Айде ударих четиридесетака!

Вчера, 3 март, отпразнувах края на четвъртото десетилетие от появата ми на бял свят и бодро се влях в редиците на четиридесетгодишните. Смело мога да заявя, че на тоя етап от моя живот, все още не ме е страх от одъртяване. Броят на годините изобщо не ме притеснява. И не защото не ми личат тялом, а защото се чувствам млада духом. Пък и съм чувала, че на 40 жената е най-готина - зряла, опитна, разкрепостена, уверена. Наясно е какво иска от живота и още по-важното - знае как да го постигне. Звучи прекрасно! Защо тогава да драматизирам?!

Преди няколко дни Дамянчето ме събуди както обикновено към 2 през нощта да го кърмя. Той така прави - чака ме да си легна, да се отпусна и точно като се унеса - хоп, скача да ме врънка за млекце. Умишлено си лягам толкова късно, с идеята първо да го накърмя и посля да си заспя спокойно, но малката гадинка ми прави на пук. Легна си в един и половина - той се събужда в два. На следващата вечер го чакам до два, той скокне в два и половина. 

Принципно докато ми виси по циците, аз дремя, защото ми се спи, та две не виждам. Но въпросната нощ беше толкова тихо (даже Пламчо не хъркаше), че чак ми доскуча. Пък на мен главната цел в живота ми е нивгаш да не ми е скучно. Веднага се зачудих какво да направя, та да ми е по-забавно. И реших да му ударя една бърза ретроспекция - как ми е минал животът дотук. Оооооооо, ми то голям купон се оказа! Така се увлякох да си припомням разни весели случки и значими събития, че Дамянчето направо преяде, милото. И не знам защо, но измежду другото се сетих и за едно интервю за работа, на което ходих преди близо 11 години. Вече бях родила Денис и Давид и след дългото седене вкъщи, реших, че ми е време да почна работа. На въпросното интервю отидох в края на работния ден - за тогава ми бяха определили час. Секретарката влезе при шефа, да го информира, че съм дошла. А той, явно безкрайно отегчен от предишните кандидатки, измърмори нещо от рода на "Оф, още някоя пикла ли, бееее?!" Веднага ми стана ясно, че интервюто е безсмислено, но вместо да си тръгна направо, реших да се позабавлявам. Пък и секретарката се примоли настойчиво на шефа да ми отдели пет минути. Станах й симпатична, щото и двете бяхме с едни и същи костюмчета - стилно сакенце и секси прилепнало панталонче в стил "секретарка за чудо и приказ".  На мен, разбира се, ми стоеше много по-добре. :)

Шефчето (поохранен и надменен чичка) благоволи да ме пусне в кабинета си. Веднага побърза да ми разясни ситуацията "Значи, тука нито сме "социално подпомагане",  нито даваме перспективи за развитие. Ако мислите да забременявате или гоните кариера, не сте за нас. В тая връзка какви са ви плановете за десет години напред?" "Е как какви? Грандиозни!" отвърнах сериозно аз. "На 40 планирам да съм кмет на община и да имам четири деца." Никога няма да забравя опулената му физиономия. Не стига, че пикла, ами и на интересна се прави!

Тъй интервюто приключи скоропостижно. Не получих мястото на "проста секретарка", но пък съм се оказала на 50 % пророк. Що така не съм се напънала и кмет да стана??? 

Иначе и до ден днешен Пламен като ме пита "Кви са ти плановете, мило?" отвръщам без да се замисля "Е как какви? Грандиозни!!!"

Дано такива си останат и в следващите 40 години от моя живот, дай Боже! Пожелавам си да имам желанието, волята и силите да бъда все така дейна, ентусиазирана и вдъхновена! Все така да препускам нетърпеливо напред към следващата, и по-следващата, и по-следващата цел в живота си! Искам да съм все така неуморна и все така времето да не ми стига! Защото само така се чувствам истински жива и щастлива!

Толкоз с лиричните отклонения и самопожеланията. Сега набързо да ви разкажа и за самия празник. 

Цветя, картички и поздравления започнах да получавам седмица по-рано. Тук е мястото да благодаря с цялото си сърце на всички вас, които се сетихте за мен и направихте празника ми още по-хубав, а мен - още по-щастлива! Страхотно е телефонът ти да не спира да звъни, а стената във фейсбук да прилича на море от поздравления и картички!!! Още не съм си прочела всички пожелания, за което моля да ме извините, но те наистина са ужасно много. Огромно благодаря!!!!

Момчетата вкъщи също много ме зарадваха. От името на всички получих разкошен букет от 40 бели лалета. Девин ме изненада с албумче, защото знаел колко важни са за мен снимките. Давид ми беше нарисувал картичка - аз, облечена с престилка, на която има къпкейкче, в едната ръка държа фотоапарат, а в другата - решетачеста лъжица. На гърба на картичката пък имаше триетажна торта, а отгоре й - още една триетажна торта и аз до нея. Дави ми разтълкува символиката - в света на тортите моите торти и аз сме били на върха. А написаното в картичката завършваше с думите "...и все да се усмихваш толкова хубаво!" Пламен ми подари цялата колекция книжки на Беатрикс Потър "Зайчето Питър". Толкова са ми любими!!! Обеща за 50-тата годишнина да ми подари и люлеещ се стол - да сядам в него и да чета на внучетата, живот и здраве. А децата обещаха децата им да са още по-големи джеремета от тях, та да ме довършат съвсем. Сега водим преговори с Пламчо за 60-я ЧРД да ми подари две карти за санаториума в Наречен. Ама не за да ходим двамата, ами за да изкарам две смени подред. 

Цветя и подаръци получих и от роднини и приятели. Имам и още да получавам - поне така ми обещаха няколко приятелки по телефона. Тъй че, ако по някаква причина сте ме забравили, още не е късно! На разположение съм за неопределен период от време. :)

Аз също си направих подарък, даже няколко. Много обичам да имам рожден ден. Още след Нова година каквото си харесам си го купувам с оправданието "Е, това ще ми е за рождения ден." Каквото не успея да си закупя, автоматично минава в графа "А това ми е за 8 март!". След деня на жената се кротвам за малко (от благоприличие) и после започвам да си подарявам разни нещица за именния ден (ей го е къде е септември!). А след него идват Коледа, Нова година... Порочен кръг, кво да се прави?!?

Направих си и торта. Ама не каква да е, а бутафорна. Години наред въртоля торти от блатове и крем. Реших тоя път да разнообразя с нещо по-така. Насъбрах малко инвентар...

...оформих го като торта...

...и се залових да го замаскирам със захарно тесто.

Отдавна ми се искаше да направя по-тъмен и драматичен дизайн, затова реших тортата ми да е в сиво-черната гама, а от нея да лъхат изтънченост, стил и аристократизъм.

И моментално се сблъсках с проблем номер едно - липсата на черна стойка. Имам само стъклени и порцеланови, а не върви да плясна черна торта върху тях. Трескаво започнах да ровя из нета, но все удрях на камък - или прекалено скъпи, или твърде тъпи, или с ужасно дълъг срок на доставка. Онлайн беше ясно, че няма да се пазарува. Юрнах се по магазините. Пак нищо. Накрая добре, че се оплаках на момичетата в Хитрини за моята къръщина, та те се сетиха, че имат поне черна подложка за торта. Поредното потвърждение на теорията на Давид, че без мрънкане нищо не става. Преди няколко години негов съученик му беше казал, че турските сериали са много хубаво нещо, защото баба едикояси казала на своето внуче "Мрънкай, бабе, мрънкай и рано или късно ще постигнеш своето!" Давид стриктно спазва повелята на бабата.

Лошото е, че някои хора никога не спират да мрънкат. Едната черна подложка не ми беше достатъчна. Трябваше да я трансформирам в стойка. На часа пратих Пламен до Икея да ми купи черен свещник, та да го ползвам за краче. От торбите с материали за сърцата, дето щях да шия по Коледа, изрових парче черна дантела, с която обкантих подложката и воала - имах си стойка за чудо и приказ!

Дойде ред на проблем номер две - обличането на кутиите със захарно тесто. Никога не бях работила с дъмита и ми се видя ужасно трудно. Съответно и ми се получи бая нескопосано. Но както обикновено става в такива ситуации, Пламен ме окуражи с "Ммммчи кво му е? Чудно е, бе коте!" и аз продължих уверено напред. Що така му вярвам на това момче като знам, че ме лъже? 

Драма номер три - след като цял ден прекарах в печене на дантели, накрая се оказа, че изчисленията ми не са били точни и дантелата не ми стигна. Първият и последният етаж останаха недовършени отзад. Ако се питате що не съм "изплела" още малко дантела, веднага ще ви отговоря - щото съм мързел. Верно е, че захарната дантела става по-бързо от плетената такава, но пак си е пипкаж. Благодаря на приятелката ми Хриси (вам известна като булката със зелената рокля), която още за миналия рожден ден ми подари няколко силиконови молда за дантели, но пак благодарение на моя мързел, едва сега се натутках да ги пробвам. Благодаря и на Поли от Хитрини, която ме научи как се работи с това чудо. 

След дантеленото фиаско се отдадох на друга пипкавиня - правене на розички с молд. Това така да го мразя, че не е истина. Особено ненавиждам роза размер втори - от три една сполучлива, ако успея да извадя, пак добре. 

След като нацъках две-три шепи розички, преминах към изработването на панделката. Обожавам торти с панделки и нямаше как да не направя една и за моята. Тук, за всеобщо учудване, драми нямаше. Явно бая панделки от захарно тесто съм направила през годините и опитът си каза думата. 

В центъра на панделката боднах една разкошна старинна брошка (разбирайте пръстенче менте от левче). Но нейният блясък и разкош ми се сториха крайно недостатъчни и веднага приревах на Пламен по телефона "Мило, трябва ми диамантена огърлица за тортата!" Първоначално му причерняло. Жените започват скромно с пръстенче с диамант, пък тая неговата директно на огърлица скача!!! Успокоих го, че иде реч за диаманти на метър от кинкалерията и човекът веднага побърза да ми купи - докато не съм размислила и приревала за истински. 

Дойде ред и на главния акцент в тортата - табелка с надпис 40. От бая време се захласвам по тортите тип "черна дъска", затова реших и аз да си направя мъничка черна дъскичка във формата на елипса, на която да изпиша с "тебешир" броя на годинките ми. Много хубаво ми се получи. Със сигурност щеше да е още по-хубаво, ако бях изписала 20 вместо 40, но както вече се разбрахме в началото, няма да драматизираме излишно на тая тема. 

Накрая остана цветето. Първоначално бях решила да е бяла роза, леко дъстната в бледо розово. Направих няколко, че все не ми харесваха достатъчно. Но като я сложих на тортата, грам не ми се вписа в цялостния дизайн. Стоеше като .... да не казвам какво, че целият аристократизъм ще иде по дяволите. Затова минах на вариант черно цвете. Пламен веднага ме скастри "Е ква е тая черна китка???" "Как каква, бе? Това е така популярното черно цвете! Не си ли виждал?"

Популярно или не, стоеше сто пъти по-добре и на място от бялата роза. 

И тъй, тортата ми беше готова. Ето я и нея в целия й мрачен драматизъм и бляскав аристократизъм. Снимките ми са ужасни, за което много ме е яд. 

Децата ме питаха какъв вкус е тортата. Етаж първи - тенекиен, етаж
 втори - порцеланов, етаж трети - картонен. При цялото това разнообразие от вкусове, нищо не си харесаха. Страшни капризи!!! Наложи се да направя още две торти. За Давид и Девин спретнах бисквитена с маскарпоне и крем мока. За Денис направих йогурт с горски плодове. Той страшно си пада по такива кисели торти. Рецептата ще дам на страничката с рецепти. Ето и едно парченце за тийзър. 

Освен с бутафорната и тия двете торти, се сдобих и с още една. Подари ми я Дани - едно младо майче, с което се запознах в парка покрай отглеждането на Дамянчето. Той и нейното второ момченце са си приятелчета. Дани много ме трогна и зарадва, защото това е едва втората торта, която прави в живота си и то точно за мен. Благодаря й от все сърце!

Именно на нейната торта децата ми набучкаха свещички. Казах им да сложат толкова, на колкото години им изглеждам. Бучнали ми 24, ама не защото им приличам на 24-годишна, а защото нямало повече място на тортата. 

24 свещи си ги духнах отмах! С 40 не знам дали щях да се справя от раз. Да съм жива и здрава, догодина ще направя достатъчно голяма торта, та да има място за 41 свещички и ще видим.