събота, 1 ноември 2014 г.

Ах, морето!

Захладня ми нещо, та взех да разгледам снимките от морето - да се постопля малко. И се сетих, че още не съм ви споделила за морските ни преживявания това лято. Сигурно ще възкликнете "Ох, гледай го тва лудото! Зимата дойде, тя за морето тепърва ще разказва!" Е, не сте прави! Само няколко месеца са минали откак се развявахме по плажовете. Дето се вика, задничето ми е все още завидно бяло на фона на слънчевия загар по останалите части на тялото. Щом тенът ми си стои, значи не е късно. 
А като споменах задничето, бързам да ви успокоя - от чисто естетическа гледна точка, мои снимки по бански няма да пускам! От бременността са ми останали едни 4-5 килца в излишък, които предпочитам да ви спестя. А пък от кърменето гърдите ми така да ги влече земната гравитация. Пламчо притеснено ми вика "Леле, мило, ма те скоро ще ти стигнат до пъпа!", пък аз го успокоявам "Оф, много си тъп! Не те са провиснали, а пъпът ми се е качил нагоре!" Мъжка му работа, нищо не разбира!
Но стига с тая анатомия! Да запрашваме към морето!
Миналото лято го пропуснахме заради Дамянчето, затова тая година, от нетърпение, рано, рано почнах да се ровя за изгодни оферти. Изгодни така и не открих, но все пак успяхме да се подсигурим с подслон за близо месец на черноморския бряг - две седмици на Кабакум и две седмици на радиоактивния плаж до Черноморец. Чудни местенца, няма що!!! Едното в близост до наводненията, другото - до военна база. С Пламен постоянно си се шегувкахме, че първо ще лепнем някой стомашночревен вирус - да се прочистим из основи, пък после радиацията ще му види сметката на бацила и пак ще сме си супер - отслабнали и облъчени!!!
Едва дочаках да дойде юли месец, та да се натоварим на колата и да отпрашим в посока изток. Естествено, малко преди да тръгнем, всичките деца се натръшкаха болни и то сериозно. Любим сценарий, който редовно ми разиграват! Имам чувството, че цяла пролет се стискат да не боледуват и само чакат да наближи датата за морето, та да олепят де що видят вирус. Така да им го мразя тоя номер!!! 
Но болни, не болни - потеглихме. Пътуването мина очудващо нормално. Бях планирала при Велико Търново или в най-добрия случай при Търговище вече да съм на ръба на нервна криза, обаче не. Децата, в частност Дамян, се държаха неочаквано прилично и кротко. Толкова култови реплики си бях подготвила от рода на "Ако продължавате в същия дух, ще ви сваля от колата!" и "За последен път ви водя някъде!" Но така и не ми се отдаде възможност да ги използвам. 
За награда решихме да отбием от пътя и да се разходим из авиопарка край Омуртаг. Момчетата повилняха покрай самолетите и машините, както и в отсрещната нива слънчоглед, след което продължихме към Варна. 



Там ни чакаше нашият приятел от студентските години Ивчо. Ескортира ни до Кабакум, където ни настани в един много приятен апартамент до самия плаж. Даде ни и ключовете от съседното апартаментче на етажа - ако нещо ни потрябва, пък при нас го няма, да си го вземем оттам, с уговорката накрая, като си тръгваме, да върнем взетото. Хм, че какво пък толкова ще ни потрябва? На пръв поглед си имахме всичко. Апартамент като слънце, че и два пъти поне по-голям от онова ми ти пикливо студио в съседство. Всичко, всичко, ама не съвсем. Липсите почнаха да изскачат една по една - сушилка за балкона, гладачна маса, ренде, микровълнова печка, тостер, тирбушон. При нас липсват, ама в съседното апартаментче налични. И като се почна едно примъкване. Така се разглезихме! Даже за точило за нож примрънках един ден, а Пламен вика "Споко, ей сега ще прескоча до оттатък да взема." Викам си, ако и това има, вече ще го призная пустото му студийце!" Е, и точило имаше. Децата много се впечатлиха. Девин ме пита "Мамо, а ако намерим злато в другия апартамент, може ли и него да си вземем?" Викам му "Може, ама накрая трябва да го върнем!"
Та тъй си заживяхме чудничко на Кабакум. Непосредствената близост до плажа беше голям плюс, защото всеки можеше да излиза и да се прибира когато си поиска. На самия плаж пък беше доста спокойно - почти нямаше хора и децата можеха да си вилнеят на воля. 
Най-любопитно ми беше как Дамян ще се адаптира на новото място. Все пак за него морето беше нещо напълно непознато. За щастие много му хареса. Само първия ден беше доста скептичен и предпазлив. Пясъкът му се видя хипер странен и дори ревеше, докато брат му Денис му зариваше крачетата. 


После откри,че няма нищо страшно и като се почна едно ринкяне. Всяко диво прасе би му завидяло за ентусиазма, бързината и ловкостта. За нас пък важеше с особена сила поговорката 

Ако видиш Дамянче в ръчичка с лопата,
бързо си затвори очите и устата!

Освен пясъка, му се наложи да опознае и още куп новости. Като водораслите например. Първоначално му се видяха доста гнусни и безвкусни (както впрочем и всичко останало, което пробва да си хапне - камъчета, мидички, пясък). След обстойна експертиза обаче установи, че водораслото всъщност си е най-обикновен треволяк, който по цвят, вид и консистенция наподобява надъвкано и изплюто листо, тайничко откъснато от някоя от мамините саксии. Колко такива са му минали през ръцете (и устата)! Значи - нищо страшно!

погнусата

експертизата

заключението

радостта от откритието
 Да не остане по-назад от брат си, Денис и той направи откритие. Откри, че му е адски тъпо и скучно на това море. Ше му се не знаят и пубертетските изпълнения! В стил "все за нещо ще намери да се начумери" постоянно проявяваше фасони - то пясъкът му беше едър, морето му беше дълбоко, водата - студена, водораслите - противни. Чат - пат се вясваше на плажа, колкото да отчете присъствие и след половин час, под предтекст, че му се ходи до тоалетна, си набиваше шутовете и повече не му виждахме очите.
На мен липсата му не ми пречеше, обаче Давид и Девин бяха много нещастни и дважди по-досадни. Само мрънкаха, че няма с кого да си играят и че без батко им не било забавно. От една страна се нервех на цялата тая ситуация, от друга ми беше мъчно за Денис - на неговите години на кой му се седи на море с техните?!? Дори му предложих да се върне в София при приятелите си, но той отказа. 
Изключая тинейджърските драми, дните ни на морето минаваха супер! 
Сутрин оставяхме децата да си поспят, а след като се излюпеха, закусвахме и се стягахме за плаж. Като стана дума за излюпване, и тази година летувахме в компанията на лястовичи семейства. И на двата балкона имахме по няколко гнезда с малки лястовичета. Дамянчето постоянно ги дебнеше да се покажат и много им се радваше.


На плажа всеки си се забавляваше както намери за добре - печене, къпане, четене, спане, игри. 








По обед се прибирахме да хапнем и да си починем малко и после айде пак на плаж докато слънцето залезе.
Привечер се разхождахме по брега или из Кабакум, а от време на време момчетата играеха футбол на плажа. 



Ей в това стъкленото блокче (в дясно на снимката) живеехме - в големия апартамент на първия етаж.
Вечерите прекарвахме предимно пред телевизора в хола или на балкона, любувайки се на морето и шума на вълните. 


Докато бяхме на Кабакум често отскачахме и до Варна - на пазар, за срещи с приятели, за разходки. Попътувахме и на север до Крапец. Посетихме мидената ферма. Пообиколихме и други култови заведения. С две думи - разнообразно и приятно! Изкарахме си супер!

На отиване към Крапец пътуването мина кажи-речи безпроблемно - само дето Денис поодрайфа пейзажа. Навръщане, обаче, по едно време Девин вика "А бе, тая дъвка май е развалена. Виж на какво стана!" Казвам му "Я отвори уста да погледна!", а той "Ама тя не ми е в устата." Оказа се, че за последно е била там преди половин час, след което Девин я изплюл и почнал да си я лепи между пръстите. В резултат целите му ръце бяха в дъвка. Отне ми близо 10 минути да я почистя (мокрите кърпички вършат чудна работа в подобни ситуации). Тъкмо си отдъхнах, обръщам се на другата страна и кво да видя - Дамян отворил шишето с минерална вода и целия се залял. И той, и столчето - вир вода! Като се върнахме в Кабакум, се оказа, че и там всичко е вир вода. Беше се излял пороен дъжд, докато ни е нямало, пък при нас, на Крапец, и капка не бе паднала. Голям късмет извадихме.
"Хайде, давай Дамянче! Минем ли дюните, ще видиш морето!"

Все едно чертаят някакъв план и обсъждат стратегията.

Яни все още не беше проходил и се налагаше да го държим за ръчички.

Явно е имало огромни вълни на Крапец, които са заливали плажа, защото се бе образувала нещо като стена от пясък. Децата направо пощръкляха от кеф - катериха се, спускаха се, скачаха. Голяма забава!
На люлката край малкия басейн на хотел Яница в Крапец. Ресторантчето там ми е едно от най, ама най-любимите въобще. Толкова вкусно готвят, а и обслужването е перфектно. Личи си, когато нещо се прави с любов и желание.
В големия басейн на хотела. Не знам вашите деца как са, но нашите и пет морета да има, ще предпочетат да се плицикат в басейн.

В градината пред хотела. Едно красиво и спокойно място със страхотна гледка към морето!

На мидената ферма в очакване да му сервират любимата мидена чорбичка.

Горе е пълно с моите момчета, а отдолу - със змийчета. Толкова много от тия гадинки имаше и във водата, и по камъните, че тръпки ме побиваха.

Ей на това му се вика блаженство!


Неусетно престоя ни на Кабакум свърши и се отправихме на юг към радиоактивния плаж. Там се настанихме в една малка двуетажна къщичка на самия бряг на морето. Слизаш няколко стъпала и си директно на плажа. А той се оказа доста по-голям отколкото очаквах и най-хубавото - почти безлюден. Мечтата ми да живея в къща на брега на морето на самотен остров, кажи-речи се беше сбъднала! 

нашата къщичка

Беше ми толкова романтично и готино! Децата и те много се радваха, защото морето се оказа супер плитко, а водата - супер топла. Редуваха се големи вълни с гладка като тепсия вода - идеално за всякакъв вид забавления. 




Разбира се, морето отново се оказа недостатъчно и се снабдихме и с басейнче. Взехме го уж Яни да си играе в него, ама и ние си го ползвахме с кеф. Само Пламен не се бухна вътре.







Освен във водата, децата си се забавляваха яко и на сушата - пръскаха се с водни помпи, гонеха се, строяха замъци, играеха на фризби, волейбол, футбол. Девин беше безумно щастлив, защото Пламен му сглоби две футболни вратички (подарък за рождения му ден от най-добрия му приятел Нико). Непрекъснато ни юркаше да му бием дузпи, та да си тренира спасяванията. Нали му е мечта да стане хипер добър вратар. 


"Като не съм си взел вратарските ръкавици, ще си направя такива от пясък."
Пламен и той беше много щастлив, защото не се налагаше всеки път да събира и прибира целия багаж като си тръгвахме от плажа. Чадъри, вратички, басейнче, играчки - зарязвахме си всичко на пясъка и за през нощта. Нали плажът си ни беше кажи-речи персонален. 
Аз също бях хипер щастлива, защото Денис стана нов човек на новото място. Пубертетската меланхолия се изпари и тотално забрави, че му е скучно и тъпо. Забавляваше се наравно с братята си, а на мен мед ми капеше на сърцето като ги гледах как си играят заедно.
Но несъмнено най-щастлив беше Дамян, защото откри, че майка му се мотае по плажа без горнище на банския (кой ще ме види - то почти нямаше хора). Детето се почувства като на бюфет с неограничена консумация и се възползваше максимално. Да си хапваш когато и колкото си поискаш - егати кефа! Легна да се пека - Дамянчето хоп отгоре ми. Седна на сянка под чадъра - той тутакси се намести в скута ми. Веднъж бях застанала на колене и длани, да си оправя кърпата. Той се курдиса отдолу ми, като теле сукалче под майка си, и зацока. Голям образ!
Освен туй откритие, направи и още едно - за жалост съвсем не така приятно. Установи, че черният пясък се нагрява и пари ужасяващо. Но бързо му намери цаката. Седеше на някоя от кърпите или на сянка и само с едно пръстче пипаше да провери дали се е напекъл пясъкът. Ако му се стореше горещ, надаваше вой и вдигаше ръчички. В превод: "А бе, я някой да дойде да ме пренесе, че много жежко!" С толкова братя и двама що годе съвестни родители, все се намираше някой да му удовлетвори желанието. Но за по-сигурно, най-често си седеше на брега, на мокрия пясък. Хем хладно, хем забавно!



Изобщо всичките ми притеснения как ще понесе морето на Дамян се оказаха абсолютно безпочвени. Той ми е ужасно труден за гледане и си мислех, че почивката с него всъщност няма да е никаква почивка, а пълен кошмар. Но се оказа точно обратното. На морето Яни се чувстваше великолепно и почти не ми създаваше грижи. Беше си изработил нещо като режим, който спазваше стриктно. Още преди да тръгнем за плаж, сядаше на едно определено място, за да го намаже тати със слънцезащитно кремче. С отиването на плажа първо идваше да го накърмя (явно воден от максимата "Гладна мечка хоро не играе"). После преравяше раницата с багажа - докато не извадеше всичко отвътре, не мирясваше. Току виж сме забравили нещо. Вече спокоен, че всичко е налице, се отдаваше на игри по пясъка (докато още не се е напекъл яко). Станеше ли му горещо, ни юркаше да влизаме във водата. Плицикаше се поне половин час, след което примрънкваше да излиза. Подсушавахме го с кърпата и пак се мяташе да го кърмя. Сучейки млекце заспиваше и му удряше една стабилна дрямка на сянка под чадъра. Зареден с нови сили, ставаше и отново се отдаваше на забавления - този път в басейнчето. Като му писнеше се прибирахме в къщата. Следобяд заедно с батковците си играеше или гледаше телевизия и към 16.30 пак отивахме на плаж, където програмата се повтаряше. 

Заспал...

...наспан...

...и пак готов за игри и забавления!

Толкова хубаво си живеехме, че за малко да забравим за притеснителното име, с което беше известен плажът - "радиоактивният", ако не бяха два основни фактора. Първо, стряскащите гърмежи от ситуираната наблизо военна база "Атия", които от време на време караха пясъка да потрепери, а нас - да подскачаме уплашено. И второ - постоянното мрънкане от страна на Девин кога най-сетне ще видим костенурките нинджа. Сигурно си мислите, че просто е искал да гледа едноименното филмче? Не! Детето очакваше да се срещне очи в очи с въпросните животинки. Месеци наред Пламен се майтапеше, че щом плажът е радиоактивен, най-вероятно ще има и костенурки нинджа. Майтап, майтап, ама Девин беше приел думите му насериозно. 
В интерес на истината, верно видяхме костенурка, но само една и без каквито и да било мутации. Изглеждаше си съвсем нормална. 
Далеч от разбиранията ми за нормално, обаче, беше друг животински индивид, когото имах щастието или по-скоро нещастието да видя. Още на втората сутрин от пребиваването ни, докато си говорех по телефона с една приятелка, зяпайки навън през прозореца на спалнята, в тревите на плажа съзрях нещо да мърда. Първоначално помислих, че е куче или котка, но когато излезе на припек, ченето ми увисна. Нещото се оказа грамадански гущер, подобен на комодски варан.  Не можех да повярвам на очите си! Докато се окопитя и викна и Пламен да го види, гущерът си се шмугна обратно в храсталака. Пламчо беше на косъм да ме обяви за слънчасала, но все пак беше едва 10.00 часа сутринта и слънцето все още не препичаше силно. Направи се, че ми вярва и дори кръстихме субекта - дадохме му кодовото име "Годзила". 
От този миг насетне аз бях постоянно нащрек. Исках на всяка цена да докажа на Пламен, а и на себе си, че не съм ненормална и че Годзила съществува. Отидем на плаж, а аз вместо да се любувам на морето, взема, че му обърна гръб и дебна треволяка отзад - чакам комодският варан пак да се покаже. Приберем се вкъщи - тичам на прозореца в спалнята и отново на пост. Очите ми изтекоха да се взирам, но нищо! Втора среща с гущера  така и не осъществихме. 
За сметка на това не липсваха и други плашещи гадини. Същата вечер, докато си седяхме на дивана в хола и гледахме телевизия, Давид изведнъж подскочи. Нещо му пропълзяло по врата. Погледнах го, но нищо не видях. Реших, че някой косъм го е погъделичкал. Малко по-късно, обаче, като взехме да разпъваме дивана на легло, отвътре изпълзя една гигантска стоножка - цяла педя дълга, а тялото й дебело колкото човешки пръст. Просто отвратителна!!! Последваха писъци, врясъци и един размазващ удар с джапанка на финала. Тъкмо се бяхме поуспокоили от преживяното и Девин крещи от втория етаж: "Бързо,бързо! Елате да видите!" Юрнахме се веднага. На площадката пред банята едно миниатюрно гущерче - има - няма 2-3 см. Малко по-встрани - още едно. И още едно. Изплашиха се от нас и се втурнаха презглава да се скрият. Навряха се под перваза на стената. Пламен си хили и вика: "Мило, милооо! Гледай Годзила къде е свила гнезденце и се множи ли множи!" Не ми стигаше стресът, ами и подигравки трябваше да търпя. Бях сигурна, че тези мъници не са наследници на Гоги (това, че нещо е грозно и противно, не значи, че не може да си има галено име). И се оказах права. Само след няколко вечери се запознахме и с истинските родители на дребчовците. Бяха си съвсем нормални по размер гущери, които по цяла нощ седяха край външната лампа над входната врата. 
Излишно е да казвам, че цялото това напрежение за един ден ми дойде малко в повече. Цяла нощ не успях да мигна от страх и погнуса. Пламен дори предложи да си сбираме партакешите и да се прибираме в София. Реших, че няма да се дам така лесно. Докато не видя и змия насред хола, не тръгвам. Змия, слава богу, не видях. Само още няколко стоножки, но не чак толкова големи колкото 20-сантиметровата им побратима (мир на праха й). Тъй че си останахме докрай на морето. Е, не че не си получих заслуженото за ината. Нещо ме ухапа така злобно по гърба, че ми се образува огромна плюска, която хем сърбеше, хем болеше ужасно. После стана на рана и стоя седмици наред.
За живота вън и вътре в къщата вече ви разказах, сега остава и да ви разведа наоколо. 
Както вече споменах, къщичката беше малка, скромно обзаведена и доста позанемарена. На първия етаж имаше хол, трапезария и кухничка в едно, откъдето директно се излизаше на двора. Имаше и заден вход, до него баня с тоалетна и стълбище, което водеше към мазето. Там беше помпата за водата - бучеше много зловещо, като във филм на ужасите. Така и не се престраших да сляза долу. 

Диванът в хола

Същият диван, трансформиран в легло, на което се редуваха да спят Девин и Давид
Масата за хранене, огромният прозорец, смокиновото дръвче, морето... Какво повече може да иска човек? Ще ви кажа какво - силен котлон, че този, с който разполагахме, беше кошмарен. Отне ми час и половина докато изпека тия палачинки. А познайте дали сме закусвали втори път палачинки!
От първия етаж вита стълба водеше до втория, където бяха двете спални с изглед към морето. В едната спяхме аз и Пламен с Дамян помежду ни. В другата имаше две отделни легла. Имахме и балкон, но той гледаше към двора. На етажа имаше още една баня с тоалетна, което бе голям плюс за многочленното ни семейство. 

Витото стълбище, което беше като магнит за Дамян и се налагаше непрекъснато да го наглеждаме, за да не се пребие.

Къщичката може и да беше малка, но пък дворът беше чуден и предлагаше доста удобства. Единственият недостатък бе, че беше на нива и със стъпала - доста опасно за едно пълзящо и безразсъдно бебе. Дамян можеше с часове да прекара в катерене и слизане по тия пусти стълби, но все някой трябваше да го пази. Страшна досада. 

Люлката (в дъното, в дясно) беше едно от любимите места на Дамян.

Двата шейзлонга в страни от къщата пък бяха любимото място на Давид и Девин. Много обичаха и да се "катерят" по ореха. Той, както и смокините, повече приличаха на храсти, отколкото на дървета. Причината - вечно брулещият вятър. С него беше толкова прохладно,а и вечерно време гонеше комарите, които иначе нападаха на рояци и ни правеха на решето. Никакъв вид репелент не ги спираше - ни лосиони, ни машинки, ни пушлявещи джаджи. Нищо!

Голямата маса с пейките. Похапваме топла пърленка със сиренце и маслини.

Имахме и външно барбекю. Децата стискат палци Пламен да успее да разпали въглищата.

На площадката пред къщата имаше масичка с два стола (единият се вижда частично в ляво на снимката). Там с Пламчо си пиехме сутрешното кафе и се любувахме на морето, а над нас прелитаха чайки и лястовички. Идилия!!! И вечер ни беше любимо местенце - само замествахме кафето с други напитки.

В предната част на двора имаше още два шейзлонга. Там Пламчо си се излежаваше, защото бяха на сянка. Дамян пък ги ползваше като катерушки.
Колкото и хубаво да ни беше в къщичката и на плажа, от време на време ходехме и до други места. Най-често отскачахме до Бургас и Черноморец - нали ни бяха на една ръка разстояние. На два пъти се разходихме и до Созопол - веднъж през деня до старата и един нощен тур из новата част на града. Отскочихме и до Рибарското селище (Бургаската Венеция). Един ден прекарахме и на къмпинга на Китен, където се събрахме няколко приятелски семейства от компанията ни в София. 
Първото ни отиване до Созопол беше вследствие на неособено хубавото време. Една сутрин се събудихме с доста облаци и вятър - не ставаше за плаж. Реших, че е идеална възможност да си разнообразим с разходка до Созопол - хем децата да видят стария град, хем да ги поснимам. Споделих ентусиазирано плана ми с момчетата, а те в един глас ревнаха: "Ооооооооооооооо, неееееееее!" Да се влачат безцелно из някакъв град, вместо да се излежават и да цъкат цял ден псп-та и таблетчета! Да не са луди??? Пламен и той не беше във възторг от предложението ми - Дамян в бебешка количка не седи и където и да ходим, се налага да го носи на ръце, пък той се пъне, реве, истерясва. Видях накъде отиват нещата и взех да го подкукоросвам: "Айде, бе, мило! Виж, днес дори е хладно - даже няма да се потиш, докато го носиш!" 
След такава оферта нямаше начин да не се навие. Само след час вече се разтоварвахме от колата на паркинга в Созопол. А там една жега, един мор! Времето нямаше нищо общо с това при нас, макар да бяхме мръднали само някакви си 10-12 км по на юг. Само дето децата бяха като буреносни облаци, ама от това не ставаше по-прохладно. Тъкмо обратното - с всяка минута положението все повече се нажежаваше (и буквално, и преносно). Градацията в настроението можете да проследите сами по следващите няколко снимки. 


Снимка първа - Давид и Денис са направили усилие не само да позират, но и да се усмихват. За Девин подобно усилие е непосилно - слънцето така да му свети в очите, че хич не му е до снимки, камо ли до усмивки. Пламен замечтано гледа в посока към нашата къщичка. Какво ли си мисли горкият: "Сега можеше да се излежавам блажено пред телевизора, вместо да мъкна това кюфте като гламав!" Дамян пък го скастря: "Е ми така ше е, тате! Като се връзваш на простотиите на мама..."

Снимка втора - на Девин слънцето все така му блести.

Снимка трета - усмивки вече няма. Но и ревящи няма, а това си е постижение, все пак.

Снимка четвърта - външно може и да изглеждаме засмяни, но вътрешно ридаем.

Снимка последна - Дамян и Девин вече открито си реват, а Давид и Денис са меко казано нацупени.
Колкото и да съм зла, все пак и у мен има малко човещинка. Смилих се над момчетата и попретупах набързо разходката. Аз самата бях вир вода от жега, пък за Пламен - не ми се мисли. За да се реванширам на децата, пък и за да туширам поне частично насъбралата се неприязън, която таяха към мен, ги черпих сладолед. И то не по една, а по две топки. Майка мечта, беееееееееее! :)


Като стана дума за сладолед, той винаги е бил неизменна част от нашето меню и то целогодишно. Друго я имаме във фризера, я - не, но със сладолед винаги е заредено. На морето пък консумацията на сладолед е просто задължителна. Най-любим ни е Рафи (само дето е и много скъп - за цялото семейство 10-12 лв на едно ядене не ни мърдат). На мен лично фаворити са ми чийзкейк и йогурт. Обожавам ги! Направо ме е срам да си призная какви количества съм омела това лято (и продължавам). 







Сладоледът добре, ама само с него не става. Изхранването на толкова мъже си е сериозна и отговорна работа. Всъщност това бе и основната ми задача на морето. Но нито ми тежеше, нито ми беше неприятно. Напротив!
Преди години, когато имахме само 1-2 деца, разчитахме на хапването по заведения, докато бяхме на море или почивка. Но се оказа неудачен вариант. Първо обикаляш поне час, докато намериш свободни места. После чакаш още толкова да ти донесат поръчката. Децата уморени, заспиват по масите - кога яли, кога - не. С появата на третото дете се преориентирахме към пакетите олинклузив. Но и там има бая недостатъци. Плащаш сума пари, а децата реално тъпчат само пържени картофи, пици и спагети. Качеството на предлаганата храна на места е доста съмнително, за вкуса да не говорим. Но най-тъпото е, че си доста ограничен. Седи ти се на плаж, но тряба да се връщаш в хотела, защото обядът или вечерята започват в еди колко си часа. А отидеш половин час по-късно, а нищо свестно не е останало. На предишното море за първи път решихме да пробваме опцията сами да си готвим. Признавам си, първоначално бях много скептично настроена. Не можех да си представя, че ще стоя пред печката, вместо да си разкошатвам на плажа. Но в действителност много ми хареса. Затова и тая година избрахме същия вариант. А това, че бяхме съвсем близо до плажа, ми позволяваше да си оставям яденето във или на печката и само от време на време да се качвам да го наглеждам. Пък като ме домързеше да готвя, просто излизахме да хапнем навън. Като се замисля колко ресторантчета сме посетили, май бая често ме е хващал мързелът. Единственият проблем беше Дамян. Ходенето по кръчми с него се оказа голямо предизвикателство. Хем ни в количка, ни в стол за хранене седи, хем не яде, хем и не заспива рано. Беше му адски скучно да кибичи с часове на една маса. Все някой трябваше да обикаля наоколо с него, та да му разнообразява. 





И ако си мислите, че само на яденето и пиенето сме наблягали, веднага ще ви опровергая. И култура лапахме. Ходихме на концерт на Тони Димитрова в Черноморец. Много харесвам песните й (принципно съм страшен фен на българската музика). Две вечери по-късно пя и Веселин Маринов - пак на площада в центъра на Черноморец. Давид примрънка, че хич не му се ходело отново на концерт, ама щял да дойде, само за да види дали Веско Маринов наистина се поти толкова много докато пее. Че се поти, поти се, но и супер рецитал изнесе - с декори, с балет. Пламен и Денис бяха особено впечатлени от балерините. 
И на двата концерта, от началото до края, Дамян гледаше така. Явно това му е интелектуалната муцунка за културни мероприятия. :)
 На следващата вечер решихме да се разходим до Бургас. Давид отново не ще да идва. Какво сме щели да правим там. Реших да го избъзикам: "Е как какво? Отиваме пак на концерт на Веско Маринов. Тази вечер ще пее в Бургас." С думи ми е трудно да ви опиша опечалената физиономия на Давид. Слизаме ние от колата в Бургас, а насреща ни огромен плакат - концерт на Веселин Маринов същата вечер. Давид само дето не ревна, а ние се спукахме от смях. Естествено, на концерт не отидохме. Разходихме се по главната улица и из морската градина, вечеряхме в "Златна котва", после още една среднощна разходка из центъра и си се прибрахме в къщичката. 
Подобна вечер си устроихме и в Созопол. Но най-често се наслаждавахме на нощния живот в Черноморец.

Колко тигела сме направили по главната в Черноморец!

  
Девин за първи път се качи на бънджи. Така сладко врещеше като го изстрелваха високо нагоре!


Много емблематична снимка - Давид и Девин се забавляват, бебето спи в ръцете на Пламен, Денис муфти кинти, а Пламен дава кинти. Все повече започвам да разбирам притесненията на сина на едни наши съседи. Като разбрал, че съм бременна с четвърто момче, попитал майка си: "Е, откъде ще намират толкова пари за джобни?" :)
Последната нощ слязохме на плажа пред нашата къщичка и пуснахме два хартиени фенера - един за мен и Пламен и един за децата. И двата отлетяха толкова нависоко и надалеч, че ги изгубихме от поглед.




 На следващата сутрин трябваше да кажем довиждане на морето и да отпътуваме за София. Така да не ми се тръгваше! Като се прибрахме, дни наред ми беше криво и мъчно за морето. За да ми оправи настроението, Пламен ми направи изненада - още една морска почивка, но този път в Гърция. За нея ще ви разкажа в друга публикация, като падне следващият сняг. :)

За финал още няколко от най-любимите ми морски снимки от това лято.