неделя, 10 юли 2016 г.

Девин на 9!!!

На девети Девин стана на девет! Малко като скоропоговорка звучи, ама си е самата истина. Да ни е жив и здрав и все така готин, добричък и чаровен!!! Уникално дете е той и така да го обичам!!! Деня преди рождения му ден, докато вечеряхме, нещо се жалвах, че само ме ядосват тия деца, а той ме погледна с ококорените си сини очи и с най-тъжното гласче попита: "Добре де, аз конкретно с какво толкова те ядосвам?" Замислих се. Ами с нищо. Обаче как така да се предам и да падна по гръб. Почнах да си блъскам главата. Трябва нещо да измисля!!! Бързо, бързо, бързо! Мисли! Пак нищо! Единственото, което ми хрумна, е реването. Първите седем години от живота си Девин ревеше всеки божи ден. Все за нещо си намираше да поплаче. Ама не от оня изнервящия рев, дето ти иде да му обършеш два шамара с лафа "Поне да знам за кво ревеш!" Не! Винаги плачеше толкова жално и сърцераздирателно, че ми идеше и на мен да ревна с него в един глас. 
Та тъй! Колкото и да не ми се вярва, имам най-послушното дете на света!!!
Поради тая причина ми се искаше и подаръкът му за ЧРД да е подобаващо готин. Бях измислила нещо страхотно, което за жалост не успях да реализирам. Стана ми хипер криво и адски се сдухах. Няма да издам какво е, защото ще го оставя за догодина, живот и здраве. Та се наложи да мина към план Б (принципно мразя план Б!) Имах само два дни, в които да измисля поне каква торта да му направя. И да я направя, естествено. На 7 юли, Девин цял ден го нямаше вкъщи - беше на рожден ден на един от най-добрите му приятели, Нико. Привиках Давид да даде идеи за торта. Нещо, което ще зарадва брат му на макс. Първо предложение - "Лего нинджаго". Отврат! Отхвърлих го категорично. Второ предложение - "Време за приключения" (Adventure time в оригинал). Хм! Това по-става. Даже знаех за какво иде реч. Макар и бегло де. Само двамата главни герои познавах. Визуално, не по имена. Хеле по характер или пък кои са и за какво се борят. Посветих си целия ден да ровя в интернет и да се образовам по темата. За пореден път се изумих какви детски гледат съвременните деца. Но въпросното дори не е от най-покъртителните. Както и да е. В края на деня бях толкова веща, че дори знаех някои от основните персонажи поименно. Момчето се казва Фин - логично, като се има предвид, че на английски това значи "рус", а младежът има егати и дългата руса коса, ама си я крие в постоянно вдигнатата качулка на суитчера. Що ходи само с него и кога го пере, не мога, а и не искам да знам. Майка му, ако има такава (че не успях да проследя цялото родословно дърво), да го мисли! Името на песа е Джейк. Не е най-хубавото име за куче, ама карай! На мен, лично, Балкан и Вихър са ми бая по-любими. Да не говорим за класическото Шаро. При женските фаворит са ми Джинка и Буба (макар че навремето много се дразнех защо всички кучки в село се казват Буба като мен). Обаче хит при кучешките имена во веки веков за мен ще си остане името Клитор - един съсед в Дружба така си беше кръстил кучето и като почнеше да го вика, бая смут създаваше. А кучето, за проклетия, хич не беше от най-послушните и изпълнителните. 
Та както вече разбрахте, имената на главните герои звучат съвсем нормално, дори логично. Обаче бас ловя, че никога няма да се сетите как се казва гаджето на кучето, която всъщност не е кучка, а еднорог с тяло като пъстроцветна дъга. Сещате ли се??? Не, разбира се! Казва се Дъга Еднорога. Никва логика просто!!!! 
С другите герои хич даже няма да ви занимавам, защото изобщо не съм ги удостоила с място на тортата. Ето и "снимков" материал, да влезете в час. 


В късния следобед, като се прибра от рождения ден, Девин така се зарадва, че тортата ще му е от това филмче. И най-вече, че съм се запознала в детайли с него (той си мислеше, че едва ли не съм изгледала всички серии). Вече бях направила частично фигурките на Фин и Джейк. Страшно му харесаха! На мен, обаче, не! Кучето ми се получи, но бозавото хлапенце - хич. Значи винаги така става! Всеки път, щом имам да правя нещо от захарно тесто и ми се струва лесно ("А, тва е елементарно! За нула време ще го избацам!), нещата така се закучват. И с Фин беше същата работа. Уж лесен, а ми взе здравенцето. Правих го, развалях го. Грешката ми беше, че се опитвах да го направя от отделни части - панталонките отделно, блузката, главата. Ставаше много грубо. Накрая го измоделирах изцяло от бял фондан и като се втвърди го оцветих. Получи се доста по-добре. 
Самата торта не пръщи от няква свръх оригиналност. Да не кажа хич. Общо взето е копи-пейст на "снимковия материал". Но важното е, че Девин си я хареса и то мноооооооого!!! Пратих снимка и на детето на една приятелка (Мина от Варна), което също е голям фен на филмчето. И той каза, че била яка. Девин още повече се въодушеви: "Е как не! Нали я е правила една от най-добрите създателки на торти!" Ааааааааааа, супер нали!?!?!? Да получиш такова призвание от собственото си дете - просто безценно!!! 
Та ето я и тортата!




За тия планини не ми стигнаха времето и най-вече нервите да се образовам какви са. Но пък се забавлявах докато ги правих. Припомних си една игра, която имахме преди доста години - пластмасови триъгълничета в различни цветове и големини, от които да си правиш фигурки. Беше много яка! 



Забравила съм да сложа опашка на кучето, но Девин ме успокои, че не било фатално. И без друго не я използвал за нищо смислено във филма. За какво му е тогава наистина? По-любопитно ми е какво има в раницата на Фин. Явно е нещо ценно, защото навсякъде я мъкне. Мен и в раницата на Денис ми е много любопитно какво има, щото определено не са учебници и тетрадки, ама... Преди две-три години Пламен нещо беше избеснял на макс след няква издънка от страна на Денис и му изсипа цялата раница на пода. Майко мила! Какви неща се изръсиха отвътре!!! Обаче се оказа, че нищо от тях не е на Денис. Тва било на едикойси, онова - на незнамсикойси... Най-яко беше с един презерватив. Денис вика: "На А. е!" (умишлено не споменавам името, да е като от официален бюлетин на МВР). В същото време и родителите на А. го пребъркват и също намират един презерватив. А. бурно отрича: "Аааааа, на Денис е!" Що така си разменят вещите тия деца и никой не си носи собствените неща?
Понеже, както вече стана ясно, нямах никакво време да се заигравам с детайли, логото си го принтнах на фонданена хартия. Ама то малко, листът остава празен. Викам си "Не може така!" И нашляках още две логота и някви картинки с героите от анимацията - принторки за курабийки. Стана малко в стил "На ти копче, приший ми балтон!", но с обратен знак. Дето се вика "На ахмак глава краката патят!", в конкретния случай - ръцете. Обаче "Луд умора няма!". Спирам с поговорките, че стана като сборник. 
Направих и няколко по-засукани курабета, че само с принторки много аматьорско. Няма да си подбивам реномето пред детето я!



Малко преди полунощ бях готова с всичко. Оставаше само Девин да заспи, та с Пламен да му опаковаме подаръците и да надпиша картичката. 

На сутринта всичко започна добре - усмихнати и щастливи деца, пожелания, прегръдки...




Докато Дамян не реши, че това е неговият рожден ден. Подари на Девин картичката и единия подарък, а другия реши да остави за себе си. Опитах се съвсем възпитано и тактично да го светна, че е нещо в грешка. Ама джеремето му с джереме не вдява. Даже наопаки - все повече истерясва и врещи като лудо. Винаги много съм държала да науча всяко от децата, че празникът на един не е повод и на другите да се купуват подаръци или да им се обръща същото внимание. Точно обратното - всеки трябва да знае, че на този ден важен е едикойси и да се старае максимално да направи празника му още по-вълнуващ и хубав. Тая политика я водя още от появата на втория. За първия му голям празник - погачата на 40-я ден, обясних на баткото, че това си е празник на бебето и само то ще получи подаръци. И на гостите забраних да купуват каквото и да било за Денис - най-много някое шоколадче или нещо от тоя род. Колко празници сме изпразнили без драми! До тоя момент бях като Желязната лейди - никой не ми се е противопоставял на идеологията. Но това малкото всичко ми прецака. Аз ли одъртявам и сдавам фронта, то ли е прекалено напористо??? 
Кофтито е, че Девин се разстрои. И то не защото брат му му разваля празника, а защото, разбираш ли, страдало горкото мъниче. Така ми идеше да му изстрадам един зад врата на малкия пикльо, но реших да не внасям допълнителен драматизъм. 
Дамян доста време продължи с реването, както и с присвояването на рожденденските атрибути - "И толтата е мойта! И кулабийките мои, не твои! И свещичките аз дуфам!" Всички ше го дуФаме с такова ревящо леке, ами айде. 
Тамън нещата се поукротиха и нов удър под кръста - Денис и той нямало да уважи празника на Девин. Излизал да се види като за последно с гаджето си, че на следващия ден (демек днес), го изпратихме на заточение при баба му и дядо му на вилата. Девин съвсем посърна. За мен да не говорим - повяхнах като препикано мушкато. Политиката ми по отношение на семейните празници претърпя тотален крах. 
Егати и рождения ден! Знаех си аз, че нещо като не почне добре, то то не почва добре! (това не е поговорка). Дано поне да свърши добре! С Пламен тайно си стиснахме ръцете да се раздадем на макс - каквото и да поиска рожденикът, ние сме "за". Само и само да оправим нещата и настроението най-вече. 
Желание първо - Коколандия. Натоварихме се в колата баш у най-големия пек - три следобед. Девин реши да се пусне директно на ниво 3. Предните две били бебешки. За тях не знам, но третото бая го озори. Много се притесни и уплаши и дори се отказа. Нещо съвсем нетипично за Девин! Тръгнахме си още по-посърнали. В колата жега, в очите на Девин сълзи.... Тегаво, та тегаво... А Дамян пак реве. Що и него не сме го пуснали по препятствията! Божееееее, как бих го пуснала само! 


Дави, като истински добър батко, веднага се опита да разведри атмосферата: "Те пък толкова сложно са го направили, като че ли космонавти ще тренират!" Девин се оживи: "И Гагарин ли е минавал такива препятствия?" Има си хас да не е! Те Байконур и Коколандия са си като дупе и гащи. От години си сътрудничат и обменят база, опит и кадри. 
Давид прогони сълзите, климатикът в колата - жегата. Само Дамян никой не прогони, но нищо. Който си го е раждал, да си го търпи! Тва са поговорка ли е, не е ли?!?
Желание второ - пак да ходим в Борисовата градина, като на рождения ден на Дамян. Отидохме. Момчетата веднага се юрнаха да си вземат колело. Греда! Няма свободни ни триместни, ни четириместни колелета. Кажете ми колко трябва да си изтрещял, да си вземеш колело в три и половина следобед при температура на въздуха 30 и кусур градуса??? Тия хора просто не са у ред! Пуснахме Давид и Девин с едноместни, Дамян изгоря. Малкото диване пак наду гайдата. Извинявам се най-официално на всички почиващи си в този следобед посетители на парка. 
За да въведа тишина и спокойствие, прибягнах към отчайващ ход. Отидох с Дамян да ловя патета. 


Докато гледах как патетата плуват в сгъстилата се от мизерия вода, в главата ми изплува една случка от преди 14-15 години. Бяхме на море с Денис (бил е на годините на Дамян сега). По онова време този атракцион с патетата беше много модерен. Докопахме се и ние до въдица. Тъкмо я хвърлихме към "езерцето" и до нас се позиционира сърбин с малката си дъщеричка. Заметна и той с въдичката и като се почна "маму ти йебем", "йебем ти и патката и све". Не му вървеше уловът на човека просто. На третата минута вече беше толкова отчаян, че чак прирева: "Къде е сега майка ти? Да ми хване патката! Знаеш ли ква е добра в ловенето?" Сигурна съм, че Пламен тайничко му е завидял с такава лепа жЕна. Та след тая случка, като видим басейнче с пластмасови патета, все на простотия ни избива. 
Въпреки цялото старание, което вложих, сборът от точките ни стигна колкото за най-смотаните награди. Пък Дамян се точел на голямата награда - старателно опакована в найлон електромоторна кола. Ходи му обясвяай, че и всичките сто патета от басейнчето да извадиш, точките пак няма да ти стигнат за нея. Камо ли само девет патки (какъвто е регламентът). 
Последва рев да го пуснем на батута с топките и рев да го извадим оттам, защото сам не му било интересно. Ми да вземем да се бухнем цялото семейство вътре, па белкем скъсаме батута, паднем и се изпонатръшкаме. Та да се приключва с тая мъка!
След батута ревна за бънджито. Ядец! Бил прекалено малък. Девин, обаче, се вреди. Докато той цвилеше от кеф, Дамян се дереше като луд. По-нещастен от него май беше само баткото на бънджито - налагаше му се да хваща Девин за миризливите чорапи. В тая жега с чорапи и гуменки просто няма начин да не ти завонкат на луканка краката. 


Докато Девин се вихреше на бънджито, качих Дамян на клатеща се количка. Минута-две спокойствие и щом се чу ведрото и жизнерадостно "Играта свърши. До нови срещи!" , Дамян отново нададе вой. Винаги съм се чудила малките деца откъде намират сили да реват толкова много. И как не им писва? Аз един ден ако изрева такова количество рев, после три дни ще реанимирам. А на дребусите нищо им няма - кукуряк! И как за секунда превключват от смях на плач и обратното! 
И ако мислите, че след тези обобщаващи изводи и заключения, реването е приключило, жестоко се лъжете. Списъкът продължава с рев за вода, за колело, за сладолед, за колело, за царевица, пак за царевица, защото са му дали в чашка без картинки, пък на количката била нарисувана чашка с миньоните... И отново за колело. И пак за вода, защото брат му е изпил последната глътка от поредното шише... Веднъж рева и защото му казах да ходи да си играе с някакви дечица на неговата възраст, а той се тросна, че с бебета не искал да играе. Между отделните истерии си почиваше като търчеше като изоглавен по поляната и късаше глухарчета. И ние си почивахме де. За нещастие последното глухарче вятърът го духна преди Дамян и то в посока към устата му. Затова и беше последното. 


Готиното беше, че се появи някаква обратнопропорционална закономерност - колкото повече се вкисваше Дамян, толкова по-весели ставахме ние. Особено Девин!


Докато седяхме на една пейка и си въобразявахме, че е на сянка, а някви мушици ни гризяха по краката безобразно, Давид реши да ни снима. Беше толкова горд от направения кадър, защото хванал и някакво дете на колело, минаващо зад нас, което от скоростта изглеждаше размазано (не че и ние не сме поразмазанки, макар да стояхме мирно като пънове). Давид подходи много философски: "Тази снимка показва как времето лети, като детето с колелото, всичко идва и отминава, а ние си оставаме същите - семейство!" Много мъдро и готино! 


Както си седяхме на пейката, Дамян направи признание "Спи се мене" (в превод - спи ми се). Е откога го чакахме тоя момент?!? Скочихме като младо яре и се юрнахме към колата. По пътя (има няма 200 метра) Дамян рева, че няма чешмичка, дърво с розови джанки и че в крайна сметка не сме му взели колело и на него. Ааа, и че не го пуснахме сам да пресече Цариградско, ми го прекарахме през подлеза. Единственото, което ме тревожеше, бе дали няма д асе изкуша да му шлапна едно шамарче като се качим в колата. Бая му бях насъбрала. Ама извади късмет. Още съм си желязната лейди, беееееее! Не се поддадох на провокации. Дамян обаче се поддаде на съня. Отряза се от раз. 
Девин веднага се възползва. Желание трето - да минем през баба му и дядо му, да ги почерпел за рождения си ден. Моментално се досетихме, че просто иска да си види и подаръка от тях. Да не сме вчерашни, бе Девинче?! Все пак уважихме молбата му. Нали си бяхме стиснали ръцете с Пламен. Пътьом купихме една кутия бонбони. Пламен се качи с Давид и Девин, а аз останах в колата със спящия Дамян. Голяма тишина, голямо нещо! Чак ме заболя главата! 
Връщат се децата и превъзбудено ми обясняват как дали кутията с бонбони, пък баба им тръгнала да им праща две други кутии с бонбони. И тва ако не е далавера! И всеки път било така. Минат за пет минути, а тя ги изпрати с торба, пълна със сладолед, меденки, солети, сухи пасти и какво ли не още. Обяснявам им, че по-старото поколение така е научено - да не те пуска да си ходиш с празни ръце. Разказах им как като дете обожавах да ходя с моята баба на гости из роднините на село. Във всяка къща ти дадат по нещо - я краставички, я чушки, я домати, прясно набрани от градината, пъпеш, диня, череши, сливи, яйца, бонбони, вафли... Кой каквото има. Прибирахме се вкъщи, натоварени като магарета. Казах им, че няма по-добри хора от бабите. Разказах им и колко много бели и пакости сме правили със сестра ми и братовчедка ми като малки, а баба никога не ни се е карала. Само веднъж плясна сестра ми, защото беше избягала чак на гарата с някакво момченце, а беше едва на три-четири години. Като днес помня как тичаше да я търси и плачеше. Каза, че ако не я намери, ще трябва да си сложи края, защото нямало как да каже на нашите какво се е случило. Девин много се впечатли от тая история: "Е защо ще се самоубива? Не може ли просто да им набере малко краставички от градината, та да ги разсее и чак тогава да им каже лошата новина?" 
Желание четвърто - да идем някъде да се почерпим. Трябва да отбележа, че това беше желание по-скоро на Давид, но той, като голям брат с авторитет, успя да подкукуроса Девин без особени усилия. И ето ни в едно от любимите ни заведения - Pizza gray. Дамян се събуди в добро настроение, имаше свободна маса отвън. Вечерята се очертаваше като много приятна. Не за дълго. След като ми опука прясната паста с манатарки, на Дамян му се доака. "Нищо ново под слънцето!" ще кажете всички вие с малки деца. Че то това си е класика в жанра. Драмата в случая беше, че Дамян не ходи до тоалетна никъде другаде, освен вкъщи, нищо, че е още с памперс. Почна се едно непрестанно мрънкане "Айде одим си къщи!" До откат. Е, накрая се прибрахме. 
Време беше да пеем "Ден, ден ту ю"и да духнем свещичките. Девин беше супер щастлив, защото и батко му Денис се беше прибрал и бяхме заедно цялото семейство. 




Ейййййййййй, отвя ги тия девет свещи!!!! 
Взех фотоапарата да снимам и Пламен с момчетата. Подканих ги да бъдат по-естествени и вижте какво се получи!


Да ни е жив и здрав рожденикът!!!

вторник, 5 юли 2016 г.

ЧРД, Габи!

Габи е приятелката на Денис. Гаджосаха се на един купон на Нова година. И оттогава са неразделни - голяма любов, голямо нещо! 
Това добре, ама как можа Денис да си хване гадже, родено на 28 юни??? Не ми стигат брат му Дамян, роден на 26 юни, той самият - на 4 юли, племеникът ми Криси - на 6 юли и Девин - на 9 юли, ми сега и Габи! От 365 дни в годината как пък не случи на девойка, чийто рожден ден да е извън тоя критичен за мен период??? Сестра ми от две години не живеят в България, та явно за да компенсирам пропуските в празничната програма. 
Като понаближи старта на маратона с рождените дни, предложих на Дени да направя торта-изненада и за Габи. И той мислел да ме моли за същото, ама покрай безкрайните издънки от негова страна, все не намирал подходящ момент да повдигне въпроса. Той като се дъни, момичето какво му е виновно, та да остане без торта? Стиснахме си ръцете и в главата ми моментално взеха да извират идеи за дизайна. Нямах никаква конкретна визия, защото, да си призная честно, не познавам Габи добре. Колебаех се от нещо супер тийн и щуро до нещо изчистено и класическо. Денис ми реши проблема от раз. Вика "Тортата трябва да е с жаба!" Как жаба бе??? Може ли да подариш на гаджето си торта с такова гнусно животно?! Айде, тя на него няма да му се сърди - нали го обича. Ами аз??? Аз ще обера всички негативи - "Тая па! направила ми торта с жаба! Нещо намеква ли ми, кво ли?" Денис ме успокои - "Споко, бе мамЕ! (ударението е на "е"- то - той така ми вика). Просто Габи е луда по жаби. Колекционира си всякакви. И аз мисля да й подаря плюшена за рождения ден." 
Е, така може. Казвам на Пламен, че целият дизайн ще се върти около жаба и Денис ще й подарява плюшена такава. Пламен взе да разсъждава - "Сигурно така й вика - Жабче! Габче - жабче! Ми аз, като дойде твоят рожден ден, откъде да ти търся плюшена мръхла?" Е как откъде? Откъдето и аз ще купувам плюшен чукундур за неговия. Комплицирана е тя нашата любов. Как пък не можахме да си измислим по-стандартни обръщения един към друг от рода на патенце, котенце, мечо... Да се заринем с плюшки тогава. Лесно им е на младите!
Още на следващия ден се заех да спретна една жаба от захарно тесто. Ама исках да е възможно най-сладката женска жабка. Да си се застраховам аз, за всеки случай! Даже и коронка й сложих - нали е принцеската на Денис! Нямах търпение той самият да се прибере отвън, да видя дали ще я одобри. Хареса му много. Супер - отдъхнах си! Направих и малко водни лилии. Заготовките ми бяха готови и бях спокойна. Насочих цялото си внимание и енергия към рождения ден на Дамянчето, че той все пак беше първи. След като мина данданията покрай него, пак се върнах на жабешката тема. Имах цифром и словом само един ден, в който трябваше да се справя с всичко. Освен торта, си бях наумила да направя и шест къпкейкчета и 12 бисквитки. Пратих Дамян на ясла и се отдадох на труд и творчество. Месих, бърках, пекох, декорирах. Машина!!! Привечер бях готова с всичко и бях толкова доволна и щастлива. Дамян чак ми се разсърди, че съм работила в негово отсъствие и не е могъл да ми помага. 
Тортичката я направих сравнително малка. На вкус беше малинова с нутела. Цветовете исках да са максимално бонбонести и сладурски, както и малките детайлчета. Акцент, естествено, беше жабката-принцеса. 



Кексчетата ги направих максимално изчистени - исках просто да допълват тортата. На вкус бяха ягодови. 





Бисквитките ги направих четири различни дизайна - по три от вид. Пак много изчистени и стилизирани. Станаха ми чудни. Много си ги харесвам. 




Късно вечерта Денис ми помогна да ги опаковаме в целофанчета с панделки. Надухме и балони - и Пламен се включи. Легнах си удовлетворена. 
На следващия ден се отдадох на основно чистене и подреждане. До ранния следобед трябваше да съм готова, защото партито изненада щеше да е вкъщи. Денис се изниза рано-рано от вкъщи, нали още беше на училище, но Давид и Девин много ми помогнаха. Добри братя. Излизахме апартамента, украсихме с балоните, подготвихме подаръците и цветята, които Денис беше купил за Габи. 


По план-график, към 3 и нещо следобед приятелите на Денис и Габи (компанията от купона на Нова година с малки изключения) дойдоха вкъщи. И те се включиха в подготовката за изненадата, а след като бяхме готови с всичко, седнахме в хола да слушаме музичка и да чакаме влюбените гълъбчета да се появят. 



Междувременно Давид си наби шутовете - излезе да се види с негов съученик, но Девинчето остана. Милият толкова се вълнуваше за изненадата, че сърчицето му щеше да изхвръкне. Много ми е емоционален той! Прекара близо половин час с допряно до външната врата ухо - да подслушва кога ще дойдат брат му и Габи. 
И ето, че те се появиха най-сетне! Врясъци, крясъци, прегръдки, целувки, подаръци, цветя... Евала на децата, че така се уважават и са си такива готини приятели! 





После пяхме, а Габи духа свещички. 


След тържествената част децата се изнесоха - да продължат с купона на открито. Аз ги последвах, за да ги щракна и навън. 




Много са сладки, нали?!? 
Пожелавам им от все сърце да си останат все такива добри приятели! 
А на Габчето пожелавам да има много късмет в живота и да бъде щастлива!
На следващия ден рожден ден имаше Павката, а на по-следващия - Марияна. А бе и на тийнейджърите не им е лесно с толкова натоварена програма! Трима рожденици един след друг!!! Малко почивка и на 4 юли и Денис рожденик. Толкова раци в една компания! Да са живи и здрави всички!!!

четвъртък, 30 юни 2016 г.

Дамянчето на 3

Кога порасна и това момче??? Да ни е жив и здрав и все така готин, но ако е възможно и малко по-послушен. 
Бързам да ви разкажа за рождения ден, но ще започна малко по-отрано - от самото раждане на рожденика. Не бе, шегувам се! Само месец-два назад във времето ще се върна. И не за друго, ами за да ви обясня защо точно такъв бе избора на Дамян за тема на ЧРД-то. А темата всъщност бе "Замръзналото кралство". Веднага трябва да си призная, че аз това филмче не съм го гледала, но от Давид знам, че е тотална боза и е толкова момичешко, че няма накъде. Преди няколко години, когато го пуснаха по кината, Давид заедно с целия си клас ходи да го гледа и като се прибра беше меко казано покрусен. Бра срам седмици наред, че е бил на подобна прожекция. То не били песни, любовни простотии, принцеси... За да възстановим душевния му мир и да възвърнем мъжкото му самочувствие, вкъщи заклеймихме Фроузън (оригиналното заглавие на анимацията) и повече и дума не обелихме по темата. Допреди няколко седмици, когато Дамян измъкна от шкафа една брандирана чаша от въпросното филмче, а аз имах неблагоразумието да му обясня кои са тия момичета на картинката. И не само това, ами дори му пуснах на телефона ми две песнички (култувите "Слагам край" и "Искаш ли да поиграем"). Той пък така ги хареса, че започна само това да гледа. Вманиачи се тотално!!! Давид ми се разсърди - кво съм занимавала детето с тия момичешки простотии, вместо да му пусна нещо нормално като костенурките нинджа примерно. Пробвах се, ама не стана. Дамян си искаше Елза и Ана. А въпросната чаша се превърна в любимото му нещо. Взе да се налива с всевъзможни напитки, само и само, за да я ползва. 
Две седмици преди рождения му ден изненадващо заминахме на море. Изненадващо, защото изобщо не го бяхме планирали. Един ден ми се обади Веси, майката на Добри - един от най-добрите приятели на Денис. Каза ми, че имала страхотен подарък за семейството ни - праща ни за седмица на море в хотел "Орфей палас" на Камчия, пълен пансион. Причината - искала да ми благодари, задето помагам на Добри по испански. Предисторията - Добри беше много зле с тоя език и малко след началото на учебната година му предложих да идва на уроци при мен два пъти седмично. Уговорката - нищо няма да ми плаща - първо, защото е приятел на Денис, и второ, защото аз нямам испанска филология. Разбрахме се и двамата много съвестно започнахме да учим. Скоро напредъкът беше виден и от двойки стигнахме дори до шестица. Бях толкова горда и щастлива! Най-важното бе, че на Добри испанският му хареса и момчето учеше с кеф и много се стараеше. А най-хубавото бе, че освен да учим, си говорехме и за толкова много неща от живота, че си станахме и супер добри приятели. Та в знак на благодарност и признателност, майка му ни сюрпризира с тази супер оферта. Първоначално не приех и се опъвах като магаре на мост. Беше ми супер неудобно, защото никога не съм очаквала нещо в замяна. Но децата толкова се въодушевиха, че не спираха да повтарят "Приеми! Приеми!Приеми!". Веси също беше непоклатима - било абсурд да откажа. При целия тоя натиск нямаше как да не поддам. 
И ето ни само след три дни на морето. Беше супер и си изкарахме страхотно. Качила съм малко снимки в Семейния албум.  Още там Дамян започна да тренира за рождения си ден. Непрекъснато ме караше да му правя пясъчни торти и да слагаме клечки за свещички, които той да духа. 




Един следобед от хотела ни организираха разходка с лодка по Камчия. В близост до кея имаше няколко сергии с типичните боклуци, които се опитват да пробутат на туристите. Та на една от тях Дамян мернал блузка с Елза и Ана. И като ревна "Купи ми га!" Не го огря, но и не спря да мрънка - вечерта, на следващия ден, на по-следващия... Мрънкането мен не ме бърка, обаче взе и да си въобразява, че е Елза и почна да си облича моите рокли. Плажните такива са ми възкъсички, та му ставаха тамън - стигаха точно до земята, като на истинска принцеса. Братята му бяха в тотален потрес. Давид ме посъветва да потърся програми за лечение на малолетни травестити. Съкрушителният удар за него дойде, когато на връщане от морето спряхме до един детски магазин, да купя блузка с Елза и Ана за Дамян. Просто пет часа път на задната седалка с непрестанното му "Купиш мене рокла Елза Ана?" ми дойде в повече. Влизам с Дамян в магазина и питам продавачката имат ли дреха с картинка от Фроузън. Момичето ми предлага две моделчета блузки. Явно решава, че ще ходим на рожден ден и ме пита колко е голяма рожденичката, за да знае какъв размер да ми даде. А сега де!!! Хитро подпитвам те какъв размер имат. Оказва се само един. Викам "Чудесно! Точно тоя ми трябва!" Давам на Дамян да си избере кое моделче му харесва повече за "приятелката" му. Той ме гледа малко странно. Само се моля да не проговори. Посочва с пръстче едната от двете блузки. Грабвам я и максимално бързо се изнизваме от магазина. Вкъщи първото нещо е да я облечем. Размерчето е достатъчно голямо, та да стига почти до земята. Дамян е неистово щастлив - най-сетне има "рокла леденото царство" (егати фена - даже истинското име на филма не знае!). Братята му са в траур и емоционално съсипани се оттегят в покоите си, пардон - в детската стая. 
Не знам през нощта дали са се будили от кошмари в следствие на преживяния стрес, но Дамян на няколко пъти става да провери дали случайно злата му майка не го е преоблякла в съня му с пижамка. Щом се увереше, че още си е с роклята, заспиваше отново блажено. Истинската драма настъпи сутринта, когато категорично отказах да го пратя на ясла с това облекло. Рев, дране, истерия...
Вечерта реших, че е крайно време да обсъдим въпроса с рождения ден. Все пак оставаха само пет дни. Предложих на Дамян няколко варианта за торта - Маша и Мечока, Зайчето Питър, едно кученце от любимата му книжка. Той ме погледна с най-изразителния поглед в стил "А бе, ти нормална ли си???!!!!" И отсече "Искам тооота с Олаф". Олаф е един снежен човек от Замръзналото кралство. Нямаше как да откажа. Даже се зарадвах - ами ако беше казал с Елза и Ана?! Снежен човек хем е сто пъти по-лесно да направя, хем е и доста по-момчешко. Още на следващия ден го измайсторих от захарно тесто, но го скрих, да не го види Дамян. 
За яслата бях решила да поръчам друга торта, естествено пак с картинка от филмчето. Но госпожите казаха, че вече е прекалено горещо за торти и предпочитат да занеса питка. 
В събота, деня преди рождения ден, се заех да направя и самата торта. Заложих на бисквитена с крем мока и маскарпоне с нутела. Тоя вкус се нрави на всички момчета вкъщи. Врътнах първия етаж, но го направих доста височък и кремовете ми свършиха. Нито имах продукти за нови, нито ми се занимаваше. Затова втория етаж го спретнах от едно дъми, което се търкаляше из гардероба. Обичам ги тия дъмита! Не стига, че си спестих въртоленето на втори етаж, ами и да обличам тортата с фондан ме домързя. Както беше измазана с маслен крем, реших да я намацам с роял айсинг (разбърках го с консистенция на лепило) и да я облепя с кокосови стърготини. Стана много яка! Все едно е покрита със сняг. А кво мазало стана - с тия стърготини навсякъде. Дамян изпадна в еуфория. Дай му свинщини на него! Оставаше ми само да доукрася тортата, но исках първо Дамян да заспи, та да му е изненада. Естествено, за проклетия, той си легна чак в 00:30 часа. Явно чака да минат 27 минути след полунощ - часът, в който е роден, та да му честитим рождения ден и едва тогава заспа. 
Докато декорирах тортата имах грандиозен скандал с Денис заради непрестанните му тийнейджърски простотии и изцепки, но ще ви спестя подробностите. Родителите с проблемни деца на неговата възраст ще ме разберат. Та тортата на Дамян е една от няколкото, над които съм ревала като магаре, докато съм ги правила. Но пък стана готина и съм много щастлива! Ето я и нея!




Аз много си я харесвам, но момчетата не ме пощадиха откъм критика. Забележките им бяха две - зъбите на Олаф не били два, както аз съм ги направила, а само един и космите на главата му били три, единият от които разделен на две, а аз съм му сложила четири. Оффффффф, аман от недоволни!!! Много наблюдателни, бееееее! Де да обръщаха такова внимание и на уроците си!
Пламен само промърмори, че и без Елза и Ана била твърде женствена, което си е вярно, но нищо.
Като си легнахме, двамата по традиция си припомнихме раждането на Дамян. И тая година Пламен не пропусна да ми натякне как съм приличала на изплезена овца като ме хванала упойката ( приспаха ме, за да ми направят няколко шевчета след раждането). Както съм си била адекватна, доколкото може да бъде адекватна една жена в такъв момент, съм изплезила език и съм се отрязала. Все едно ме били изключили като робот. Пък той и Дамянчето се гушкали, гледали, целували. Ми черна несправедливост, кво друго да кажа! Пънеш се с часове да родиш и накрая връчат бебето на гордия татко, пък теб те приспят - за кво си им вече!
Де да можех и сега да заспя от раз, ама сън не ме хващаше. Нямах търпение да дойде сутринта и Дамянчето да си види тортата, а аз да видя неговото личице. 
Успях да запечатам първата му среща с Олаф. 


Беше щастлив! Аз дважди по-!
После го нападнахме с подаръци. 



Деня решихме да прекараме в Парка на свободата (както с Пламен го знаем). Децата се опулиха: "Къв е па тоя парк?" Коригирахме се - Борисовата градина. Девин вика: "Ааааа, на Бойко Борисов парка! А що е негов?" Давид веднага се направи на много остроумен: "Щото е посадил магнолия и в него!" Девин не схвана хумора "А може просто да е прерязал лентичката на откриването му и затова да са го кръстили на него." Много политически обременени тия деца, бе!!! 
Магнолии не открихме, но пък си намерихме четири четирилистни детелини. Аз навсякъде си намирам. Имам над сто и децата много ми завиждат. 


В парка си изкарахме супер!
Разхождахме се. 



Девин и Дамян се пързаляха на надуваемата пързалка. 


После момчетата си взеха колело. Докато те въртяха педалите, ние с баща им се целувахме на една пейка. Е, и си говорехме де. Не е само да сме се натискали като някви пубери. 


Ядохме и сладолед. 


Дамянчето, като рожденик, се възползва максимално от батко си, който доброволно му угаждаше за всичко. Друго си е да имаш голям брат, на когото майка му е чела конско предната вечер и сега се налага да й прави мили очи. Направо се раздаде!


И едно селфи за спомен. 


След парка отидохме да се почерпим в "О' Шипка!" на Шипка. А привечер минахме и през родителите на Пламен - да почерпим и тях за празника и Дамян да си получи подаръка. 


А подаръкът "съвсем случайно" се оказа тротинетка. Дамян такова пилене му беше ударил, че иска колело като на Девин. Сглобихме го, той го взе и рече: "Аз не карам кууото, щото падам. Само бутам го!" Бута той! Само аз и Пламен му го разнасяме напред назад. Джереме!


Като се прибрахме палихме и духахме свещички до припадък. А Дамян възторжено заяви "Вече съм голямо бебе!!!" 




Хапнахме торта и аз се захванах да меся питка за тържеството в детската градина на следващата сутрин. 





За детската бях направила и меденки. Общо 69 броя - да има за всички!




Бях купила чашки, чинийки и салфетки отново с Фроузън. Дамян подивя от кеф като ги видя. 
С Пламен надухме и малко балони - за повече настроение на празника. 


Снимки от тържеството в яслата няма да качвам, че не знам дали родителите нямат против, но е било готино. Поне Дамян така твърди. 
Вечерта можех да си отдъхна малко и на следващия ден се юрнах с подготовката за рождения ден на Габи - приятелката на Денис. Но за него - в следващата публикация. 
Ами това е - вече си имаме голямо бебе!