четвъртък, 16 юли 2015 г.

Девин вече е на 8

И последното раче от звездната плеада рожденици порасна с една година! Да ни е жив и здрав, все така прекрасен и добричък!
Както знаете, при нас цикълът с рождени дни започна на 26 юни с Дамянчето. На 4 юли празнувахме ЧРД на Денис. На 6 юли е роден племеникът ми Криси, но тази година е в Англия и тържеството беше само виртуално през скайп. На 9 юли финализирахме празненствата с осмия рожден ден на Девин.
И тази година, за пореден път, Девин нямаше никакви желания или претенции как да си празнува рождения ден. Единственото, което го вълнуваше, е да му направя готина торта. Десетина дни предварително ме заврънка да я почвам, че да станела максимално яка. Само дето за тия десетина дни десетина пъти си промени концепцията каква точно торта иска. Тръгнахме от полицейската тематика, минахме през Снупи, а накрая се спряхме на Angry Birds. Ама не тия обикновените, а EPIC, щото сега на тях играел на таблета. Хвърлих им набързо едно око що за дзверове са и успокоих Девин, и най-вече себе си, че мога да му направя такава торта.
За тортата нямах никакви притеснения, но ми се щеше и за самия празник да организирам нещо. След партитата за рождените дни на братята му исках и той да има свое. Типично в мой стил, в последния момент резервирах Capella Play в люлинския мол. Място за веселба имаше, оставаше и деца да намеря. Поканих всичките му съученици, както и приятелчетата от компанията и от детската градина. Но всеки нанякъде заминал. Обаче не се отчаях. Реших, че и едно дете да дойде, Девин пак ще е безумно щастлив и купон ще има. Още повече, че той изобщо не знаеше, че му подготвяме такава изненада.
Да се върна на тортата. След щателно ровене из таблета и интернет, накрая с Девин се спряхме на едно конкретно ниво от играта - tropical island. Свалих си ето тези две снимчици като ориентир какво трябва да направя.



Девин даде гениална идея - да направим лодките от истински кокосов орех. Имахме един на балкона и веднага впрегнахме Пламен с нож в ръка да го разполови по дължина. Застлах го със захарно тесто от вътрешната страна. После си направих бамбукови клечоци, палмови листа, платна, цветенца, лимончета. Измайсторих и двамата герои - пилето и прасето. До края на вечерта бях готова с почти всички елементи. Само чадърчетата не направих, защото Девин настоя и те да са истински. Още по-лесно за мен!!! И без друго се чудих как точно да ги врътна. Но както се случва обикновено, лесното винаги се оказва трудно. На следващия ден юрнах децата по всички квартални магазини да ми търсят коктейлни чадърчета. Никъде няма! И аз се пуснах по китайските, тип "всичко за левче", но и там няма. Питам една от продавачките "Случайно да имате хартиени коктейлни чадърчета?" Жената унило вика "Не!", но изведнъж погледът й светва и с неподправен патос в гласа ме пита "Обаче знаете ли какво имаме?" Признавам си, събуди любопитството ми. Наострих уши като немска овчарка. Вика "Имаме палмички, от тия рошавите! И те са чудни за коктейлчета." Ушите ми клюмнаха. То палмички и аз имам. Чадърчета, чадърчета ми трябват.
Тая случка ми напомни как преди години търсих бял панталон за Денис. В първа група в детската градина му бяха дали ролята на козле. Ама под "роля" не разбирайте главна мъжка или поне поддържаща. Нищо подобно! Козлетата бяха със статут на статисти. Денис и още няколко момченца, класифицирани като неблагонадеждни да запомнят и два реда от стихче или песничка, трябваше да го играят масовка козлета и да търчат в кръг, докато другите деца пеят. Та за целта трябваше да са облечени целите в бяло. Хукнах по магазините да търся бял панталон. Във всеки един магазин питам за бяло панталонче или клинче, продавачките клатят глави отрицателно и явно, за да изтрият разочарованието, изписано на лицето ми, викат "Ама пък знаете ли какви хубави дънки имаме!?" Да, бе! Дънки!!!! Като детето ми е смотано и не може два реда да запомни, поне костюмът му да е като хората. Ще го обуя с дънки и ще е като черната овца, пардон козле, в стадото. Айде няма нужда!!! Накрая една продавачка попари надеждите и амбициите ми за перфектния кози костюм "А бе, госпожице! (нали бях млада и зелена, та трудно минавах за госпожа) Коя нормална майка ще купи на детето си бял панталон? Ми нали след 10 минути ще е мръсен! Тъмничко се търси, тъмничко се предлага!" Бял панталон вярно не намерих никъде. Но пък открих пижамка с бяло долнище, което свърши чудна работа. И почнах да се моля до следващото тържество Денис да е поумнял достатъчно, та да му дадат някой и друг ред от стихче. Но, дето има една приказка "Надежди говежди и свински мечти". На другата година пак бяхме от масовката. Тоя път-ято патенца. Та се повтори същата одисея, само че в жълто. 
Чадърчета нямах, но и без тях можеше да мина. Ама и торта още нямах. А и времето беше на привършване. Реших, че най-удачно ще е да направя тортата под формата на въпросния тропически остров от играта. А най-лесно - да не използвам блатове и крем, а да си забъркам бисквитено тесто, от което да моделирам острова. Смлях солидно количество обикновени бисквити, добавих им пакетче разтопено масло, чаша прясно мляко, няколко лъжици какао, малко ром и ванилия за аромат. Мммммм - вкусно! Уж само да го пробвам, но пусто не мога да се спра! Викам си "Ако не престана, територията на острова драстично ще намалее!" Но се овладях някак. Оформих ландшафта с колкото тесто беше останало. Ми приличен размер островче се получи. Че и за вулкан имаше материал. Оставих да стегне леко в хладилника и отгоре покрих с фондан. Тук малко тревичка, там цветенца. Боднах някоя и друга палма. Айде водопадче, езерце за разкош, моренце, пясъчна брегова ивица. Стана си островче за чудо и приказ! Наближаваше полунощ и вече бях почти готова с тортата. Тамън да си отдъхна с облекчение и в кухнята идва Пламен и вика "А бе, муцка, ти знаеш ли, че подаръци не сме купили?" Лелееееее, едва не умрях на място! Как е възможно да забравим толкова съществено нещо??? На сутринта Девин ще се събуди и ще очаква да го отрупаме с подаръци, както си му е редът, а ние нямаме нищо!!! Ако имаше класация най-безхаберни и ужасни родители, оглавявахме я на мига. Докато кършех пръсти в пристъп на паника, взе, че стана 00.00 часа. Момчетата (все още никой не беше заспал) скочиха да поливат с вода Девин и да му честитят рождения ден. Гушкам го, целувам го, а сърцето ми се къса и главата ми ще експлодира. Изведнъж ми хрумва следното: "Девинче, наскоро прочетох, че било на хубаво подаръците да се подаряват точно в часа, в който е роден рожденика." В нашия случай, за късмет, това е 20.30 вечерта. Девин ме поглежда доста изпитателно и вика "И къде точно прочете тая тъпотия?" Айде са, къде?! А че е тъпотия, спор няма! Истината е, че толкова глупаво, за последните 10 години, съм се чувствала само два пъти. Единият беше на благотворителния базар, като си изгубих телефона. Отивам при охраната и им казвам, че телефонът ми е изчезнал. Полицаите ме питат "Какъв е?", а аз отвръщам "Мобилен!" А не бе, стционарен - нося си го от вкъщи! Момчетата, леко притеснени за умствения ми багаж, продължават с разпита "Ама каква марка е?" Де да знаех! Казвам "Ми един такъв черен, с копченца." Само дето не им оставих и номера, та да ми звъннат като го намерят. Вторият път беше непосредствено след като се прибрахме от морето едно лято. Докато ни нямало, на входната врата монтирали устройство за отключване с чип. Доближаваш чипа до съответното място и вратата се отваря. Елементарно. Ама на влизане. На следващия ден тръгвам да излизам с децата и ха - не знам как да си отворя входната врата. Решавам, че трябва да действам аналогично като при влизане. Обаче никъде не виждам четец за чипа. Доближавам го до вратата и почвам да го придвижвам нагоре-надолу, наляво-надясно. Обхождам с приклякване и повдигане на пръсти цялата врата - нищо! В това време на площадката при асансьора се появява някакъв съсед и ми казва "Ключът в ляво!" Гледам - на вратата няма никакъв ключ. "Ама то няма ключ!" "Ключ като от лампа. В ляво от Вас!" настоява съседът. Ми така кажи! Хвърлям се веднага на ключа, ама у дясно. Резултатът - светната лампа, вратата все така заключена. Човекът вече с насмешка "Другото ляво, госпожа! Другото ляво!"
Та сега, покрай подаръците, за трети път се почуствах като пълна тъпачка. Три за щастие, ако го погледнем от положителна гледна точка. И да се надяваме, че с това серията простотии от моя страна ще приключи. Поне за следващите десет години. 
Девин хич не беше очарован от тая история с подаръците, но какво можеше да направи детето. 
На следващия ден, още щом отвориха магазините, Пламен и Давид се юрнаха да купуват подаръци. Междувременно им казах да минат и през Джъмбо - за коктейлни чадърчета. Свекър ми каза, че там ако няма, главата си реже. Е, имаше. 
Докато чаках да се приберат с подаръци и чадърчета, довърших тортата и се хванах да пека курабии. Бях си принтнала малко картинки с героите от Angry Birds Epic и исках да ги оползотворя по предназначение. В ранния следобед, тамън почнах да ги лепя, и ми се обажда моята приятелка Хриси - да ме поздрави за рождения ден на Девин и между другото да ме овика "Каквоооооо??? Тепърва почваш да декорираш курабии? Ти луда ли си? Два минава? Нямаш никво време!" И това ми било приятелка!!! 
Аз време нямам никога. Но пък ентусиазъм и желание - бол! Не само, че си направих курабетата, ами и успях да ги щракна, барабар с тортата. Покрай тортата и децата. Че и къщата да изчистя и оправя (това защо, не мога ви отговори). Изкъпах се, натъкмих се и точно в 18.00 бях на външната врата - готова за излизане. Планът беше следният - цялото семейство уж отиваме да се почерпим някъде послучай празника, а всъщност се стоварваме в детското клубче, където приятелчетата на Девин ще го изненадат. Изненада със свирки и викове като на партито на Денис нямаше. Просто Девинчето изобщо не очакваше, че ще има игри и веселба в негова чест и беше толкова щастлив и доволен като видя дечицата. Случиха и на много готина какичка, която ги забавлява страхотно! Накрая на никой не му се тръгваше. Единствено с тортата имаше лека суматоха. В клубчето нямаше как да внеса моята, затова поръчахме няква с фотодекорация от техния каталог. Изнесоха я, набодена със свещички и фойерверки, пяха песни, пожелания и накрая Девин ме привика силно притеснен "Ква е тая торта, бе мамо? Къде е островът? Да не са ми объркали тортата с на някое друго дете?"
След партито се прибрахме вкъщи, при нашата си торта. Запалихме и на нея 8 свещички, та рожденикът да ги духне и да си намисли най-хубавото желание. 
Бъди ни жив и здрав, Девинче!!!


Ядливият макет на тропическия остров


Курабийките с принторки - бързо, лесно, вкусно!



Лодките на двамата главни герои.



 Докато снимах тортата и Девин и Дамян се присламчиха. 



Момчетата ми - готови за празник!




Веселбата в клубчето беше на макс. Имаше и битка с лазери - момичета срещу момчета. 


Направо ги отвя тия осем свещи! Нищо работа за такова пораснало момче!


Тука водим оня разговор за "обърканата" торта. 


Нагушил се е с подаръци като куче с бълхи. 


Дамян е най-любопитен да види какво има в торбите. 


Тайфата напуска мола. Или както казват някои хора "Афтер партуто"


 Дамянчето ми е любим как гледа - същинско гаврошче! Ама батко му добричък - и за него ще запали някоя и друга свещичка, та и той да си направи кефа да духа. 



Едно фото и на цялото семейство - за спомен!


Девин с такъв интерес си прочете поздравителните картички! Имам чувството, че му бяха дори по-важни от подаръците. 


А подаръците бяха много и все суперски!


Дамян пък се почерпи с тортичка. "Мммммммммммм" одобри той, галейки се с ръка по коремчето. В превод - "много вкусно"

На следващия ден отпрашихме към вилата в Трънско. Пътьом минахме през пазара да накупим всичко нужно. Докато се мотахме из сергиите, на земята си намерих късметче - от тия, дето ги дават с кафето. Отварям го, а вътре пише "Време ви е за купон!" Алоууууу, че аз от купон на купон скачам последните две седмици!!! Сега ми е време за релакс след купон. Качваме се после в колата и карам децата да познаят какъв късмет ми се е паднал. Девин и Денис директно отговарят "ново бебе". Алоуууууу, аз още от "старото" не съм си починала!!!
Иначе на вилата си изкарахме супер, както винаги. Отдадох се на някои от най-любимите ми занимания - снимане, ядене и мързел. Снимах де що видях, ядох де що намерих, мързелувах де що сварих. Ей на тва му викам купон! Късметът си е късмет!






















Та тъй, обявявам цикъла рождени дни официално за приключен. Рапорт даден, рапорт приет!




























понеделник, 6 юли 2015 г.

За 16-я ЧРД на Денис

Роден на 4 юли! Преди цели 16 години!!! Да ни е жив и здрав първородният! Да намери своя път в живота, да има късмет, да получава и дава щедро любов, да стане човек, да бъде щастлив!
С пожеланията дотук. Сега да ви разкажа за купона. 
Наскоро с Пламен си купихме едно малко апартаментче или по-скоро ателие. Чудно местенце - направо се е утепало за купони! В мига, в който взехме ключовете от предишния собственик, в главата ми се прокрадна идеята да спретна парти-изненада за рождения ден на Денис. Споделих с Пламен, но той хич не беше ентусиазиран и всеки път, щом подметнех нещо за идеята ми, той ме разколебаваше. Аз, обаче, като си наумя нещо, отказване няма. Така се самонавих, че реших да действам, пък каквото ще да става. Само дето оставих всичко отново за последния момент. Вече съм убедена, че страдам от някакъв рядък вид патологичен мазохизъм - правя си го сама на себе си максимално трудно, че да ми е максимално весело. Ще рече човек, че си нямам други грижи и ядове и умирам от скука, та се налага сама от време на време да си вдигна кръвното и адреналина. 
И така, точно на 1 юли, три дни преди рождения ден, се събудих твърдо решена, че парти-изненада ще има. Трябваше само да приведа моя пъклен план в действие. А планът беше следният - подготвям всичко нужно за купона, каня н на брой деца и се моля Денис нищо да не заподозре до самия финал. 
Междувременно рожденикът не спираше да подпитва дали може да си отпразнува рождения ден с приятели. Искал да запази някво помещение, което се давало под наем за такива поводи (беше ходил там на купон на своя съученичка). Сърце не ми даде да му откажа, макар че така за мен щеше да е милион пъти по-лесно. Но като си представих колко щеше да е нещастен и сдухан - просто не можех да му го причиня. Не че нямах основание да съм гадна. Хич не бях доволна от годишните оценки в бележника му. Беше ги наредил три тройки, четири четворки, пет петици и ... две шестици (по музика и физическо, естествено). Викам му "Е що нямаш шест шестици?" А той "Ми предметите не стигнаха. Аз кво съм виновен?!" Разбрахме се догодина да почне от шестиците - шест шестици, пет петици и така нататък, та за тройки да не останат предмети. 
Та за да не го сдухваме, милия, с баща му позволихме да празнува. Но го излъгахме, че за събота (4 юли) мястото вече е ангажирано и затова сме го резервирали за неделя. Истината - изобщо не се бяхме обаждали там, камо ли да сме резервирали и прочие. И още едно уточнение - това също се случва на 1 юли. 
Същия ден, по обяд аз се развихрих и започнах да действам. Първото, което направих, обадих се на един от най-добрите приятели на Денис - Йоан - да му споделя какво съм намислила. Той рече "Супер! С теб съм!" По-добро начало едва ли можеше да има. Помолих го да звънне и на още три момчета - Лазар, Аспарух и Добри (Денис е всеки божи ден с тях и са си супер приятели). Само след час вече си имахме таен комитет "съзаклятниците". Направихме си общ чат във вайбъра - да сме в постоянна връзка, та по-лесно да координираме организацията. 
Докато ние действаме, Денис и той не спи. Почнал на секундата да кани приятелите си на купон в неделя. И моментално се появи проблем номер едно! Как аджеба да разбера кой е поканил, та и аз да се свържа с него, да го информирам, че парти в неделя няма да има и купонът всъщност е в събота и на друго място. Изпаднах в тотална паника!!! Викам си "Стана мазало! Пълен провал от самото начало!" Веднага звъня на моите момчета, съзаклятниците. Те ми викат "Споко, всичко е под контрол!" Накарали Денис да направи затворена група във фейсбука, в която да присъедини всички, които кани на рождения си ден. И тях включително - къртичките ми те!!! От своя страна те направили втора затворена група със същите участници, но без Денис, та да открехнат всички каква сме я замислили. Умни бееееее! Вече бях сигурна, че с такива помощници нещата ще ми се получат на 100%. Толкова бях екзалтирана и въодушевена, че място не можех да си намеря. Сън почти не ме хвана през нощта. 
На следващия ден към плана трябваше да приобщя и главния спонсор на мероприятието - Пламчо. Още не беше казал "да" дето се вика и го юрнах по задачи. Едно от нещата, поради които го обичам толкова много тоя човек, е, че винаги ми уйдисва на акъла. За нула време успя да подсигури маси и столове за купона и да напълни хладилника с пиене. Заедно напазарувахме и всичко останало - сладки и солени неща за хапване, чашки и чинийки за еднократна употреба, салфетки. За да приобщя и Девин към организацията на партито (че много обича да се чувства полезен) му възложих задача той да подбере парти артикулите - балони, конфети, свирки. Беше толкова щастлив и развълнуван, че и той участва. Обеща дума да не обелва пред брат си, за да не провали изненадата. Беше ми хипер притеснено да не се издаде, като го знам каква е порта. Но той си удържа на обещанието докрай. И Давид биде просветлен относно цялата конспирация и също мълча като заръбен. Браво на децата, може да се разчита на тях!
Организацията вървеше добре, но се появи проблем номер две. Огромна част от поканените на купона деца се оказа, че няма да могат да дойдат. Кой на море, кой на екскурзия в чужбина, кой на село при баба и дядо, кой не го пускат техните. Друга част пък се усъмнили, че цялата история с двата купона е някъв майтап. А купон без всичко друго може, но не и без хора. Стана ми много криво. Не исках нито за миг да допусна, че всичко може да пропадне. Нямах грам време да се отчайвам, затова взех нещата в свои ръце. Реших да се разтърся във фб и да намеря лично всички приятели на Денис - от детската градина, от старото училище, от сегашния клас в испанската. И като се почна една кореспонденция!!!! Денонощно седях пред компютъра и с телефон в ръка. То не бяха чатове, смс-и, вайбъри, съобщения. Луда станах направо! И всичко тайно от Денис. Искам да ви споделя, че общуването с всички тези млади хора ме накара да се чувствам страхотно! Първо, всички пишеха изключително грамотно и се обръщаха към мен учтиво. Личеше си, че са умни и възпитани деца. Второ, всички толкова се радваха на идеята ми за парти изненада. Повечето, за жалост, казаха, че няма да могат да се включат поради по-горе изброените причини и ужасно съжаляваха за това. Но тези, които бяха навити, приеха всичко супер радушно и бяха не по-малко ентусиазирани от мен. Трето, всички пожелаваха на Дени готини неща и стискаха палци изненадата да се получи. Четвърто, получих страхотни комплименти от рода на "Вие сте невероятна жена!", "Искам и моята майка да беше като Вас!", "Денис е голям късметлия с такава майка!", "Ще направя всичко възможно да уважа Денис, но най-вече поканата Ви!" Толкова се развълнувах!!!! Излишно е да казвам, че и тая нощ почти не мигнах. 
В петък по план график трябваше да направя торта и да изпека кексчета, а когато съм готова, Пламен да мине да ме вземе с колата от вкъщи, за да ги отнесем в апартаментчето. Но ето ти проблем номер три. Денис, който принципно не се свърта изобщо вкъщи, точно тоя ден реши, че няма да излиза. Мързяло го, много жега било навън. Веднага пиша на съзаклятниците във вайбъра с молба да го изкарат по някакъв начин навън. Звъняха му, врънкаха го да излезе, но Денис твърд и упорит. Казал им, че не може, щото чака да му доставят няква пратка. Дрън, дрън! Пратка на найси! Мислех, че само мен ме лъготи, а той и приятелите си пържел. Цял ден го чаках да се разкара, но не. Привечер вече нямах друг избор, освен да почна да приготвям всичко в негово присъствие. Казах му, че са за почерпка за купона в неделя. Изпекох три вида кексчета - лимонови със сушени череши, шоколадови с кафе и коняк и канелени с ябълки и орехи. Врътнах и две торти - една по-представителна, с крем мока и бисквити, измазана отвън с шоколад и едно огромно тирамису. Само за няколко часа бях готова и можех пак да заседна пред компа да проследя как върви комуникацията с дечурлигата. Пращах и получавах съобщения до два и половина през нощта. Легнах за малко и в 5 сутринта станах и се подпуках наново. Междувременно беше станало 4 юли и Денис официално беше рожденик. Порасна с още една година и той! Sweet sixteen!!! 
Порасна уж, ма си остана същото магаре от предишния ден. Пак се запъна, че не ще да излиза навън. Ами сега???? Как да изнесем тортите без да забележи, като главата му е през половин час в хладилника? Ще види, че ги няма и айдеееееее, всичко отива по дяволите??? До обяд с Пламен умувахме кво да направим и така и нищо не измислихме. Реших, че ще купим трета торта от някоя сладкарница за изненадата, а после ще отнесем и тия двете. Казахме на момчетата, че отиваме да се видим с някви майстори, дето ще ремонтират ателиенцето и излязохме. Истината - натоварихме се в колата и отидохме да чистим и подреждаме за купона. Дамянчето и той с нас, че няма на кой да го оставим. Ние бършем, той маже. Ние подреждаме, той пренарежда. Но с общи усилия успяхме да се справим. Местенцето беше готово за купон!!!
Прибрахме се вкъщи колкото да си почина малко и пак излязох. Уж отивах на фризьор. Истината - в 18.00 часа имах среща с моите момчета, съзаклятниците, на спирката на метрото. Бяхме се разбрали да отидем заедно в апартаментчето, за последни приготовления. Реших и тортата да взема, тая представителната. Казах на Денис, че ще мина да я оставя на баба му и дядо му - да се почерпят за рождения му ден и да не се сърдят, че не сме ги поканили на гости. Истината - тортата ми трябваше за изненадата, момчетата ми помогнаха да я отнесем. Много добрички бе!!! 
По пътя се събрахме с още няколко деца. Като отидохме в апартаментчето, всички останаха много изненадани. Приятно! Като съм им казала "ателиенце", те решили, че е някво малко таванско помещение, тъмно, схлупено. Чудели се къде ще се поберат всички. Пък то голямо, просторно, на първия етаж. Така се въодушевиха! Хипер як купон щял да стане. Ше стане ми, как иначе? Нали аз го организирам! :) 
В 19.00 бях казала на всички останали да се съберат на станцията на метрото. Няколко от момчетата отидоха да ги посрещнат и доведат. Ателиенцето се напълни с тийнейджъри и готина музика. Помолих за малко да спрат музиката, за да им кажа две думи. Настана пълна тишина и десетки очи се впериха в мен. Или съм много страшна, или децата са много послушни. Благодарих от все сърце на всички, че ме подкрепиха и помогнаха идеята ми да се превърне в реалност. Обясних им как точно ще изненадаме Денис. Раздадох на момчетата конфети, на момичетата - свирки, сипахме си по едно и зачакахме рожденика да се появи. 







В това време той, братята му и баща му се приготвяха вкъщи за излизане. Бях им казала, че отивам на фризьор, а като приключа, ще мина през апартаментчето да го покажа на една приятелка. Трябваше те да се натоварят в колата и да минат оттам да ме вземат, а после да отидем някъде семейно да отпразнуваме рождения ден на Денис. 
Най -готиното беше, че Денис никога до този момент не беше виждал ателието. Идея си нямаше нито къде се намира, нито какво представлява. Та сега тъкмо щяхме да му го покажем, като дойдат да ме вземат. Иначе можеше аз просто да изляза да ги чакам отпред пред блока, защо да слизат всички от колата??? А бе всичко бях обмислила до последния детайл. 
Седим си ний с тийнейджърите и чакаме с трепетно вълнение Дени да се появи. Него никъв го няма. Най-сетне кодовият сигнал - Пламен ми звъни на телефона тайничко, пристигнали са и влизат. Не вдигам. Казвам на децата да запазят тишина. Гробно мълчание. А бе явно съм много страшна, щом така ме слушат и изпълняват всичко. 
Вратата се отваря и на стълбичките се появява Денис. "Изненадааааааааааааа!" Конфети, свирки. Той гледа като пребозало теле и не знае изобщо кво се случва. Следват поздравления, прегръдки. 

клипчето как Дени влиза

Сърцето ми ще се пръсне от вълнение. Ръцете ми така треперят, че не мога да запаля свещичките на тортата. Все пак успявам. Давам тортата на една от девойките и следва част втора от официалната програма. Всички пеем Happy Birthday, броим до 16 и Денис духа свещите. Дано си е пожелал нещо хубаво! А ако не е, аз съм го направила вместо него. Нали затова сме майките! Ангели под прикритие. 


Щраквам още няколко снимки за спомен и се изнасяме с Пламчо и децата. Оставяме младежта да си купонясва на воля. Прибираме се към вкъщи, а Девин нацупен. Толкова се бил вживял в преструването, че сам си се бил заблудил, че ще ходим някъде да се черпим семейно. Душичка! 






Прибираме се само колкото да вземем тирамисуто и един нож, да има с какво да си нарежат тортите. Давид така се притесни. Нож!!! Ами ако някой пострада??? На такива събирания ножове не бивало да има. Винаги е толкова загрижен тоя Давид!
Айде пак обратно на колата и към ателието. Пътьом минаваме през пицарията в Южния парк да вземем поръчаните пици. Доставяме провизиите на купонджиите. Партито вече е във вихъра си!!! Къде отидоха ония послушните деца??? Или вече е прекалено тъмно и не ме виждат колко съм страшна? 
Прибираме се вкъщи. Тъкмо сядаме да се почерпим и ние с пица и телефонът на Пламен звъни. Разгневени съседи. Заплашват да викнат полиция. Купонът бил нещо страшно - толкова много деца, сновяли навън-навътре, крещяли, музиката силна. Веднага се обадихме на Денис да вземе мерки. Явно се е посправил със задачата, защото повече обаждания нямаше. А купонът се вихрил до зори. Към 4.30, уморени от танци-манци, се тропясали кой където намери. Някои спали, други си говорили до сутринта. Като станали, дружно се хванали да оправят и почистят. Като отидохме по обед с Пламен да видим какво е положението, останахме меко казано изненадани. Всичко беше по местата си и нямаше никакви поражения. Само един счупен пластмасов стол. Боклуците изхвърлени, навсякъде избърсано и почистено. 
Дамянчето даже се почерпи с едно останало кексче. 



Засякохме се с някои от съседите - според мен неслучайно. Извинявахме се, какво друго можехме да направим. И обещахме повече купони да няма. Ма хората много разбрани излязоха. Самите те казаха, че нищо кой знае какво не е станало. Такива били днешните тийнейджъри. 

А самите тийнейджъри казаха, че на по-як купон не са били. Всички доволни и щастливи. Врънкат ме да им дам и на тях ключовете от ателието, да си празнуват рождените дни там занапред. Сори, обещах на съседите повече купони да няма. :)

А аз дали съм доволна и щастлива?!? Повече от всякога!!! Никога няма да забравя цялото това вълнение покрай подготовката, ентусиазма и съпричастността на децата, усмивката на Дени като слизаше по стълбичките, треперещите ми ръце, докато палех свещите и най-важното - двете редчета, които получих от Дени на вайбъра:

Обичам ви!
Благодаря ви!