Bubolinkata: Девин на 9!!!

На девети Девин стана на девет! Малко като скоропоговорка звучи, ама си е самата истина. Да ни е жив и здрав и все така готин, добричък и чаровен!!! Уникално дете е той и така да го обичам!!! Деня преди рождения му ден, докато вечеряхме, нещо се жалвах, че само ме ядосват тия деца, а той ме погледна с ококорените си сини очи и с най-тъжното гласче попита: "Добре де, аз конкретно с какво толкова те ядосвам?" Замислих се. Ами с нищо. Обаче как така да се предам и да падна по гръб. Почнах да си блъскам главата. Трябва нещо да измисля!!! Бързо, бързо, бързо! Мисли! Пак нищо! Единственото, което ми хрумна, е реването. Първите седем години от живота си Девин ревеше всеки божи ден. Все за нещо си намираше да поплаче. Ама не от оня изнервящия рев, дето ти иде да му обършеш два шамара с лафа "Поне да знам за кво ревеш!" Не! Винаги плачеше толкова жално и сърцераздирателно, че ми идеше и на мен да ревна с него в един глас.

Та тъй! Колкото и да не ми се вярва, имам най-послушното дете на света!!!

Поради тая причина ми се искаше и подаръкът му за ЧРД да е подобаващо готин. Бях измислила нещо страхотно, което за жалост не успях да реализирам. Стана ми хипер криво и адски се сдухах. Няма да издам какво е, защото ще го оставя за догодина, живот и здраве. Та се наложи да мина към план Б (принципно мразя план Б!) Имах само два дни, в които да измисля поне каква торта да му направя. И да я направя, естествено. На 7 юли, Девин цял ден го нямаше вкъщи - беше на рожден ден на един от най-добрите му приятели, Нико. Привиках Давид да даде идеи за торта. Нещо, което ще зарадва брат му на макс. Първо предложение - "Лего нинджаго". Отврат! Отхвърлих го категорично. Второ предложение - "Време за приключения" (Adventure time в оригинал). Хм! Това по-става. Даже знаех за какво иде реч. Макар и бегло де. Само двамата главни герои познавах. Визуално, не по имена. Хеле по характер или пък кои са и за какво се борят. Посветих си целия ден да ровя в интернет и да се образовам по темата. За пореден път се изумих какви детски гледат съвременните деца. Но въпросното дори не е от най-покъртителните. Както и да е. В края на деня бях толкова веща, че дори знаех някои от основните персонажи поименно. Момчето се казва Фин - логично, като се има предвид, че на английски това значи "рус", а младежът има егати и дългата руса коса, ама си я крие в постоянно вдигнатата качулка на суитчера. Що ходи само с него и кога го пере, не мога, а и не искам да знам. Майка му, ако има такава (че не успях да проследя цялото родословно дърво), да го мисли! Името на песа е Джейк. Не е най-хубавото име за куче, ама карай! На мен, лично, Балкан и Вихър са ми бая по-любими. Да не говорим за класическото Шаро. При женските фаворит са ми Джинка и Буба (макар че навремето много се дразнех защо всички кучки в село се казват Буба като мен). Обаче хит при кучешките имена во веки веков за мен ще си остане името Клитор - един съсед в Дружба така си беше кръстил кучето и като почнеше да го вика, бая смут създаваше. А кучето, за проклетия, хич не беше от най-послушните и изпълнителните.

Та както вече разбрахте, имената на главните герои звучат съвсем нормално, дори логично. Обаче бас ловя, че никога няма да се сетите как се казва гаджето на кучето, която всъщност не е кучка, а еднорог с тяло като пъстроцветна дъга. Сещате ли се??? Не, разбира се! Казва се Дъга Еднорога. Никва логика просто!!!!

С другите герои хич даже няма да ви занимавам, защото изобщо не съм ги удостоила с място на тортата. Ето и "снимков" материал, да влезете в час.

В късния следобед, като се прибра от рождения ден, Девин така се зарадва, че тортата ще му е от това филмче. И най-вече, че съм се запознала в детайли с него (той си мислеше, че едва ли не съм изгледала всички серии). Вече бях направила частично фигурките на Фин и Джейк. Страшно му харесаха! На мен, обаче, не! Кучето ми се получи, но бозавото хлапенце - хич. Значи винаги така става! Всеки път, щом имам да правя нещо от захарно тесто и ми се струва лесно ("А, тва е елементарно! За нула време ще го избацам!), нещата така се закучват. И с Фин беше същата работа. Уж лесен, а ми взе здравенцето. Правих го, развалях го. Грешката ми беше, че се опитвах да го направя от отделни части - панталонките отделно, блузката, главата. Ставаше много грубо. Накрая го измоделирах изцяло от бял фондан и като се втвърди го оцветих. Получи се доста по-добре.

Самата торта не пръщи от няква свръх оригиналност. Да не кажа хич. Общо взето е копи-пейст на "снимковия материал". Но важното е, че Девин си я хареса и то мноооооооого!!! Пратих снимка и на детето на една приятелка (Мина от Варна), което също е голям фен на филмчето. И той каза, че била яка. Девин още повече се въодушеви: "Е как не! Нали я е правила една от най-добрите създателки на торти!" Ааааааааааа, супер нали!?!?!? Да получиш такова призвание от собственото си дете - просто безценно!!!

Та ето я и тортата!

За тия планини не ми стигнаха времето и най-вече нервите да се образовам какви са. Но пък се забавлявах докато ги правих. Припомних си една игра, която имахме преди доста години - пластмасови триъгълничета в различни цветове и големини, от които да си правиш фигурки. Беше много яка!

Забравила съм да сложа опашка на кучето, но Девин ме успокои, че не било фатално. И без друго не я използвал за нищо смислено във филма. За какво му е тогава наистина? По-любопитно ми е какво има в раницата на Фин. Явно е нещо ценно, защото навсякъде я мъкне. Мен и в раницата на Денис ми е много любопитно какво има, щото определено не са учебници и тетрадки, ама... Преди две-три години Пламен нещо беше избеснял на макс след няква издънка от страна на Денис и му изсипа цялата раница на пода. Майко мила! Какви неща се изръсиха отвътре!!! Обаче се оказа, че нищо от тях не е на Денис. Тва било на едикойси, онова - на незнамсикойси... Най-яко беше с един презерватив. Денис вика: "На А. е!" (умишлено не споменавам името, да е като от официален бюлетин на МВР). В същото време и родителите на А. го пребъркват и също намират един презерватив. А. бурно отрича: "Аааааа, на Денис е!" Що така си разменят вещите тия деца и никой не си носи собствените неща?

Понеже, както вече стана ясно, нямах никакво време да се заигравам с детайли, логото си го принтнах на фонданена хартия. Ама то малко, листът остава празен. Викам си "Не може така!" И нашляках още две логота и някви картинки с героите от анимацията - принторки за курабийки. Стана малко в стил "На ти копче, приший ми балтон!", но с обратен знак. Дето се вика "На ахмак глава краката патят!", в конкретния случай - ръцете. Обаче "Луд умора няма!". Спирам с поговорките, че стана като сборник.

Направих и няколко по-засукани курабета, че само с принторки много аматьорско. Няма да си подбивам реномето пред детето я!

Малко преди полунощ бях готова с всичко. Оставаше само Девин да заспи, та с Пламен да му опаковаме подаръците и да надпиша картичката.

На сутринта всичко започна добре - усмихнати и щастливи деца, пожелания, прегръдки...

Докато Дамян не реши, че това е неговият рожден ден. Подари на Девин картичката и единия подарък, а другия реши да остави за себе си. Опитах се съвсем възпитано и тактично да го светна, че е нещо в грешка. Ама джеремето му с джереме не вдява. Даже наопаки - все повече истерясва и врещи като лудо. Винаги много съм държала да науча всяко от децата, че празникът на един не е повод и на другите да се купуват подаръци или да им се обръща същото внимание. Точно обратното - всеки трябва да знае, че на този ден важен е едикойси и да се старае максимално да направи празника му още по-вълнуващ и хубав. Тая политика я водя още от появата на втория. За първия му голям празник - погачата на 40-я ден, обясних на баткото, че това си е празник на бебето и само то ще получи подаръци. И на гостите забраних да купуват каквото и да било за Денис - най-много някое шоколадче или нещо от тоя род. Колко празници сме изпразнили без драми! До тоя момент бях като Желязната лейди - никой не ми се е противопоставял на идеологията. Но това малкото всичко ми прецака. Аз ли одъртявам и сдавам фронта, то ли е прекалено напористо???

Кофтито е, че Девин се разстрои. И то не защото брат му му разваля празника, а защото, разбираш ли, страдало горкото мъниче. Така ми идеше да му изстрадам един зад врата на малкия пикльо, но реших да не внасям допълнителен драматизъм.

Дамян доста време продължи с реването, както и с присвояването на рожденденските атрибути - "И толтата е мойта! И кулабийките мои, не твои! И свещичките аз дуфам!" Всички ше го дуФаме с такова ревящо леке, ами айде.

Тамън нещата се поукротиха и нов удър под кръста - Денис и той нямало да уважи празника на Девин. Излизал да се види като за последно с гаджето си, че на следващия ден (демек днес), го изпратихме на заточение при баба му и дядо му на вилата. Девин съвсем посърна. За мен да не говорим - повяхнах като препикано мушкато. Политиката ми по отношение на семейните празници претърпя тотален крах.

Егати и рождения ден! Знаех си аз, че нещо като не почне добре, то то не почва добре! (това не е поговорка). Дано поне да свърши добре! С Пламен тайно си стиснахме ръцете да се раздадем на макс - каквото и да поиска рожденикът, ние сме "за". Само и само да оправим нещата и настроението най-вече.

Желание първо - Коколандия. Натоварихме се в колата баш у най-големия пек - три следобед. Девин реши да се пусне директно на ниво 3. Предните две били бебешки. За тях не знам, но третото бая го озори. Много се притесни и уплаши и дори се отказа. Нещо съвсем нетипично за Девин! Тръгнахме си още по-посърнали. В колата жега, в очите на Девин сълзи.... Тегаво, та тегаво... А Дамян пак реве. Що и него не сме го пуснали по препятствията! Божееееее, как бих го пуснала само!

Дави, като истински добър батко, веднага се опита да разведри атмосферата: "Те пък толкова сложно са го направили, като че ли космонавти ще тренират!" Девин се оживи: "И Гагарин ли е минавал такива препятствия?" Има си хас да не е! Те Байконур и Коколандия са си като дупе и гащи. От години си сътрудничат и обменят база, опит и кадри.

Давид прогони сълзите, климатикът в колата - жегата. Само Дамян никой не прогони, но нищо. Който си го е раждал, да си го търпи! Тва са поговорка ли е, не е ли?!?

Желание второ - пак да ходим в Борисовата градина, като на рождения ден на Дамян. Отидохме. Момчетата веднага се юрнаха да си вземат колело. Греда! Няма свободни ни триместни, ни четириместни колелета. Кажете ми колко трябва да си изтрещял, да си вземеш колело в три и половина следобед при температура на въздуха 30 и кусур градуса??? Тия хора просто не са у ред! Пуснахме Давид и Девин с едноместни, Дамян изгоря. Малкото диване пак наду гайдата. Извинявам се най-официално на всички почиващи си в този следобед посетители на парка.

За да въведа тишина и спокойствие, прибягнах към отчайващ ход. Отидох с Дамян да ловя патета.

Докато гледах как патетата плуват в сгъстилата се от мизерия вода, в главата ми изплува една случка от преди 14-15 години. Бяхме на море с Денис (бил е на годините на Дамян сега). По онова време този атракцион с патетата беше много модерен. Докопахме се и ние до въдица. Тъкмо я хвърлихме към "езерцето" и до нас се позиционира сърбин с малката си дъщеричка. Заметна и той с въдичката и като се почна "маму ти йебем", "йебем ти и патката и све". Не му вървеше уловът на човека просто. На третата минута вече беше толкова отчаян, че чак прирева: "Къде е сега майка ти? Да ми хване патката! Знаеш ли ква е добра в ловенето?" Сигурна съм, че Пламен тайничко му е завидял с такава лепа жЕна. Та след тая случка, като видим басейнче с пластмасови патета, все на простотия ни избива.

Въпреки цялото старание, което вложих, сборът от точките ни стигна колкото за най-смотаните награди. Пък Дамян се точел на голямата награда - старателно опакована в найлон електромоторна кола. Ходи му обясвяай, че и всичките сто патета от басейнчето да извадиш, точките пак няма да ти стигнат за нея. Камо ли само девет патки (какъвто е регламентът).

Последва рев да го пуснем на батута с топките и рев да го извадим оттам, защото сам не му било интересно. Ми да вземем да се бухнем цялото семейство вътре, па белкем скъсаме батута, паднем и се изпонатръшкаме. Та да се приключва с тая мъка!

След батута ревна за бънджито. Ядец! Бил прекалено малък. Девин, обаче, се вреди. Докато той цвилеше от кеф, Дамян се дереше като луд. По-нещастен от него май беше само баткото на бънджито - налагаше му се да хваща Девин за миризливите чорапи. В тая жега с чорапи и гуменки просто няма начин да не ти завонкат на луканка краката.

Докато Девин се вихреше на бънджито, качих Дамян на клатеща се количка. Минута-две спокойствие и щом се чу ведрото и жизнерадостно "Играта свърши. До нови срещи!" , Дамян отново нададе вой. Винаги съм се чудила малките деца откъде намират сили да реват толкова много. И как не им писва? Аз един ден ако изрева такова количество рев, после три дни ще реанимирам. А на дребусите нищо им няма - кукуряк! И как за секунда превключват от смях на плач и обратното!

И ако мислите, че след тези обобщаващи изводи и заключения, реването е приключило, жестоко се лъжете. Списъкът продължава с рев за вода, за колело, за сладолед, за колело, за царевица, пак за царевица, защото са му дали в чашка без картинки, пък на количката била нарисувана чашка с миньоните... И отново за колело. И пак за вода, защото брат му е изпил последната глътка от поредното шише... Веднъж рева и защото му казах да ходи да си играе с някакви дечица на неговата възраст, а той се тросна, че с бебета не искал да играе. Между отделните истерии си почиваше като търчеше като изоглавен по поляната и късаше глухарчета. И ние си почивахме де. За нещастие последното глухарче вятърът го духна преди Дамян и то в посока към устата му. Затова и беше последното.

Готиното беше, че се появи някаква обратнопропорционална закономерност - колкото повече се вкисваше Дамян, толкова по-весели ставахме ние. Особено Девин!

Докато седяхме на една пейка и си въобразявахме, че е на сянка, а някви мушици ни гризяха по краката безобразно, Давид реши да ни снима. Беше толкова горд от направения кадър, защото хванал и някакво дете на колело, минаващо зад нас, което от скоростта изглеждаше размазано (не че и ние не сме поразмазанки, макар да стояхме мирно като пънове). Давид подходи много философски: "Тази снимка показва как времето лети, като детето с колелото, всичко идва и отминава, а ние си оставаме същите - семейство!" Много мъдро и готино!

Както си седяхме на пейката, Дамян направи признание "Спи се мене" (в превод - спи ми се). Е откога го чакахме тоя момент?!? Скочихме като младо яре и се юрнахме към колата. По пътя (има няма 200 метра) Дамян рева, че няма чешмичка, дърво с розови джанки и че в крайна сметка не сме му взели колело и на него. Ааа, и че не го пуснахме сам да пресече Цариградско, ми го прекарахме през подлеза. Единственото, което ме тревожеше, бе дали няма д асе изкуша да му шлапна едно шамарче като се качим в колата. Бая му бях насъбрала. Ама извади късмет. Още съм си желязната лейди, беееееее! Не се поддадох на провокации. Дамян обаче се поддаде на съня. Отряза се от раз.

Девин веднага се възползва. Желание трето - да минем през баба му и дядо му, да ги почерпел за рождения си ден. Моментално се досетихме, че просто иска да си види и подаръка от тях. Да не сме вчерашни, бе Девинче?! Все пак уважихме молбата му. Нали си бяхме стиснали ръцете с Пламен. Пътьом купихме една кутия бонбони. Пламен се качи с Давид и Девин, а аз останах в колата със спящия Дамян. Голяма тишина, голямо нещо! Чак ме заболя главата!

Връщат се децата и превъзбудено ми обясняват как дали кутията с бонбони, пък баба им тръгнала да им праща две други кутии с бонбони. И тва ако не е далавера! И всеки път било така. Минат за пет минути, а тя ги изпрати с торба, пълна със сладолед, меденки, солети, сухи пасти и какво ли не още. Обяснявам им, че по-старото поколение така е научено - да не те пуска да си ходиш с празни ръце. Разказах им как като дете обожавах да ходя с моята баба на гости из роднините на село. Във всяка къща ти дадат по нещо - я краставички, я чушки, я домати, прясно набрани от градината, пъпеш, диня, череши, сливи, яйца, бонбони, вафли... Кой каквото има. Прибирахме се вкъщи, натоварени като магарета. Казах им, че няма по-добри хора от бабите. Разказах им и колко много бели и пакости сме правили със сестра ми и братовчедка ми като малки, а баба никога не ни се е карала. Само веднъж плясна сестра ми, защото беше избягала чак на гарата с някакво момченце, а беше едва на три-четири години. Като днес помня как тичаше да я търси и плачеше. Каза, че ако не я намери, ще трябва да си сложи края, защото нямало как да каже на нашите какво се е случило. Девин много се впечатли от тая история: "Е защо ще се самоубива? Не може ли просто да им набере малко краставички от градината, та да ги разсее и чак тогава да им каже лошата новина?"

Желание четвърто - да идем някъде да се почерпим. Трябва да отбележа, че това беше желание по-скоро на Давид, но той, като голям брат с авторитет, успя да подкукуроса Девин без особени усилия. И ето ни в едно от любимите ни заведения - Pizza gray. Дамян се събуди в добро настроение, имаше свободна маса отвън. Вечерята се очертаваше като много приятна. Не за дълго. След като ми опука прясната паста с манатарки, на Дамян му се доака. "Нищо ново под слънцето!" ще кажете всички вие с малки деца. Че то това си е класика в жанра. Драмата в случая беше, че Дамян не ходи до тоалетна никъде другаде, освен вкъщи, нищо, че е още с памперс. Почна се едно непрестанно мрънкане "Айде одим си къщи!" До откат. Е, накрая се прибрахме.

Време беше да пеем "Ден, ден ту ю"и да духнем свещичките. Девин беше супер щастлив, защото и батко му Денис се беше прибрал и бяхме заедно цялото семейство.