Още от пътуването ни до Испания знаех, че и Италия ще посетим скоро. Пламен и за там беше букнал билети и хотели - три нощувки в Рим и една в Неапол. Нямах търпение да дойде 12 май и да отпрашим. Винаги ми е било мечта да посетя тази страна.
Денят дойде. По вече отработен план и график разпределихме децата по бабите, а ние се стоварихме на летището - на терминалчето за нискобюджетни авиокомпании. Предварително три пъти си проверих чорапите - да се не излагам пак с дупки и стърчащи палци по време на митническата проверка като предишния път. Чекирахме се и хоп на самолета. Качваме се на борда и а - познато лице. Старшата стюардеса същата като на полета до Барселона. Казва се Свобода - с ударение на второто "о". Чак се зарадвах. Настанихме се по местата и до мен се приближава една от другите стюардеси. Пита дали може да ме помоли да й съдействам и асистирам по време на полета. Подскочих от кеф - сигурно иска да й помагам! Най-после мечтата ми да бъда стюардеса ще се сбъдне, па макар и еднократно. Не било това. Искаше да се преместя на едно от четирите спешъл места до аварийните изходи в средата на салона. За тях никой не си купувал билети, че цената им била по-висока. Пък задължително трябвало да има по един пътник до всеки изход и в случай на авария да отвори люка. Съгласих се, естествено, нали съм съвестна гражданка. Но помъкнах и Пламен с мен. Не можело. Ама все пак стюардесата направи компромис, да не ни разделяла - явно още даваме вид на влюбени гълъбчета. Преместихме се. Пламчо се размаза от кеф. На тия спешъл места разстоянието между седалките е два пъти по-голямо от обичайното. Даже и за неговите дълги крака беше прешироко и комфортно. Прииска ми се и моите да бяха с 10-15 см по-дълги. И друг път са ме спохождали такива мераци, ама чисто от кифленски подбуди. А сега чисто прагматично ми се щеше да се възползвам, та да оценя по достойнство ширналото се място.
Стюардесата ме инструктира за нищо на света да не пипам дръжката на люка. Само по сигнал от страна на екипажа. Обещах. Изгледах много внимателно демонстрацията за безопасно пътуване. Винаги я гледам - от уважение към стюардесите. Но този път бях още по-съсредоточена. Изчетох и книжката с инструкции. Трябваше да съм максимално подготвена - с тая отговорна задача, дето ми възложиха.
За щастие полетът мина безаварийно и ето ни в Рим. От летището си хванахме автобус. Първото нещо, което ме впечатли по пътя, бяха огромните иглолистни дървета, които бяха навсякъде. Идея си нямам как се казват, но са страхотни! Второ - веднага направих сравнение на сградите с тези в Барселона и Мадрид. Доста по-занемарени и очукани ми се сториха. Чисто архитектурно ми напомниха повече за Солун. Хареса ми - винаги съм обожавала средиземноморския стил.
Автобусът ни стовари и право в хотела. То хотел е силно казано. По-скоро стая от апартамент със самостоятелна баня и тоалетна. Ама пък на супер място - точно до жп гарата (Termini) и в близост до центъра. А и цената перфектна - само 70 евро на вечер. Обзавеждането - няма такъв кич! За мен италианците винаги са били еталон за стил и дизайн и очаквах във всичко да са безупречни.
Беше обедно време и с Пламен моментално се юрнахме по забележителности. Толкова много история накуп не бях виждала! Накъдето и да се обрънеш, има нещо от миналото. Много е яко и вълнуващо! От хотела ни дадоха карта на стария Рим и за три дни успяхме да видим абсолютно всички забележителности, отбелязани на нея. Разходихме се по толкова много улици. Потопихме се изцяло в атмосферата на този уникален град. Успях да сместя и него в сърцето си до всички онези места, които ще помня до края на дните си (ако не ме хване склерозата де).
Стартирахме с най-близката до хотела забележителност - базиликата Santa Maria Maggiore и едноименния площад. Той се оказа и първото място, на което Пламен си сабу обувките (тип платненки), за да си оправи смъкващите се чорапи. Направи го на още куп места - все неслучайни.
От площада продължихме по булевард Cavour.
И някви други улици...
И навсякъде една ми ти зеленина! Тротоарите отрупани с кашпи, по стените пъплят всевъзможни храсти и цветя (предимно жасмин и брашлян), балконите окичени с мушката и сукулентни, палми, фикуси. Пълен разкош!!!
Пътьом се отбихме и в парка на Villa Aldobrandini. Много тихо, спокойно и красиво местенце, разположено на хълмче с готини гледки.
Местни тинейджъри (предполагам избягали от час), пафкат тревица, жулят биричка и играят карти.
А Пламен пак си оправя чорапите.
След паркчето се отправихме към баш историческата част.
Честно казано, не знам по кое се заплесвах повече - по паметниците на културата или по множеството туристи от всякакви националности. Аз такова стълпотворение на хора, буквално от всяка точка на света, не съм виждала никога. Ужасно съжалявам, че не се сетих да снимам самите туристи. Особено африканските и азиатските представители, облечени в техните си уникални колоритни одежди. По пътя към Колизеума тълпата беше толкова голяма - все едно се носиш сред море от хора. Чувствах се като на Илианци в славните му години - накъдето те понесе народът, натам вървиш.
А ето го и самия Колизеум. Пламен много настояваше да влезем, но ми се струва, че не толкова, за да го разгледаме и отвътре, а за да открие къде точно се е разписал Благо Джизъса. И, естествено, не пропусна да си оправи чорапите и на фона на този велик символ на Рим.
Чувствах се отвратително на това място. Като си представя колко хора са намерили смъртта си там и то за забавление на други хора. Просто отвратително!
Арката на Константин
Палатин - един от седемте хълма на Рим. В подножието му се намира пещерата, в която вълчицата отглежда близнаците Ромул и Рем. Влюбих се в това място. Още повече, че го посетихмме по залез слънце - любимата ми част от деня. Малко проблемно влязох. На входа има детектори и рентген от съображения за сигурност. Всички хора минават тихо и спокойно, но щом дойде моят ред, алармата се разпищя. Вече почвам да се съмнявам, че има нещо метално вътре в мен. Не може навсякъде да активирам детекторите. Пищя по летища, в президентството пищях като ходихме на "Голямото семейство". А римските полицаи едни строги. Другите туристи почнаха да ме гледат като потенциален терорист. Момчетата зад мен на опашката така се притесниха, че отстъпиха няколко крачки назад. А тия, дето вече бяха влезли, включително и Пламен, се върнаха да видят какво става. Много е притеснително десетки хора да те зяпат подозрително, докато пет полицая ти крещят нещо на италиански. Важното е, че в крайна сметка ме пуснаха.
От Палатин се разкриват страхотни гледки.
Докато снимах гледките, една чайка дойде и ми се курдиса пред обектива. Нямаше как да й откажа няколко кадъра. В Рим е пълно с чайки, може би заради река Тибър. Но то и в София си имаме две двойки чайки, които всяка сутрин с нетърпение чакам да прелетят край балкона, докато си пия кафето. Много им се радвам и ми създават морско настроение, а аз, както знаете, обожавам морето.
И още малко от Палатин.
След първата туристическа обиколка се прибрахме в хотелчето - да се освежим и поотпочинем и пак излязохме. Шматкахме се по недотам популярните сред туристите улички, докато открихме едно много приятно и закътано ресторантче. Нямах търпение да опитам истинска италианска пица и паста. Ммммммммм, вкусно! Наслаждавах се на всяка хапка.
След вечерята пак се гмурнахме в морето от туристи. Цел номер едно - фонтанът Треви, един от най-известните фонтани в света. Казва се така, защото на площадчето се събират три улици. А колко народ се събира денонощно, просто не е истина!!! Между другото, в Рим са маниаци на тема фонтани. Има през път и над път. Кръстосали се две улици - дай да изплющим по един фонтан на всеки тротоар. Има площадче - има фонтан. Малко място в дворчето се отворило - я да го запълним с шадраванче. По едно време даже спрях да ги снимам, чак Пламен се зачуди кво ми става "Ма ти верно ли няма да го снимаш тоя фонтан????"
Любимо място е и за младоженците, които без снимка от Треви в сватбения албум са за никъде. Точно пред нас имаше една двойка. Младоженецът търчеше пет метра напред, все едно фонтанът ще му избяга, а булката подтичкваше неуверено след него (с токчета по тоя калдъръм не е лесно). Първоначално си помислих, че нещо са се скарали и той я е зарязал, а тя се опитва да го догони и да му приреве "Моля те, дай ми още един шанс! Няма да ти изневерявам повече с кума". Но щом стигнаха до заветната цел (фонтана), картинката придоби съвсем друг облик. То не бяха прегръдки, влюбени погледи, страстни целувки. А навалицата отстрани изпадна в едно умиление. Извинявам се за лошото качество на снимката, ама бая отдалеч ги зумнах, а и без светкавица.
Край фонтана освен жуженето от стотиците хора, се носеше и неустоимото ухание на печени кестени. Неустоимо, неустоимо, докато не видях цената - 5 евро за 10 кестена, демек по левче на кестенче. Не можах да се прекърша. Стисла!
След Треви се пуснахме по най-оживените улици - броеница от кокетни магазинчета и уютни ресторантчета. Егати готиното!!!
След дългата нощна разходка към 1 и нещо се прибрахме и да дремнем малко, все пак. Последното нещо, покрай което минахме на път към хотела - Площада на Републиката и двете сгради близнаци, които го заобикалят в полукръг. Предполагам, че е някакъв тузарски хотел, но ние му викахме ЦУМ (много ми напомняше).
Ден втори от италианското ни приключение.
Започна със закуска в едно мъничко кафененце с масички на улицата. Закуската ни беше включена в цената на хотела - кроасани (ако си от ранобудните, защото после "свършват") или няколко парченца кекс, две сокчета тип степче с малко добавка от прясно изцедени лимони и портокали и кафе или капучино. Кафето беше страхотно!!!
След закуската се впуснахме отново на поход. Този път до Ватикана. Хванахме метрото - страшни катакомби! В сравнение софийското е като произведение на изкуството.
Във Ватикана само се завъртяхме, колкото да се отчетем. Пламен като видя опашката и му призля, а като разбра, че се чака около 2-3 часа, директно се фръцна и си тръгнахме. Аз много исках да вляза в базиликата Свети Петър. Но нищо - другия път! Опитах се да открия две езнакви статуи (сред тия по ръба на фасадите), но не успях.
След неуспешното ни посещение във Ватикана, си направихме разходка по поречието на р. Тибър. Видяхме замъка Sant Angelo и съдебната палата.
Прекосихме реката и отидохме на площад Навона. Много приятно и някак романтично местенце. Не с един, не с два, а с цели три грандиозни фонтана, с огромна църква, множество ресторантчета, магазинчета, че и посолство - това на Бразилия. Ей на това му се вика площад!!!
От площада се отправихме към Пиаца дела Ротонда, където се намира Пантеона - староримски храм на всички богове. Много ми беше любопитно за какво е тази дупка на тавана. Присламчих се към една група туристи да чуя какво ще каже екскурзоводът им по въпроса. Нищо не каза. Освен, че като валял дъжд, долу се образувала локва. Е, а добро утро! Като не са сложили шахта, да се оттича водата, ше се образува ми. Страшна недомислица!!! Само отварят работа на чистачките. А иначе избацали едни ми ти колони, орнаменти, статуи... Хубава работа, ама ромска, пардон - римска работа!
Минахме покрай още няколко исторически забележителности и се пуснахме по Via Condotti - улицата със скъпарските бутици на всички световноизвестни марки (аналога на Витошка в София). Излишно е да казвам, че нищо не си купихме.
По таз луксозна уличка стигнахме до площад Испания и прословутите испански стълби, водещи до църквата Trinita dei Monti. За жалост самите стълби бяха в ремонт, а така се бях наточила да врътна едно модно дефиле - по маратонки и кожено яке, а туристите отдолу да щракат ли щракат с фотоапаратите. Провали ми се кариерата на манекенка значи!!! Ма то и без друго с тия къси крака къде съм тръгнала?!
От върха на стълбите се вижда част от Рим и е много приятно и красиво.
Намерихме си и страхотно ресторантче, цялото разположено на дълга тераса с гледка към града, в което обядвахме. Масите бяха подредени в две редици - едната от външната страна на терасата с гледка, а другата - до улицата. С Пламен понечихме да седнем на маса с гледка, но ни казаха, че тези били за четирима и ни настаниха на другата редица. Почувствахме се лекинко прецакани. Не че имаше някаква съществена разлика. В последствие забелязах, че броят на хората всъщност няма никакво значение. Разделението беше възрастово. На масите с гледка настаняваха по-одъртели клиенти, а на вътрешните - младички. Така и не схванахме каква е идеята, но го приехме като комплимент - още минаваме за младоци. А храната отново беше божествена! Пламен пак яде пица, а аз заложих на пилешки флейки, запечени с домати и моцарела, сотиран спанак, печени червени чушки и печени картофи. Вкусно та вкусно! Как да не обожава човек италианската кухня! Цените също не са особено високи (още повече, ако не обръщаш еврото в лева). Пиците бяха между 8 и 14 евро, другите ястия - от 12 до към 25 евро. Пиенето е скъпичко - биричката към 6 евро, минералната вода - 5 евро. Виното към 20.
След разкошния обяд продължихме с разходката. Минахме покрай вила Медичи и отидохме в парк Боргезе.
След парка отидохме до Piazza del Popolo и привечер, тотално изтощени се метнахме на метрото и се прибрахме в хотелчето. Малка почивка и хайде пак навън на нощен тур. Пак започнахме от базиликата Santa Maria Maggiore, минахме през Giardini Piazza Vittorio, попаднахме в някакво доста приятно жилищно кварталче с баровски къщи (поне така изглеждаха), през още някакъв парк и хоп - отново на Колизеума. Имаше светлинно шоу тип "Звук и светлина" на Царевец, ама доста по-постно и кратичко. Авторката беше японка, а мотото на шоуто - любовта. Разгледахме отново и цялата историческа част, но в нощен облик. Върху част от руините прожектираха видеоразказчета за миналото - само картини без звук. Много въздействащо и готино!
След културната нощна обиколка се бухнахме в навалицата по улицата с ресторантчетата. Избрахме си едно закътанко на малко площадче, на което бяхме хвърлили око още предната вечер (снимката е от тогава). Оказа се, че цялото е заето от две компании - една сватба и едно семейно събиране. И само една двуместна масичка свободна - нас чака. Дори ни почерпиха с хляб (от тоя, дето се надува като възглавница), брускети с домати и аранчини (оризови топки с моцарела). Хапнахме и спагети и макарони - отново божествен вкус! По едно време реших да посетя тоалетната. Чукам на вратата, отваря ми няква мацка. Извинявам се и казвам, че ще изчакам, а тя протяга ръка и ме дръпва вътре. А "вътре" е метър на метър макс - една малка мивчица и врата тип хармоника, зад която е тоалетната. Мацката ме подканя да вляза да си свърша работата. Изпълнявам. Докато пишкам влизат още две муцки. Заклевам се, по-задушевно пикане не съм имала. Толкова се сближихме, а дори не разбрах от страна на булката или на младоженеца бяха.
От тоалетните в Рим имах още скунфузни преживявания. Трябваше да посетя цели четири, докато схвана, как потича вода от кранчето, за да си измие човек ръцете. Оказа се, че трябва да натиснеш педала под умивалника. Дано нямат скрити камери, че като се сетя колко комично и тъпо съм изглеждала. направо срам ме хваща!
След приятната вечеря се прибрахме пеша до хотела. Голямо ходене му ударихме и в тая Италия. На финала се оказа, че средно на ден сме изминавали по 20 км пеш. Затова и лягахме и заспивахме от раз.
На сутринта се събудихме с дъжд. Но решихме, че това не може да ни спре. Имахме възможността да видим и дъждовен Рим. Купихме си по един дъждобран от десетките улични търговци, които до предишния ден продаваха селфи стикове, някви хвърчащи и светещи тъпотии и едни още по-големи тъпотии, които хвърляш със замах на земята, те се разпльокват като храчка и после постепенно се събират отново във формата на някво измислено животинче. Та същите тия агенти бяха заменили тъпотиите с чадъри и дъждобрани. Търговията вървеше къде, къде по-добре, а туристите бяха още по-цветни.
Отметнахме още няколко забележителности по пътя към реката. Прекосихме я точно където се разделя на две заради едно съвсем малко островче и после отново се събира. Минахме от другата страна.
Влюбих се и в кварталчето на отсрещния бряг. Голямо влюбване в тая Италия, голямо нещо!!! Малки, тесни, калдъръмени улички, криволичещи покрай стари къщи, отрупани с цветя. Фенери, прозорци с кепенци. Измежду къщите малки площадчета, а на тях - кокетни ресторантчета. Сладурски магазинчета и пекарни. Пълна идилия! Точно така си представях Италия! Тук е мястото да спомена, че в Рим ме изуми броят на книжарниците. Накъдето и да се обърнеш - книжарница - от огромни до съвсем мънички.
Тъй като дъждът не спираше, решихме да хапнем някъде, докато превали. Избрахме си едно страхотно семейно ресторантче, в което и интериорът, и храната ме впечатлиха много. Опитахме типични италиански колбаси, свежа моцарела, печено пиле и патладжани с доматен сос и четири вида сирена. Яд ме е само, че отказахме на стопанката да пробваме и тирамисуто й. Жената чак ни се обиди. А беше такава готина италианка - напомняше ми на София Лорен.
Докато обядвахме, дъждът спря и продължихме с разходката.
Шматкайки се се озовахме на някакъв пазар. Кеф ти цветя, паста, зехтини, подправки.
А това пък е едно много сладурско арт магазинче за ръчноизработени неща.
Вечерта направихме още една нощна разходка и вечеряхме в едно от десетте заведения, които трипадвайзърът препоръчваше да се посетят непременно - Antica Osteria Brunetti. Странното е, че бяхме единствените туристи. Останалите клиенти бяха все италианци. Опитахме ньоки и ригатони. Отново отличен вкус! Останах много впечатлена колко аладенте са приготвени ригатоните. Другото нещо, което ми направи силно впечатление, беше обслужването и то не само в това заведение, а навсякъде. Аз обичам да се храня много бавно, за да се наслаждавам максимално. Боцвам хапка - две, говоря си с Пламен. В Рим, обаче, щом оставех приборите и се облегнех назад на стола, моментално се появяваше сервитьор и искаше да ми отсервира чинията. Явно така са обучени. В конкретното заведение бях хапнала буквално три макарона, след което си дадох почивка и келнерът дотича да ме пита дали съм приключила. Тази сценка се разигра още четири пъти. На петия сервитьорчето не се стърпя "А ще приключите ли изобщо някога?" Естествено, каза го с усмивка и шеговито, но може и да му се е ревяло на човека. Толкова пъти да го разкарвам за нищо. Заради него и порциите не успях да снимам. Още при сервирането ми направи забележка, че на фотоапарата мястото му не е на масата - да ям ли съм щяла или да снимам. А в такива красиви чинии сервират! Та само интериора щракнах (преди забележката).
Иначе, след като се нахраниш и ти отсервират, няма проблем и с часове да седиш на празна маса и да си говориш. Не бързат да те гонят да си ходиш.
На следващата сутрин след традиционната закуска отидохме на гарата да си хванем влака за Неапол. Пътуването беше супер конфортно и бързо. Разстоянието между двата града - 220 км, скоростта - до 300 км/ч, времетраенето - час и 10 минути, цената - 25 евро на човек. В нея влизаше и чаша натурален сок и нещо сладко или солено по избор. Свободни места, поне в нашия вагон, нямаше. През целия път зяпах навън през прозореца. Честно казано, пейзажът много ми приличаше на България - пътя София-Варна. Повечето земя беше необработваема и запусната за разлика от Испания, където почти всичко беше превърнато в градини.
В Неапол пристигнахме предиобед. Нямах търпение да сляза от влака, защото Пламен ми каза, че градът се славел със страшна цигания и европейският турист изпадал в културен шок. Беше ми супер любопитно да я видя тая цигания. Знаете, че предварително не искам да знам нищо за местата, които ще посещавам, още по-малко да гледам снимки в нета. И в случая беше така. Та любопитството ме гризеше на макс.
Е, не че се имам за голямата европейка, ама верно се шокирах. Множеството тъмнокожи търговци на "оригинални" ментета около жп гарата и по главната улица, водеща към нея, не ме впечатлиха изобщо. Но щом влязохме в старата част на града, останах наистина изненадана. Сградите изглеждаха толкова стари и очукани, улиците - толкова тесни, че на места, като разпериш ръце можеш да пипнеш едновременно сградите от двете страни. Отвсякъде висяха десетки простори, отрупани с пране. В същото време хората си бяха съвсем нормални - изглеждащи съвремено, прилично облечени, но и доста шумни. Контрастът с Рим беше огромен, но ми хареса. Винаги съм си падала по по-екзотичните и различни места. А и цялата тази разруха инстинктивно ми напомни за Куба, в която, както знаете, съм влюбена.
Оказа се, че апартаментът, който Пламен беше резервирал, се намира точно в старата част, известна като Спаканаполи. Собственикът му, типичен италианец - красив, барнат, с прическа, облечен стилно и модерно, ни чакаше пред сградата да ни настани. Апартаментчето беше много прилично - имаше си всички удобства, а цената му беше 50 евро на вечер.
Ето това е нашата улица - снимала съм я в двете посоки. А на третата снимка е входът - от улицата се влиза в нещо като вътрешен двор и оттам в три отделни входа. Доста от сградите са със същата архитектура.
Както забелязвате, има нещо като олтар с лика на някой от десетките светии, които италианците почитат. Такива олтари има във почти всяка сграда и по улиците.
Като се качихме в апартамента малко се постъписах, защото видях, че балконската врата е залостена здраво от вътрешната страна. Пламен веднага побърза да ме просветли: "Неапол, мило, е третият по население град в Италия, но е на първо място по престъпност." Реших да не се поддавам на подобни провокации и да запазя симпатиите (колкото и скорошнопридобити да бяха те), които изпитвах към града и неговите жители.
Отворих балконската врата, излязох и първото нещо, което видях, беше входната врата на отсрещната сграда. Беше цялата надупчена. Пламен пак прибърза да ме информира: "Даааа, от куршуми са!"
Категорично отказах да се предам на страха. Много ги разбира той Пламен дупките от куршум!!! Без балистична експертиза не вярвам.
Междувременно заваля дъжд и се наложи да поотложим излизането навън с около час. Но щом спря, се втурнахме на разходка. Или може би е редно да кажа "гмурнахме", защото съвсем скоро отново заваля и не след дълго бяхме вир вода мокри. Но не ни пукаше.
Първо се пуснахме по главната улица в нашия квартал - толкова тясна, колкото да мине една кола и без тротоари. Но пък с уникални магазинчета - всяко със свой облик и чар.
Неапол се оказа рая за пекарите и сладкарите. Имаше толкова много пекарни и сладкарнички, че бях на седмото небе - наслада за окото и душата! И за небцето, разбира се. Първото нещо, което опитахме, бяха няколко сладки изкушения. Основен специалитет се оказа "баба" с ударение на второто "а". Това е типичен неаполитански сладкиш от много специфично леко, поресто тесто, напоено с нещо като захарен сироп и ром. Специфична е и самата му форма. Има го в най-различни големини и може да е със или без пълнеж. На вкус не ми допадна особено. За разлика от канелоните с тяхната твърда, хрупкава коричка отвън и нежен плътен крем вътре.
Много почетно място е отредено и на дивите ягоди. Принципно ги обожавам, а в комбинация с италиански сладкиш - просто безценно!!!
Останах очарована и от сладоледа. И в Рим, и в Неапол с Пламен дегустирахме най-различни марки и вкусове и всичките бяха страхотни. Най-много ми хареса този с вкус на кафе, но аз принципно съм пристрастена към кафето.
Нямаше как да не отдам нужното внимание и на "колегите".
След сладкото дегустирахме и местния "солен" специалитет - хартиена фуния, пълна с морски дарове и всякакви пържени вкусотии. Идея си нямам как точно се казва, но страшно ми хареса. Купихме си от най-скъпите - по 6 евро парчето и вътре имаше може би десет различни неща.
Толкова бях впечатлена от цялостния облик на Спаканаполи, че историческите забележителности останаха някак на заден план. А те хич не бяха малко. И бяха толкова стари, че сякаш се връщаш стотици години назад във времето. В Неапол всичко изглежда толкова автентично и наистина те пренася в една съвсем друга епоха. Изживяването е много особено. Всъщност от всичко лъха на история и античност.
След малките и тесни улички се озовахме на една доста по-широка пешеходна, претъпкана с народ и осеяна с големи магазини.
Минахме и покрай голям арт базар на открито. Най-много си харесах тия зайци и лаленца от плат.
По главната стигнахме до Пиаца Плебишито или "площада на народа". Това май се води за официалния площад на Неапол. В непосредствена близост е дворецът на краля, но беше в ремонт и хич не ставаше за снимки.
На крачка разстояние е и морето. Два огромни круизни кораба бяха акостирали. За съжаление времето беше облачно и нямаше видимост към Везувий. Разходихме се по крайбрежната. Уж морски град, пък чайките много слабо застъпени. В сравнение с Рим, направо никви ги нямаше. Но пък влюбени гълъбчета да искаш. Направи ми впечатление, че сума млади двойки идват да се натискат по крайбрежната. То не бе мляскане, не бе чудо. Явно е някаква местна традиция. Моля осведомените да ме просветлят. И ние с Пламен не останахме назад, ама бяхме доста по-обрани. Че сме влюбени - влюбени, ама не сме първа младост все пак. Пък и такъв дъжд заплющя отново, че бяхме принудени да се прикрием под навеса на един вход.
Вече бяхме тотално мокри и се наложи да се приберем, да се преоблечем. Добре, че имаше сешоар в апартамента, та и обувките да си изсушим.
Докато Пламен се вихреше със сешоара, аз взех да проверя в интернет какво още можем да разгледаме в Неапол. За нещастие попаднах на няколко сайта, в които пишеше, че каквото и да гледаме, трябва много да внимаваме да не станем жертва на джебчии. Да излезеш вечер с айфон или фотоапарат, било все едно да крещиш "елате ме оберете!". Е този път вече се предадох на параноята и страха. Бях на косъм да не изляза никъде, но Пламен каза, че не съм у ред. Доверих му се (за диагнозата), но за всеки случай си оставих фотоапарата вкъщи.
Нощната разходка мина супер и без инциденти. Само дето Пламен ме скъса от бъзици колко съм страхлива. Вечеряхме в една от най-известните пицарии в града - Dal Presidente Pizzeria. Аз си поръчах прословутата неаполитанска маргерита, а Пламен си взе пица с орехова паста. И двете бяха уникално вкусни. Хапнахме и салата от рукола, домати и пармезан. Снимките са направени с любезното съдействие на Пламен, който беше така добър да ми предостави мобилния си телефон за целта (позволих му да си го вземе, защото не е айфон).
Заведението не беше нищо особено като интериор, но беше нон стоп фрашкано с хора. Цените бяха доста по-ниски от тези в Рим. Пиците започваха от 3-4 евро, а бяха огромни и супер вкусни. На съседната маса седна компания от 3 жени и 2 мъже - предполагам местни, защото без да четат менюто директно си поръчаха пици. Докато пиците пристигнат (а това става почти мигновено) не си обелиха нито дума. Щом им сервираха, се нахвърлиха като невиждали. Такова скоростно ядене на пица не бях виждала в живота си, а си мислех, че моите момчета ядат като прасета. Въпросните хора режеха пицата на големи триъгълници, които прегъваха така, че да не изпадне плънката и на две-три хапки ги поглъщаха. Единият от мъжете плувна в пот от напрежение и бързане. Цялата тая надпревара приключи точно за две минути и половина. Всичките пет чинии бяха празни, а пиците, припомням, бяха огромни. Последва размяна на няколко реплики, след което станаха и си тръгнаха. На мен и Пламен ни отне около час и половина хапването и въпреки това не успяхме да си изядем пиците. Излагаме се! Добре, че ония хора не ни видяха как се лигавим. Сигурно някоя от лелите щеше да дойде и да ме шибне зад врата "Айде стига си говорила! Яж!"
След вечерята ми беше твърде тежко, а и страшно, да скиторим по улиците, затова рано-рано се прибрахме. Нямаше и полунощ. След дълго колебание дали да оставя балконската врата отворена или залостена за през нощта, в крайна сметка решението ми бе в полза на чистия въздух. Пламен блажено си заспа още щом помириса възглавницата, но мен сън не ме хващаше. Пак в ония сайтове бях прочела, че в квартала, където се намирахме, нощем редовно ставали свади или купони и не можело да се спи. Ослушвах се, ослушвах се - нищо. Пълна тишина. Викам си "или в сайта лъжат, или нещо не е като хората". Съмнителната тишина ме унесе. Тамън бях заспала и се почна. Някъв тип отчаяно крещеше "Еваааааааа, Евааааааааа!" и нареждаше тъжно нещо на италиански в стил "убий ма, обичам та!". Скоро се включи и женски глас, който звучеше доста бесно и кудкудякащо. Покрещяха си взаимно и се кротнаха. И аз се успокоих, че вече всичко е наред.
На сутринта се събудихме рано-рано. Пламен ми пусна "бг радио" - явно, за да се настроя, че е време да се прибираме в България. Самолетът ни беше чак в 3 и нещо следобед, така че имахме предостатъчно време да разгледаме още малко от Неапол. Нарамихме раниците и тръгнахме. Утрото беше слънчево и свежо, градът се пробуждаше по понеделнишки. Улиците бяха пълни с костюмирани италианци, отиващи на работа. Много елегантни тия мъже, беееееее!
Но да не се отплесвам. Цел номер едно ни беше улицата с коледните играчки. Тя бе посочена като едно от десетте неща, които непременно трябва да се видят. Определено си заслужаваше. Коледните играчки, класическите, с които ние сме свикнали да кичим елхите, не бяха нищо кой знае какво. Но миниатюрните фигурки и цели къщички, изработени от дърво, наистина ме впечатлиха.
А ето ги и основните символи на Неапол под формата на сувенирчета - Пулчинела (персонаж от италианската комедия дел арте), пицата, сладкишите баба, фуниите с морски деликатеси и лютите чушки. За чушките полюбопитствах и се оказа, че си ги закачат в къщите, за да се предпазват от клюки и зли езици.
Пулчинела си има и собствен паметник.
Другият голям символ не само на Неапол, а и на цяла Италия, разбира се е Пинокио. Накъдето и да се обърнеш, стотици пинокиовци те гледат в очакване да си купиш поне един. Но с Пламен решихме, че истинският Пинокио е ето този. Надничаше от витрината (доста мръсна както е видно) на едно малко магазинче, пълно с всевъзможни вехтории. Такъв сбирщайн не бях виждала даже на битака.
Втората ни цел беше хълмът Вомеро, от който се откриват невероятни гледки към Неапол, морето и Везувий. Решихме да го изкатерим пеша. Пътьом минахме през тесни и стръмни улички.
На много от сградите видях закачени или поставени специални ... и аз не знам как да ги нарека, с които хората известяваха, че им се е родило бебе. Жалко, че не се сетих от самото начало да ги снимам - бяха толкова много и все различни. Много готин начин да съобщиш радостната новина. На някои пишеше и името на бебчето, както и датата на раждане. За по-любопитните съседи сигурно и името на бащата нямаше да е лошо да изписват, но карай!
Нагоре по хълма къщите бяха мноооооого по-съвременни и баровски.
А времето ставаше все по-горещо. Ако не беше Пламен, със сигурност щях да се откажа да катеря догоре, но заради него го направих. И не съжалявам. Гледките наистина си заслужаваха.
Отгоре видяхме и летището, което ми напомни, че трябва да се разбързаме, да не си изпуснем самолета. Оставаше ни само още една цел - да слезнем обратно в центъра и да купя нещо за децата. Влязох в малка пекарна и взех по бройка от почти всички сладки и солени неща, които предлагаха. Напълних три плика с вкусотии. Вече бях спокойна, че няма да се приберем с празни ръце вкъщи и тръгнахме да търсим спирката на автобуса.
Зачакахме рейса. Дойде след 20 минути. Хванахме и часа, в който учениците си тръгват от училище. Страшна навалица. Трябваше да пропътуваме 20 спирки. Следяхме ги внимателно на телефона (на GPS навигацията) и по самите табели. Слизаме на 20-та и изненада - оказа се 21-та. Точно нашата шофьорът я беше пропуснал без да спре - незнайно защо. Заозъртахме се. Какво да правим? Мернах един дядо и на английски го попитах как да стигнем до летището. Изобщо не очаквах да ми отговори, защото до този момент не бях срещнала някой, който да говори английски, освен хазяина ни. Но дядото ме разбра и ни упъти. Рече "млади сте, за има- няма 5 минути ще стигнете пеша". Само дето тия 5 минути се оказаха 25 и то при хипер бързо ходене. А времето неумолимо летеше и вече бях супер притеснена. Щом стигнахме до летището се поуспокоих. Но за кратко. Оказа се, че пътниците за всичките десетки полети се пропускат само през три гишета. Стотици хора чакаха на опашка. Наредихме се и ние. А опашката едвам се влачи. Същите тия елегантно облечени и изтупани италианци ми скъсАха нервичките. Сещаха се да събличат сака и да махат колани чак след като митничарите ги подканят. Тепърва почваха да вадят телефони, фотоапарати, билети, документи. Нарочно не исках да поглеждам часовника, за да не се изнервям допълнително. Но нямаше как да не видя на таблото, че изходът за нашия полет вече е затворен. Прималя ми. Приревах на Пламен. Той отиде най-отпред на опашката да говори с митничарите. Казаха му, че нямат нищо против да ни пуснат, стига хората да не са против. Ама хората бяха. Настана едно крякане. Митничарите спряха работа и заявиха, че никого няма да пуснат, докато не се успокои тълпата. В това време по високоговорителя започнаха да съобщават имената ни - моето, на Пламен и на още 6 човека от нашия полет. Сетих се как точно месец по-рано, докато изпращах сестра ми на нашето летище за Лондон, недоумявах как е възможно да има такива несериозни хора, които до последно да не се явяват на борда и самолетите да закъсняват заради тях. Поредното доказателство, че никога не бива да съдиш хората прибързано. В крайна сметка успяхме да минем проверката и хукнахме като луди към изхода. Естествено, оказа се най-отдалеченият. Такова търчане му ударихме през дютифрий шопа, после по едни стълби надолу и след това по дължина на цялата аерогара. В ръце държах личните ни карти, билетите, фотоапарата и колана от дънките ми. А те се смъкваха застрашително и нямаше как да ги вдигна. Скъсаният чорап и разголеният палец на крака от предишното пътуване бяха нищо в сравнение с лъсналия на показ задник. Явно съм обречена на срамни голотии по летищата и това е. На гейта се събрахме с другите закъсняващи - и те съсипани от нерви и търчане. А наземният персонал колко нервни бяха да не ви разправям. Преведоха ни пеша през летището до нашия самолет - аз все още без колан на дънките. Качвам се по стълбичката, а усещам как всъщност потъвам надолу в земята от срам. Стъпвам на борда и а - познато лице. Старшата стюардеса Свобода ни посреща. И това ако не е съвпадение! Седнахме си по местата и едва тогава се осмелих да погледна часовника. Оставаха само пет минути до часа на излитане. Дали някога ще забравя това пътуване? Едва ли.
Но тая снимка забравих да я вмъкна, а ми е много сладурска.
