пипкавиня - правене на розички с молд. Това така да го мразя, че не е истина. Особено ненавиждам роза размер втори - от три една сполучлива, ако успея да извадя, пак добре. 

След като нацъках две-три шепи розички, преминах към изработването на панделката. Обожавам торти с панделки и нямаше как да не направя една и за моята. Тук, за всеобщо учудване, драми нямаше. Явно бая панделки от захарно тесто съм направила през годините и опитът си каза думата. 

В центъра на панделката боднах една разкошна старинна брошка (разбирайте пръстенче менте от левче). Но нейният блясък и разкош ми се сториха крайно недостатъчни и веднага приревах на Пламен по телефона "Мило, трябва ми диамантена огърлица за тортата!" Първоначално му причерняло. Жените започват скромно с пръстенче с диамант, пък тая неговата директно на огърлица скача!!! Успокоих го, че иде реч за диаманти на метър от кинкалерията и човекът веднага побърза да ми купи - докато не съм размислила и приревала за истински. 

Дойде ред и на главния акцент в тортата - табелка с надпис 40. От бая време се захласвам по тортите тип "черна дъска", затова реших и аз да си направя мъничка черна дъскичка във формата на елипса, на която да изпиша с "тебешир" броя на годинките ми. Много хубаво ми се получи. Със сигурност щеше да е още по-хубаво, ако бях изписала 20 вместо 40, но както вече се разбрахме в началото, няма да драматизираме излишно на тая тема. 

Накрая остана цветето. Първоначално бях решила да е бяла роза, леко дъстната в бледо розово. Направих няколко, че все не ми харесваха достатъчно. Но като я сложих на тортата, грам не ми се вписа в цялостния дизайн. Стоеше като .... да не казвам какво, че целият аристократизъм ще иде по дяволите. Затова минах на вариант черно цвете. Пламен веднага ме скастри "Е ква е тая черна китка???" "Как каква, бе? Това е така популярното черно цвете! Не си ли виждал?"

Популярно или не, стоеше сто пъти по-добре и на място от бялата роза. 

И тъй, тортата ми беше готова. Ето я и нея в целия й мрачен драматизъм и бляскав аристократизъм. Снимките ми са ужасни, за което много ме е яд. 

Децата ме питаха какъв вкус е тортата. Етаж първи - тенекиен, етаж
 втори - порцеланов, етаж трети - картонен. При цялото това разнообразие от вкусове, нищо не си харесаха. Страшни капризи!!! Наложи се да направя още две торти. За Давид и Девин спретнах бисквитена с маскарпоне и крем мока. За Денис направих йогурт с горски плодове. Той страшно си пада по такива кисели торти. Рецептата ще дам на страничката с рецепти. Ето и едно парченце за тийзър. 

Освен с бутафорната и тия двете торти, се сдобих и с още една. Подари ми я Дани - едно младо майче, с което се запознах в парка покрай отглеждането на Дамянчето. Той и нейното второ момченце са си приятелчета. Дани много ме трогна и зарадва, защото това е едва втората торта, която прави в живота си и то точно за мен. Благодаря й от все сърце!

Именно на нейната торта децата ми набучкаха свещички. Казах им да сложат толкова, на колкото години им изглеждам. Бучнали ми 24, ама не защото им приличам на 24-годишна, а защото нямало повече място на тортата. 

24 свещи си ги духнах отмах! С 40 не знам дали щях да се справя от раз. Да съм жива и здрава, догодина ще направя достатъчно голяма торта, та да има място за 41 свещички и ще видим.