събота, 1 октомври 2016 г.

Кръщенето на Дамян

Това е нещо, което отлагах повече от две години. Първоначално исках да кръстим Дамян още когато беше на една годинка. Идеята ми бе това да стане в някоя църква или манастир на морето, а кръстници да му бъдат нашите приятели от Варна - Милена и Ивчо. Защо на морето? Защото именно там, след страхотната ни ваканция на Бялата лагуна, с Пламен решихме да си имаме четвърто дете. Разказвала съм ви историята тук. Защо Ивчо и Милена? Защото именно те ни уредиха престоя там. Но намеренията ми си останаха само намерения. Така и не успяхме да се организираме. Отложих кръщенето за следващото лято. По стечение на обстоятелствата и тогава нещата не ми се получиха. Това лято вече бях твърдо решена да кръстим най-после Дамян. Идеята да е на морето тотално отпадна, тъй като предпочетохме да отидем в Гърция, а не на нашето Черноморие. И приятелката ми Валя, която е кръстница на другите ни три деца, се оказа, че няма да се връща в България (от години живее със семейството си в Канада). Трябваше да мисля трети вариант. Реших, че най-добре ще е сестра ми да стане кръстница на Дамян. И без друго те имат изключително силна връзка помежду си. Сестра ми беше първата, която го пое в ръцете си - тя ми беше акушерка по време на раждането. Дамян я обожава, тя него - също. Знаех, че август месец ще си дойдат за две седмици в България (те пък живеят в Англия) и решихме точно тогава да направим и кръщенето. Но до последно не й бях казала, че искаме тя да бъде кръстница. Съобщих й го буквално няколко дни преди да се приберат. Много се зарадва и развълнува. Запазих и час в църквата - в нашата си, квартална църква, където сме кръщавали и другите момчета. Вече имахме всичко необходимо - и кръщелник, и кръстница, и църква. Само време за подготовка се оказа, че нямам. Типично в мой стил! Може ли с години да планираш и очакваш едно събитие и накрая да нямаш време да го организираш и отбележиш подобаващо??? Бях тотално отчаяна и разочарована от себе си. Чак ми се ревеше. И ме беше яд - на мен самата, естествено. Дори помолих Пламен при следващото семейно тържество да ме изюрка поне два месеца предварително да се заема с подготовката. А ако се лигавя и отлагам, да ме накаже подобаващо. Мръсното му мъжко подсъзнание веднага се развихри в измисляне на куп подходящи за случая наказания. Да видим ще имат ли ефект. Ама надали.
Веднага след пристигането на сестра ми и семейството й от Англия, заминахме всички заедно на вилата, където прекарахме няколко дни. Там отпразнувахме и рождения ден на родителите ни. Майка и татко са родени на една и съща дата - 16 август. Прибрахме се в четвъртък вечерта. На следващия ден помолих Денис и приятелката му Габи да гледат Дамян вкъщи, а аз се юрнах по магазините да накупя всичко необходимо. Бях си наумила да направя няколко неща. Прекарах два-три часа в тичане, търсене и пазаруване. Като се прибрах, моментално се хвърлих да изпълнявам едно по едно нещата от списъка. Кръщенето щеше да бъде след по-малко от 48 часа. Нямах никакво време за губене.
Първото и най-важно нещо от списъка беше тортата. Не исках да е типичната торта за кръщене - с кръстове, ангелчета, свещи и прочие. Правила съм доста такива и не ми се щеше да се повтарям. Затова се спрях на нещо по-веселяшко - балони. Много ги харесвам. И не само защото правят всеки празник още по-цветен и весел. За мен те винаги са били някак специални. В тях можеш да "пъхнеш" желанията си и да ги пуснеш да отлетят високо в небето с надеждата да се сбъднат.
За направата на балоните реших да използвам стиропорени топчици и яйца в различни големини, които да покрия с фондан. Топчици намерих всякакви размери, но с яйцата ударих на камък. Много рано било още. Крафтърките не били почнали да се готвят за Великден. Е кво чакат пък и те??? Ше взема да им пратя Пламен да ги подюри малко. Все пак намерих няколко от най-малките яйчица. Свършиха ми чудна работа.
Другият акцент на тортата исках да е мече. Мечето беше главен герой на погачата на Дамян, както и на първия му рожден ден .

Мечо виси на простора редом с бебешките дрешки на Дамян
Тортата за първия му рожден ден

Третият основен елемент от декорацията на тортата - самолетче, което развява името на Дамян в небето. Излагация. Залепих отстрани на тортата първо крилата, а отгоре и тялото на самолета. Но от собствената си тежест (нямах време да го чакам да съхне) то се смъкнало леко надолу. В резултата крилцата му бяха станали асиметрични - едното по-дълго, другото по-късо. Колко критика от страна на момчетата отнесох само аз си знам. 
Добавих и много точки и копчета - любими са ми! И всичко в пастелни цветове. Все пак е за кръщене, не за рожден ден.
И ето я готовата торта! Много си я харесвам. Стана точно както си я представях.




И Дамянчето много си я хареса. С радост ми позира да го поснимам с нея.






Нямаше как и Девин да не се присламчи. Дай му на него да се снима!

Другото нещо, което си бях наумила да направя, естествено бяха курабийки. Декорирах ги тематично - да си отиват с тортата.



Третото нещо от списъка - кошнички от тюл с бонбони в пастелни цветове. На всяка исках да закача по едно малко метално меченце. И за мой огромен късмет намерих. При това най-различни. Бях толкова щастлива!!! Много се забавлявах докато ги правих. 



Точка четвърта - големи картонени букви, изписващи името Дамян. Сетих се, че още пазя тези от погачата, които съпругът на моя приятелка беше изработил специално за случая. Реших да използвам тях, но ги префасонирах леко- да отговарят тематично и цветово на новата концепция.

Това в ляво е ръчичката на Дамян, който постоянно ми крадеше "Д"-то, докато се опитвах да снимам. 

Така се развихрих с ножиците и лепилото, че исках да измайсторя и няколко малки благодарствени картички, които да вържа към всяка курабийка, но Пламен тактично ми каза, че съм ненормална и нямам никакво време за подобни глупости. Послушах го. В такива ситуации той е много убедителен. Винаги ми излиза с един и същи аргумент "Слушай ме и няма да сбъркаш!" И е прав.
Реших да се придържам стриктно към списъка. Точка пета - дрешки за Дамян. Сестра ми беше купила дрехи, с които да го облечем след като го кръстят, но аз исках и преди това да е облечен с нещо новичко и хубаво. В събота късно следобед с Пламен и Дамян хукнахме по моловете. Пътьом се сетихме да минем да запазим маса в едно от кварталните заведения - да се почерпим след кръщенето. Ей, ма сме досетливи, бе!!! Истината е, че до последно не знаехме кое заведение да изберем. Накрая се спряхме на най-близкото до църквата. Управителката се оказа бременна, та прие присърце нещата. Каквото и да я питах "може ли?", позволи ми. Даже искаше вместо мен да се погрижат за украсата. И дума да не става! Отказах категорично. Разбрахме се на следващия ден да отида час преди кръщенето, та да си подготвя всичко.  
И молуването мина сравнително успешно. Уредихме Дамянчо с много симпатична ризка и късо панталонче. Подходящи обувчици, обаче, не намерихме.
Прибрах се доволна. Взех списъка - да отметна свършеното и да видя какво остава. Точка шеста - да се направя красива - в скоби "боядисване", "прическа", "нова рокля". Смях се през сълзи на тая точка. После я зачеркнах дебело. И взех да ровя в гардеробите. Все нещо трябваше да облека. Попаднах на една рокля, която си бях купувала още преди да забременея с Дамян, но никога не бях носила. Вярно, не ми стоеше толкова добре, както като си я купувах, но Дамян ме хареса - "Много обичам ти я тая рокла с розичките, мамо!" Чудно тогава - с нея ще бъда на кръщенето. И айде нова драма. Нямам подходящи обувки. Всъщност имам само едни летни обувки и за проклетия те грам не си отиват цветово с роклята. Все тая. Нямам време да се тръшкам за глупости.
Точка седма - да омеся питка. Ставам рано в неделя и се захващам. Докато питката втасва, с Пламен търчим до борсата за цветя -  да украсим масата в заведението. Купихме бели хризантеми, тип маргаритки. От китайския взехме купички с дръжки, в които да ги натопим. Исках да взема и големи бели свещи, но никъде не намерих. Затова минах на вариант чаени. Точка "цветя и свещи" под номер осем в списъка - изпълнена!


Питката и тя ми стана чудна. Докато се печеше се заех с китката за кръщенето. Накъсах здравец от балкона. За цвят реших да сложа мушкато. Посегнах към един от сандъците и какво да видя - богомолка! Страшно се зарадвах и развълнувах. Вкъщи тези същества са на особена почит. Не знам дали съм ви споделяла, но първата богомолка в живота си видях точно след като родих Денис. Беше кацнала на пердето до бебешкото му креватче. Тя беше и най-едрият екземпляр - близо 15 см. Следващите "срещах" или точно преди да забременея или свързвах появата им с важни за семейството събития. Както беше и в случая. Но кръщенето явно беше особено важно, защото освен тази, ме полазиха още две - една, докато берях къпини в Гърция две седмици по-рано и една, докато поливах мушкатата на вилата, две седмици по-късно. Много богомолка, много нещо!!! 
Реших да я погаля по гръбчето и мили Боже! Оказа се с характер - точно като Дамянчето! Мигновено се трансформира, зае бойна поза и започна да издава много странни звуци. Направо подскочих от страх. Никога не ми се беше случвало такова нещо. За щастие бързо се окопитих и дори успях да я щракна. 


Здравецът и мушкатото завързах с червен конец и добавих едно от металните меченца, с които украсих тюлените кошнички с бонбони. 


Точка десет - да надуем и навържем достатъчно балони, с които да украсим заведението. И да успеем да ги опазим от децата. Момчетата + балони = пълна лудница!!!
Точка последна - да приготвя дрешките на Дамян за кръщенето. Помолих сестра ми да ми ги даде предварително, за да ги изпера. За късмет имахме и памперс със същия десен и цветове (Дамян отказа памперсите малко след това). Майка ми пък изнамери в гардероба си чисто нова хавлиена кърпа - отново на квадратчета в тъмносиньо и бяло. Надиплих всичко на вързопче, което завързах със сатенена панделка. Направих и едно па-малко вързопче - с кърпата и сапуна за попа. 



Вече всичко беше готово. Оставаше само да се изкъпем и облечем. Към три и нещо следобед дойде и Габи - сладка (с прическа и рокля), с подаръци за Дамян и цветя за мен. Много мило ми стана. Награбихме всичкия багаж и се отправихме към заведението. Децата ги пуснахме да ходят пеша, а ние се натоварихме в колата, натъпкана до пръсване с балони. Слизаме и директно се отправям да видя готова ли ни е масата. Не! Търся управителката. Няма я. Останалите от персонала не са и чували за нашата резервация, камо ли да са подготвили каквото и да било. Лекинко се изнервям и напрягам. Явно ще трябва да поема нещата в свои ръце. Само след пет минути всеки има задача, която съвестно изпълнява. Успяваме да свършим с всичко навреме. 


По пътя към църквата щраквам още няколко снимки. 





В църквата ни очаква отец Бисер. Притеснил се, че сме се отказали, защото оставали само пет минути до началото на кръщенето. Не знае с кого си има работа - аз за пет минути чудеса правя. Приготвихме всичко необходимо за церемонията, попълнихме документите, поканихме гостите да влязат. Светото тайнство можеше да започне. 




Честно да си призная, очаквах да приключи скоропостижно, имайки предвид характера на Дамян. Той много се изнервя когато непознати му обръщат внимание. Представях си как още при първите думи на попа ще избяга с писъци от църквата или ще се тръшне да реве. И край с кръщенето. Ще трябва да го отложим още няколко години. Но Дамян ме изненада изключително приятно. Не само, че не избяга, но и се държа като най-възпитаното и добро дете на света. Всичко мина гладко и беше прекрасно. Само дето Девин ни поизплаши - стана му лошо. "Толкова ми беше вълнуващо, мамо, че чак ми прилоша." Чувствителната ми душичка, той!!! 











Да ни е честито новото христианче - Дамянче! Да има силна вяра и да бъде добър човек! 
След църквата се поснимахме още малко за спомен, а после отидохме да се почерпим. 











Снимки от кръщенетата на другите деца можете да видите в края на тази публикация.

четвъртък, 15 септември 2016 г.

Ах, морето! Ех, морето!

Търсенето

И тая година още от януари се юрнах да търся нещо подходящо за почивка на море. Под "подходящо" разбирайте прилично като условия и цена за нашето "нестандартно" семейство! Така обикновено ни дефинират работещите в туристическия бранш. Естествено не открих нищо, отговарящо на горепосочените критерии и лекинко се отчаях. С настъпването на лятото надеждите ми, че ще отидем на море, започнаха да се изпаряват. Докато юни месец приятелката ми Мина от Варна не ми препоръча едно хотелче в Гърция, където братовчед й ходел със семейството си от няколко години и били супер доволни. Без дори да потърся хотела в интернет, веднага им писах на мейла и о, късмет! И свободни стаи имаше, и цената перфектна! Не че искам да правя някакви сравнения и внушения, но няма как да не споделя, че за подобна почивка, при това с четири дни по-кратък престой, на нашето черноморие ни поискаха близо девет хиляди лева (спане, закуска и вечеря), а гръцката оферта беше на три пъти по- ниска цена. Най-много ме впечатли и изненада отношението към броя на децата. Понеже били повечко, човекът каза, че ще ни направи отстъпка от 10%. Българският аналог - по-миналата година наехме къща на морето до Черноморец. Наемът за цялата къща беше 140 лв на ден. Но като разбраха, че имаме 4 деца, собствениците веднага вдигнаха цената на 160 лв - щели сме да харчим много вода, особено покрай бебето. Много по-резонно щеше да е в настоящия случай гърците да ни вдигнат цената - все пак имаше включена и храна. Спомних си и още една резервация в бг, при която си позволих да попитам дали няма да ни направят отстъпка, затова че сме с четири деца, а отговорът на собственичката беше "Е, да не би аз да съм виновна за това?" Ма и аз съм една нагла и несъобразителна! Ми кво ми е виновна верно жената? Да не ме е карала тя да ги раждам тия деца?
Единственото ми притеснение сега беше, че човекът от гръцкия хотел, с когото си комуникирах, не пожела да му приведем нито лев капаро. Щели сме да платим цялата сума на място. Викам му "Е, то така нямаме нищо черно на бяло, че резервацията ни е сигурна!" А той отвръща "Имате думата ми!" Еми хубаво, щом казва. Но аз продължих да си се притеснявам и с нетърпение да очаквам деня на отпътуването ни (най-вече, за да разбера прецакал ли ни е или наистина ще си удържи на думата).

Подготовката

Винаги я оставям за последния момент. Може би от суеверие. Все си мисля, че ако от рано се заприготвям, нещо лошо ще се случи, което да осуети пътуването. И зверски се изнервям като всички почнат да ме питат няколко дни предварително „Стегна ли багажа?“ Карат ме да се чувствам като няква абсолютна мръхла. Съвестните жени старателно правят списъци, отмятат, събират, прибират, диплят, наместват, тъй че да оползотворят най-оптимално всеки квадратен сантиметър от куфарите, по пет пъти проверяват всичко ли са взели. А аз кво – мързел до последно! Срамота!!! Обикновено вечерта преди отпътуването най-накрая се захващам да стегна багажа. Веднъж го отложих съвсем за последно - два часа преди да тръгнем към летището, а пътувахме с три деца.
Най-важното от всичко при подготовката на багажа за морето е да се настроя войнствено и да съм максимално бясна, тъй че само като погледна Пламен и децата, да ги стресирам. И второто супер важно нещо – да създам в гореспоменатите усещането, че само аз върша всичко, а те са пълни лентяи и търтеи. Страх и вина у подчинените и командвай ли командвай! Успея ли да създам тази атмосфера, нещата потръгват по мед и масло. Най-лесно събирам багажа на децата. Взимам всичките налични тениски, къси панталони и гащи и по нещо връхничко в случай на кофти време. Правя четири купчинки и с това ангажиментите ми към тях приключват. Задължение на Пламен е да пакетира всяка от купчинките в отделен плик и да ги намести в саковете. Той сам си оправя и неговия багаж. Отървах се от това задължение още преди двадесетина години. Бяхме гаджета и за първи път тръгнахме заедно за вилата на родителите ми. По пътя Пламен вика „Взе ли ми боксери?“ Квоооооо??? Аз, да му взимам гащи???? Че откъде накъде? Той кво ми е взел? Много се притесни, горкичкият! Три дни с едни гащи – абсурд! Спираме в Трън и влизаме в единствения магазин. Пламен директно пита продавачката имат ли боксерки. Жената стои и го гледа като теле в железница. Ни приема, ни предава. Пламен пак пита. Пак нищо. По едно време продавачката се освести: „Бокс ли ти трябва, бе момче?“ То верно, че Трън е близо до Перник и насилието не им е чуждо, ама все пак. Пламен вдяна, че явно самата дума мъчи жената и е непозната за нея, та я смени със „слипове“. Продавачката светна: „Ми така кажи, бе, че гащи ти трябват!“ Пък Пламен вместо да се зарадва, взе, че се намуси – той само боксерки носел, слипове не щял. Капризи, моля ти се, и то в Трън! Много ми се разсърди и се закани, че повече няма да разчита на мен за приготвянето на багажа му. Ооооооооооо, разплака ме, да знаеш!!! Че какво по-хубаво от това да се отърва от подобно задължение. Та оттогава аз багажа му не пипам.
На Пламен се пада честта да събере и всички морски принадлежности. Ма то не е кой знае каква философия! Някви си петнайсетина чифта бански, десетина плажни кърпи, незнамсиколко кофички, лопатки, гребла, формички, маски, шнорхели, пояси и всякакви други надуваеми простотии, чадъри, слънцезащитни мазила, топки. Разбира се, през цялото време му помагам, дуднейки „Тва да не забравиш! Онова да не забравиш!“, но тайничко се надявам все пак да забрави нещо, та да има за какво да му пиля. Ако съм в настроение, му позволявам да отговаря и за всички лекарства, козметики и тоалетни принадлежности. Като, естествено, не спирам да го потискам, че за пет стотинки работа не върши. Иначе ше вземе да си помисли, че аз нищо не върша и ше станем на кълбета. Че моят багаж „нищо“ ли е???
Дааааааааа, моят багаж! Ей това вече е висш пилотаж! Значи, първо трябва да се сетя в колко от гардеробите (общо осем двукрилни с надстройки) има мои дрехи. След това да извадя всички, които може би ще ми трябват. После да видя кое с кое си отива – много държа на стилово издържаните ансамбълчета! Това, че отивам в някво диво гръцко село, не значи, че ще ходя облечена като циганка, я! След отсяването следва сортиране – основно в две категории. Първо разделям дрехите на ежедневни и на по-официални (нищо не се знае, току виж ни поканили на сватба!). Второ – според времето (за много горещо, за топло, за хладно, за студено). Не мога да ги разбера хората, на които им е просто топло или студено. Ми че то толкова междинни състояния има! След като съм сигурна, че имам дрехи за всякакви случаи и метеорологични условия, следва най-трудното – да успея да ги подредя в една единствена купчинка. Не за друго, ами за да не каже някой „На децата по една купчинка дрехи взела, пък на нея си помъкнала целия гардероб!“ Естествено, това винаги се оказва невъзможно. Колкото и да се старая, в един момент купчината просто се катурва и се налага да я обособя в няколко по-малки („малки“ е относително понятие). Решението на проблема – непрозрачни торби. Така Пламен като попита „А в тоя плик пък какво има?“, докато се опитва, плувнал в пот, да натъпче още пет торби в отдавна препълнения сак, аз просто отвръщам „Допълнителни дрехи за децата“. Кой нормален баща ще се възпротиви да помъкне още нещичко за миличките дечица? По-скоро ще се откаже от собствения си багаж (без боксерките, разбира се).
Най-яко е, ако успеем да приключим с цялата тая дандания преди полунощ. Така спокойно мога да кажа, че съм стегнала багажа ден предварително. Не в последния момент, като някоя мръхла, разбираш ли!
А забавната част е да успеем да се доберем до леглото, защото имаме навика да складираме всички куфари,сакове, раници, торби и торбички в спалнята. Па де изнеси всичката тая натурия в коридора! Коридор като слънце! Ама не! Да са близичко до нас, че току виж нощес на някой крадец му хрумне да влезе. И кво – само отваря външната врата и всичко му събрано наготово – старателно пакетирано, подредено. Само изнася и бяга! А някои ненормалници даже предварително си товарят багажа в колата и го оставят безпризорен цялата нощ преди отпътуване! С кой акъл, бееее??? Така, дето се вика, крадецът направо пеша може да дойде, автомобил му не требе. Само се качва, пали и дим да го няма. 

Нощта преди отпътуването

Мразя я! Всеки път едно и също. Още преди да си легна, се заричам, че ще спя като пън – да съм свежа за из път. Но щом загася лампата и се почва - „Кво забравихме? Кво не сме взели? Някое от децата няма ли да се тръшне болно баш преди да тръгнем? Колата дали няма да се развали по пътя? Да изхвърля ли яйцата от хладилника или ще издържат докато се върнем?“ Въртя се, потя ся, а Пламен хърка ли хърка блажено! И ме изнервя! Иде ми да го сритам, та да спре, ама за какво? Така и така не спя. Едва ли той като спре да хърка, аз ще се отрежа блажено. Все пак не се сдържам. Не за друго, но ми е любопитна реакцията му - хипер неадекватен е когато е сънен. Обожавам стотиците начини, по които ми отвръща като го сръчкам, че хърка: „Кой? Аз ли хъркам, бе? Ти хъркаш!“, „Е как ше хъркам, като не спя!?“, „Няма такова нещо! Объркала си се!“, „Аз да хъркам?!? Сънуваш!“ Просто е неизчерпаем източник на бисери. Понякога е и мил: „Оооо, извинявай, миличко! Още малко само да похъркам и спирам!“ Понякога е и кооперативен. На молбите ми да се обърне на една страна, че като лежи по гръб бичи яко, той отвръща: „Само кажи на коя страна си избираш и веднага се обръщам!“, след което просто лекинко си килва главата в избраната от мен посока и дъскорезницата продължава.
Към пет часа призори вече съм тотално изнервена. Полагам неистови усилия да заспя, защото време за сън почти не е останало – ей сега ще стане 7 часа и ще трябва да ставам (да имам време да пия кафе, да изчистя къщата още веднъж - за последно, да събудя всички, да ги юркам да се къпят, обличат, да мрънкам, че закъсняваме заради тях и накрая всички строени на външната врата да ме чакат, защото само аз не съм готова – по тяхна вина, разбира се). Прибягвам до старото изпитано броене на овце, но някак неусетно вместо овце, започвам да броя куфарите, саковете, раниците, торбите и торбичките, натрупани около спалнята. И нова драма се заражда в съзнанието ми – как, аджеба, ще поберем всичко това в колата? Естествено, в краен случай, винаги може да свалим от колата едно от децата и да се освободи още място за багаж. Погледнато статистически и без друго сме се олеяли с бройката (деца имам предвид). Но тогава ще трябва да преровим целия багаж, да извадим неговите неща (няма да ги влача и тях, я!). Пък Пламен ще вземе да попадне на непрозрачните пликове... Голяма разправия!!!
Към седем без нещо вече съм тотално отчаяна, че не съм мигнала цяла нощ и не ми остава нищо друго, освен да се примиря с положението. Голяма работа, че няма да съм свежа! Да бях краставица на пазара, да го мисля. И така се успокоявам, че .... заспивам. Тъкмо да разточа лигичка по възглавницата и радиото на будилника се включва. Най-мразя жизнерадостните гласове на водещите рано сутрин. Като че ли е дванайсет на обяд, а не седем сутринта! Къв е тоя ентусиазъм, кво е тва нещо???

Отпътуването

Винаги имаме конкретен час на тръгване, определен още от предишния ден след бурни дебати. Ако аз искам да тръгнем в едиколкоси часа, Пламен непременно се заинатява и решава, че ще тръгнем точно с един час по-късно с презумцията „Закъде бързаме?“ Аз, като нормална жена, съм длъжна да се нацупя „Добре! Все да е на твоето! Децата задължително са против и мрънкат, че е много рано, независимо какъв е фиксираният час. А в действителност тръгваме с поне два часа закъснение от планираното.
Но когато и да тръгнем, все сме на ръба на нервна криза. И аз не знам защо. На входната врата изглеждаме така, все едно не сме тръгнали да си правим кефа, ами сякаш отиваме да се избием. Но веднъж прекрачим ли прага, нещата коренно се променят. Все пак може да се засечем с някой съсед. Трябва да изглеждаме ведри и щастливи - нали отиваме на почивка! Всъщност, по отношение на съседите винаги съм изправена пред дилема кое е по-добре - да срещнеш ли някого, като се изнасяш, или не. От една страна е готино някой съсед да те види, че заминаваш на море. Иначе за кво изобщо заминаваш? От друга страна, може да попаднеш на съседка-завистница, да те прокълне и слънчев ден на морето да не видиш. Или пък да случиш на най-голямата клюкарка – да разбере целият квартал, че те няма (включително и крадецът от глава "Подготовката"). Аз и още една житейска дилема имам - кое е по-добре да те тръшне - ишиас или лумбаго? Не че има нещо общо с ходенето на море, ама да си споделя.
В конкретния случай никой не ни видя. Дванадесет етажа надолу с асансьора и ни един съсед не се качи! Ами така е! Като тръгнахме толкова късно! Я да бяхме тръгнали сутринта, както аз исках, когато всички отиват на работа. Но нищо, де! Като се върнем тенозни, така или иначе всички ще разберат, че сме ходили на море.
Натоварихме се в колата. Побрахме се без проблем, щото Денис предишния ден ни информира, че нямало да дойде с нас на море и го оставихме на вилата при баба му и дядо му. Пламен цъкна копчето „старт“ и моторът замърка. 
Потеглихме. А щом потеглим, аз по правило започвам да се кахъря дали печката и ютията не са включени. Въпросът е що баш сега да са включени, след като цяла седмица не са ползвани. Преди да тръгнем не гладя - така или иначе дрехите ще се измачкат в багажа. И не готвя – „Кво да ги правя тия манджи, ако не ги изядете?“. Като се приберем още една седмица си спестявам стоенето пред печката с мотива „Освинихте се на това море! Сега малко разтоварваща диета.“
Щом се успокоя, че няма да се подпалим заради печката или ютията, дертовете ми приключват и се отдавам на приятната емоция от пътуването. Но Пламен винаги се сеща за нещо, което сме забравили (той е забравил, аз нищо не забравям!) и се почва едно блъскане по волана. Не се връщаме, че е на лош късмет. Освен, ако не е нещо жизненоважно като слънчевите му очила, например. Наблюденията ми и статистиката сочат, че колкото е по-дълъг пътят, толкова повече неща се оказва, че сме забравили. 

Пътуването

Откакто Дамян се роди, аз съм принудена да пътувам до него на задната седалка. Иначе се съдира от рев. Така не мога да пускам палаво ръка по бедрото на Пламен, докато шофира, но пък мога да го перкам зад врата когато си поискам (позиционирала съм се на мястото зад него). Всяко нещо си има плюсовете и минусите. Друг минус (бая по-голям) е, че трябва да търпя простотиите на децата. Едно е да си на предната седалка и да се правиш, че не виждаш и чуваш какво се случва отзад, друго е да си баш в епицентъра.
Та пътуваме си ние и с периферното си зрение забелязвам как Девин дъвче някакво парче дърво, което в последствие разбирам, че намерил във вратата на колата. Културно и спокойно му направих забележка. След има няма петнайсетина минути пак го мяркам, че гризе нещо - намерил солета между седалките. Пак културно го помолих да спре да лапа и яде боклуци. Спря да гризе, почна да смуче - крайчеца на една възглавничка за пътуване. Имаме я от години и нивгаш не е била прана (поемам вината за което). Отново му направих забележка, вече малко по-некултурно. Конфискувах му възглавничката, но той веднага си намери друго занимание. Започна да си прокарва една пластмасова лентичка (пръстенчето от капачката на минералната вода) между пръстите на краката. Оставих го да си се забавлява. След малко гледам – смуче лентичката. Е вече не издържах! Зарязах културните и тактични забележки и направо си го нагрубих. Не мога да разбера каква е тая мания на децата да лапат всевъзможни гадости и боклуци! Без проблем дъвчат отлепена от подметката дъвка, но като им предложиш да хапнат парченце плод, примерно, се втрисат от ужас - „Блях! Гадост!“

Слънчогледите

Не ми стигаше травмата от простотиите на Девин, ами и Дамян постоянно ме стресираше. Както си стои кротичко и изведнъж като крякне „пак жълто цвете, мамо!“. Така да се впечатляваше на тия слънчогледи. А то слънчогледи да искаш! Садили, садили, та се забравили! За какво са им толкова много? И в гръцко като минахме имаше ниви, ама там явно имат друга дума за „слънчоглед“, щото техните изобщо не гледаха към слънцето.

Остеопорозата

Не знам защо, но като тръгнем на дълъг път, Пламен много настоятелно слуша радио първите час-два. То бучи, трещи, няма въобще сигнал като хората, сменят се станция след станция, но той не го спира. Като че ли няма да види повече радио в живота си. А флашки с музика в колата колкото искаш. Супер е изнервящо, но пък така попадам на радиа, които иначе никога не бих си пуснала да слушам. И какви неща съм научавала само. Даже за юношеството на Вагнер и Ференц Лист веднъж слушах. Страшна работа ви казвам!
Та и сега си пътуваме в компанията на някакво радио, където много задълбочено нищят проблема с остеопорозата при жените. Заслушах се. Нали и аз съм жена, имам кокали. Демек темата пряко ме засяга. Гостуващата в студиото докторка казва „И един любопитен факт. Жените с повечко деца много по-рядко страдат от това заболяване.“ Егати кефа! И кво се оказва сега? Може да лудна и сама да си говоря покрай повечкото деца, ама костите ми ще пращят от здраве. Хората няма да казват за мен просто „тая лудата“, а „тая лудата със здравите кости“. Друго си е!!!

Класацията

След информацията за остеопорозата реших, че е крайно време да спрем тая мъка с радиото и да си пуснем флашката с любимите ми български песни. Много си я обичам. Качила съм си стотици хитове и не спирам да им припявам през цялото време (не че пеенето ми се отдава, ама е забавно). И момчетата ми пригласят от време на време. Много е готино! Даже и нещо като класация си имам. В категория „Женени с деца“ безспорен победител е "Остаряваме бавно" на Богдана Карадочева и Стефан Димитров. В раздел "клюкарски" начело е "За тебе хората говорят" на Тони Димитрова. Орлин Горанов и Кристина Димитрова си делят първото място в категория "инфантилни" с Васил Найденов съответно с мега хитовете "Детски спомен" и "Там".  (едно лирично отклонение - обожавам Васил Найденов!). При "сексуални мераци" е най-трудно да се избере фаворит - хитове бол! Но все пак призът отива при Сигнал с "Приказен свят"и то най-вече заради следните няколко стиха от припева:
..." Топли сочни устни, две малини вкусни
кой ли, Боже, кой ги нарисува,
кой ще ги целува?"...
И ако в тази категория лирическият герой не удовлетворява своите мераци, то в следващата "спойката" е на лице. В категория "Палавници" победители са Ваня Костова с "Палаво момиче, палаво момче"и Остава със "Sex in the morning". При "метеорологични" фаворит ми е "Топъл дъжд" на Силвия Кацарова. След дъжда някак логично следва категория "Дървета и храсталаци" с лидер "Ден след ден" на Васко Кръпката: 
..."Храстът казал на дървото:
Слез и ниско залегни!
Виждаш, буря се задава. 
Тук до мен и ти се наведи! 
Ще преживеем дружно с тебе, братко, 
ще се скатаем от вятъра студен.
Ще оцелеем сладко, сладко 
ден след ден."...
И разбира се категория "Цветя". Тука съм направо разтроена, затова първото място си поделят "Една българска роза" на Паша Христова, "Петнадесет лалета" на Мими Иванова и "Хризантеми" на Лили Иванова. Много цветя в тая бг музика, много нещо!!! Макар че в световен мащаб Алла Пугачова разцепва с "Миллион алых роз". И ако у една жена наръч китки предизвикват небивала радост , то за повечето мъже радостта се крие в бутилката. В категория "Пиянски" лидер ми е "На дългиот брег на речката съм си скрил пиячката"на Бобо, Тошев и Табаков. В противоположната категория "Трезве" несъмнено победител е "Няма бира" на Подуене блус бенд, да ги ожали човек. В раздел "Неуспешни емигранти" на върха се нареждат Стефан Вълдобрев и Обичайните заподозрени с "Холивуд" и Дони, Любо и Ивайло Христов с "Хубавата Джиджи", а при "Гурбетчийски" лидер е "Облаче ле бяло" в изпълнение на Силви Вартан (именно тя, защото нагнетява носталгичната драма на макс). Не по-малка е личната трагедия на лирическия аз от следващото парче, но е от съвсем друго естество. В категория "Големи мръсници са тва жените" победител е "Ти ужасно закъсня" на Георги Станчев:
..."С приятеля ми най-добър без срам избяга ти..."
А не просто да е закъсняла за някакво мероприятие, защото се е мотала два часа пред огледалото в чудене какво да облече и как да се гримира. Абсолютен мърсоч!!! После що мъжете се отнасяли лошо с жените като в хита на Гумените глави "Извинявай, скъпа моя, че те пребих от бой"(начело в раздел "Брутални"). Така и така сме на вълна лоши момчета, в категория "Тотално изпростели" победител е "Ела ми го фани" на Хиподил (едно парче, което, ако бяхме примерни родители не би следвало да позволяваме на децата да го слушат, ама..) При лошите момичета фаворитка ми е Милена с "Ха ха":
... "Омръзна ми да съм часовник.
Омръзна ми да бъда черен хляб.
Омръзна ми да се въртя напразно.
Омръзна ми и още как!"...
Оооооооооо, муцка, на мен колко неща са ми омръзнали!!! Ама да не почвам и аз, че...Безкраен ше ми стане хитът - къде сто, сто и десет куплета минимум. 
В раздел "Нема те такова животно" първото място си поделят "Черните котараци" на Миленита и "Черната овца" на Ахат. Добре, че е Зайченцето бяло за контраст, че много черни животни, бе! В категория "Богат - беден" на двата полюса са "Богатство" на Тангра и "Боса по асфалта"на Роси Кирилова (то бива, бива немотия, ама чак пък толкоз - за едни сандалетки пари да няма!). В раздел "Който пее зло не мисли" първото място си поделят Марги Хранова с "Всички мои песни в тоз живот аз изпях с любов" и Данчето Христова с "Ще продължавам да пея". Всъщност оригиналните заглавие на песните са "С обич" и "Изповед". В категория "А дано, ама надали" естествено победител е Богдана Карадочева с "Дано". Аз по-позитивна и оптимистична песен от тая не знам!
..."Ако до всяко добро същество
застане поне още едно,
тогава предвиждам такъв живот,
че само си викам дано!"...
На финала няма как да не съм сериозна. Най-великите български песни за мен са две - "Ако си дал" на Емил Димитров и "Не остарявай, любов" на Мишо Белчев. Текстовете и на двете са толкова силни, че всеки път, щом ги чуя, нещо ме сграбчва за гърлото. Обожавам ги!!! "Не остарявай, любов" има и изключителна сантиментална стойност за мен. Това си е нашата песен - на мен и Пламен (даже имаме лично послание от Михаил Белчев). 
"Много хитове, бе!" ще възкликнете. Ама и пътят до тая Гърция си е доста. При това не сме се губили нито веднъж по пътя, което е абсолютно нетипично за нас, та не можахме да изслушаме още сума велики български хитове. 

Пристигането

След близо пет часа пътуване, ето ни най-сетне в Стомио, крайната цел. Влизаме в селото и Пламен вика "А кой хотел търсим?" А сега де! Аз откъде да знам. Веднага го контрирам "Е, ти не знаеш ли?" Пламен възмутен ми обяснява, че аз съм била правила резервацията, аз съм си комуникирала с човека и аз би трябвало да съм наясно. Обаче аз не съм. Веднага хващам телефона - ще вляза в пощата ми и ще проверя. Ше вляза, ама друг път! Нямам нет. Викам на Пламен "Карай из селото и все ше го намерим! То па да няма десет хотела в тва пикливо селце!?" Но и един не намерихме - само някви къщи. А една жега, един пек! Все пак два следобед е. От опит знам, че Пламен най е нервен когато му е горещо. Рискувам да си навлека яда му, ако не се сетя за името на хотела. Впрягам всичките си мозъчни клетки на работа (не са много, а са и доста мързеливи). И хоп - сещам се, че само преди два дни сестра ми ме помоли да й напиша точния адрес - да знаела къде отиваме, ако нещо стане, не дай си боже. Името на хотела беше като името на човека, с когото си писах мейли във връзка с резервацията - Димитриос. С бодър и тържествуващ глас съобщих на Пламен "Търсим хотел Димитриос".
Не! Обиколихме селото няколко пъти надлъж и нашир. Няма такъв хотел и това си е. Пламен напълно се отчая - от мен най-вече, то е ясно. И от жегата де! Отби колата встрани от пътя и се зае лично да открие кой хотел, по дяволите, търсим. В подобни ситуации децата са научени да стоят мирно и безмълвно и да треперят в очакване кой ще избухне пръв - аз в истерично хилене или баща им в премерени ругатни. В конкретния случай Пламен запази завидно хладнокръвие, а аз едва се сдържах да не зацвиля. В крайна сметка се оказа, че съм наполовина права. Хотелът наистина се казва като човека, с когото си писах, ама не първото му име, а фамилията - Алексиоу. Логично, нали е семеен хотел! Да не е ЕООД!
Казват, че като знаеш какво търсиш, намираш. Не винаги! Кръстосахме селото надлъж и нашир още няколко пъти. Пламен като се заинати, че по акъла на джипиеса ще се води. Предлагам му да питаме някого. Не. Кво съм щяла да им разбера на тия гърци? Ама гърците местни - сто на сто го знаят хотела, не като смотания джипиес, дето не го е и чувал (както се оказа). Постигнахме своеобразен рекорд - при село с дължина от крайна точка А до крайна точка Б общо 2 км, 35 минути се лутахме докато открием заветната цел. И по-дълго сме се лутали в търсене на хотел, ама и населеното място беше доста по-голямо, тъй че не се брои. 


Стомио

Хотелът

Както вече стана ясно - оказа се от семеен тип. Тарторът на обекта или баш собственикът беше дядо Атанасий - синеок, белокос, около 80-годишен. Съпругата му, баба Фани, го играеше рецепционистка - посрещаше и настаняваше гостите. И юркаше камериерките (но крайно дискретно и само ако се наложи). Димитриос (моят човек) се оказа третото дете в семейството. Имал две големи сестри, които отдавна напуснали семейното гнездо и той останал наследник на бизнеса. Но към момента беше просто момче за всичко. На галено му викахме Митко или Митето. Жена му, демек Митковица, живот си живееше. По цял ден си кибичеше на плажа заедно с двете им деца - момчета на 12 и 6 години. Единственото й задължение беше вечер да забърка два кекса - неизменна част от закуската (на нея ще й отделя специално внимание). Останалият персонал се състоеше от сервитьорчето Ставрос (около 20-25 годишен младеж), две камериерки (нито една като от порно филм, за разочарование на Пламен) и готвачката. 
Самият хотел беше доста приличен. Имаше си всичко необходимо - климатици, хладилници, несвършваща и неспираща топла и студена вода. Всеки ден чистеха стаите, сменяха кърпите и чаршафите на три дни. С Пламен извадихме и късмет - настаниха ни в една от четирите най-готини стаи в целия хотел. Даже точно нея я има снимана в сайта на хотела! Стаята на децата беше от по-смотанките, ама и те не са от най-добрите деца на света. "Каквото повикало, такова се обадило" в крайна сметка. Най-готиното беше, че си имахме балкон с масичка и столчета, на който така приятно подухваше. А бе с една дума - разкош! 


стаята

гледката от балкончето


Настаняването

Баба Фани ни приветства с "Добре дошли" и ни заведе до стаите ни - съседни, на втория етаж. Веднага забеляза, че ни липсва едно дете. Обяснихме й, че е тийн и е отказал да дойде с нас. Стана й пределно ясно. Предложи да настаним Дамянчето на неговото място, пък ние с Пламчо да си останем самички. "Млади сте още!", намигна ни дяволито. Отказахме. Дипломатично ни обясни, че сме големи бунаци да не се възползваме и настоя поне да го сложим на отделно легло, а не да спи между нас на спалнята. Брей, каква загрижена жена! Докато се опъвахме, че няма нужда и прочие, камериерката вече разпъваше и застилаше допълнителното легло под зоркия поглед на баба Фани.
След като се разпределихме по стаите, взехме да разопаковаме багажа. По едно време гледам - а, ми то само аз разопаковам. Пламен си седнал на балкончето - бичи служебни разговори по мобилния, децата се натръшкали по леглата - много били уморени от пътя. Причерня ми. Викам си явно ще трябва да подхващам тактиката от при опаковането на багажа, демек да пронизвам с поглед и тихичко да съскам "търтеи" и "мързеливци" (все пак сме в хотел, трябва да намаля децибелите). И както ми беше причерняло, изведнъж ми светна. Видях огледалото в нашата стая. И моето отражение в него. Я, ми че аз съм била с тяло на манекенка, бе!!! Оказа се, че огледалото е от ония чудотворните, които те правят да изглеждаш перфектно - слаба, висока. Също като тия в пробните по магазините - какъвто и парцал да пробваш, стои ти божествено. А като се прибереш вкъщи - кошмар! После що гардеробът е претъпкан с дрехи, а все няма какво да облечеш?! 
Гледам се в огледалото, гледам се и чак яд ме хваща. Изтрових си живота цели две седмици преди морето да се правя, че съм на диета! А е толкова е трудно да си въобразяваш, че отслабваш, когато кантарът показва друго. Де да знаех, че ще имаме такова огледало в стаята? Не по две, а по три пържолки щях да си хапвам без грам угризения. 


на стълбите към стаите ни в хотелчето

Закуската 
(обещах да й отделя специално внимание)

Оказа се една и съща всяка божа сутрин. Ако си за пет-шест дни добре. Ама ние стояхме близо три седмици! Състоеше се от три филийки хляб, две кутийки масло, две кутийки сладко (ту с череши на картинката, ту с ягоди, но на вкус едно и също), варено яйце, парче кашкавал, парче шунка, няколко кръгчета домат и една обща чинийка със салата - пиле, картофи, майонеза и горчица. И по едно парченце от гореспоменатия кекс на Митковица. Редуваше го стриктно: един ден -  бял, един ден - кафяв. Не е да не знаеш кога какъв ще ти се падне. За пиене имаше чаша сок, тип степче и по избор кафе, чай или топъл шоколад. 
Първия ден приехме закуската сравнително радушно - все пак не очаквахме отрупани шведски маси и ни беше ок. Втората сутрин малко се разочаровахме, че пак е същата. Децата решиха, че може на два дни да я сменят. На третия ден допуснаха, че сигурно на три дни я сменят. На четвъртата сутрин прецениха, че най-вероятно една седмица е такава, една онакава. Втората седмица започна и надеждата за разнообразие се изпари. Но най-странното е, че никой не мрънкаше. Ама грам!!! Не можех да повярвам просто. Ако аз два поредни дни им сервирам едно и също нещо, се почват едни цупни, едно капризничене. Зарекох се, приберем ли се в София, и аз да се пробвам - цял месец да им давам едно и също за закуска. А познайте дали ми се получи!
Към края на втората седмица една сутрин Девин отказа да дойде с нас на закуска. Спяло му се. Оставихме го. Връщаме се и Давид му вика "Девине, Девинеееее, много изпусна!" Девин подскочи още сънен в леглото. "Имаше палачинки с шоколад за закуска" избъзика го Давид. Девин само дето не ревна "Как е възможно?!? Веднъж да не дойда и да има палачинки!!!" След точно три дни историята се повтори. Само дето този път Давид замести палачинките с гофрети. Девин пак изпадна в ужас и отчаяние. "Ама как така все става като не дойда?" Е, а сети се!!! То бива, бива наивност, ама чак пък толкоз!


който не закусва в хотела, хапва на плажа
половината захар от поничката е полепнала по лицето му


Вечерята

За разлика от закуската, вечерята беше различна всяка вечер в продължение на седмица. После менюто пак се завърташе. За първо - салата от домати, краставици и лук, за второ - нещо месно с гарнитура и за трето - десерт (я плод, я сладкиш, я сладолед). Много вкусно готвеше готвачката, в интерес на истината. Даже децата си изяждаха всичко. Да не повярваш! Без Дамян - той е толкова злояд, че понякога с дни не хапва нищо. 
Освен вкусни, вечерите бяха и много приятни. Хранехме се на покрива на хотела. Подухваше ветрец почти през цялото време - истинска благодат! И гледката ти гледка (хотелът беше на високо -отдолу морето, отзад планината). И на залеза се любувахме всяка вечер. Слънцето се скриваше точно зад едно огромно иглолистно дърво, чийто силует напомняше на дърветата в саваната. Беше единственото такова дърво в селото и се извисяваше величествено над къщите - като стожер. Децата го нарекоха "символ-пазител на селото". 







Влюбена

Всеки път като отидем на подобен тип почивка и аз се влюбвам. Ама не под влияние на разни романтики като гореспоменатата или нещо от тоя род. Не! Влюбвам се от чисто прагматични подбуди. При това в цели двама човека - камериерката и готвача. Понякога дори не ги знам кои точно са тия хора, но така ги обичам! Защо - мисля е пределно ясно. Освобождават ме от две от основните ми домакински задължения - чистене и готвене. Егати кефа!

Аман от пишки!

Извинявам се, че така брутално минавам от романтиката на влюбването към простата физиология (макар и интимна).
За да сме максимално далеч от тълпата хора на плажа, та децата да вилнея на воля и аз да си развявам бюста без горнище, всеки ден ходехме леко встрани. Един ден решихме да се отдалечим още малко. Тъкмо се настанихме до едни храсталаци и хоп - появи се дядо нудист, който се КУРдиса баш до нас. След няма и пет минути - още един дядо развя патлак от другата ни страна. И още един. Не ми стигат на моите момчета дреболиите, ми и чужди! При това стари и спъхнати! Егати и късмета! Ма те и дядовците сигурно са останали също толкова разочаровани. Вместо някоя млада и стегната секси нудистка да кърши пози около тях, то кво - аз!
Така или иначе повече не се позиционирахме в нуди зоната. Не за друго, ами за да няма повече разочаровани.






Мидите

Докато си седяхме на плажа, всеки божи ден един чичак минаваше покрай нас - на отиване с шнорхел, на връщане - с шнорхел и мрежа, пълна с огромни и супер красиви миди. На третия ден изюрках Пламен и момчетата да го проследят - да видят къде ходи, та и ние да си наловим миди. Не ме отразиха изобщо. Но аз продължих да мрънкам. Пламен взе да ми развива разни теории, че чичото всеки ден с едни и същи миди ме дразнел - сигурно си ги бил купил от магазин за сувенири и сега само се правел, че той ги намира. Да бе! Няма си друга работа човекът!
Давид все пак реши да ме зарадва и почна да пълзи по дъното в търсене на миди. Първата, която извади, беше една дълга и тънка. Изобщо не приличаше на мида. Дава ми я детето, а аз го скастрих - "Да изхвърляш тоя боклук! Сигурно е дръжка от гребенче или нещо такова!". И той я хвърли. Откъде да знам, че имало и такива миди?!? За моя радост откри и няколко от ония големите, шарените, за които мрънках. Много се изкефих. Пламен, да не остане по-назад, и той се впусна да търси. Току виж заобичам Давид повече от него! Накрая всички бяхме тотално вманиачени по тия миди и успяхме да съберем доста. Доста, доста - нямаха и една мрежичка, колкото беше дневният улов на чичака, но пак е нещо.



Подаръкът

Един ден Давид пак ми се появява от водата с огромна мида в ръка: "Заповядай, мамо! За теб е, с много любов!" Реших, че съревнованието между баща и син за любовта ми продължава. Взимам мидата и отдолу виждам гривничка - от тия плетените с мъниста и цветенце в черно и бяло. Намерил я на дъното. Много мило ми стана. Край на съревнованието! Веднага си я вързах на ръката и до ден днешен си я нося. Най-скъпи са ми тия бижута. Преди години любимото ми колие беше един конец с три копчета - подарък от децата за 8 март. 


Гривничката. Обърнете внимание и на тоалета на Дамян - една от плажните кърпи му е вързана около врата като наметало , а отгоре си е облякъл тениската на батко му Давид.



Къпините

Точно под хотела имаше цяло поле с къпини - сочни, едри, вкусни! И никой не ги ядеше. Както между впрочем и всички останали къпини из селото. Пламен реши, че гърците ги смятат за отровни и затова не ги берат. Ама ние не сме гърци. Та често се навъртахме около къпинака. Пламен и децата само правеха навалица, а аз се юрках като гладна мечка да бера къпини - за Дамянчето, че им е страшен фен. Другите двама къпини да не видят. За да се докопам до най-зрелите и едрите, си трябваше майсторлък. Веднъж бях застанала в поза "везна" и едва пазех равновесие. И изведнъж някой ме хвана за стърчащия във въздуха крак. Едва не паднах в бодливите храсти. Изкарах си акъла. Обръщам се назад и виждам Дамян - нахилен до уши, гледа дяволито братята си и им прави знак "вдигнат палец". Все едно им казваше: "Ама си ме бива, братлета! За малко да очистя дъртата, а? Видяхте ли как се прави?!" 
Храни куче да те лае!




Режимът

Още на тръгване от София Пламен се закани, че ще изгради стриктен режим на Дамян докато сме на морето. Всеки следобед щял да го слага да спи от 2 до 4. Едвам се сдържах да не му се изсмея в лицето. Дамян и режим! Абсурд! Но си затраях.
Всеки ден си тръгвахме от плажа към 1 и половина и се прибирахме в хотелчето. Къпане, хапване и лягаме уж Дамян да заспи. Нито веднъж не ни се получи. На няколко пъти ние отмърквахме, но Дамян не. Иначе на плажа дремваше - я преди обед, я привечер. Плановете на Пламен претърпяха пълен провал. Как за толкова години не разбра, че деца и планове са две напълно несъвместими понятия?






Неочаквано кофти комбинация

Като стана въпрос за планове, абсолютно винаги много внимателно съм планирала морската ни почивка, така че да не съвпадне с менструалния ми цикъл. Но този път тотално бях изключила. Още с отиването ни в Гърция котето на телефона ми ме информира, че ми остават два дни до цикъл. "Котето" е приложение, което Пламен ми е качил на мобилния и го следи толкова стриктно, все едно на него ще му идва.
Лошото е, че предменструалният ми синдром съвпадна с пристигането ни на морето и с пълнолуние - 3 в 1 - неочаквано кофти комбинация. Първите дни, като отидем на море, децата са толкова превъзбудени и неконтролируеми, че едва ги издържам. Пълнолунието пък винаги ми влияе психически - изнервям се и не мога да спя. За предменструалните прояви да не говорим. Просто не се търпя! В един такъв период наскоро Пламен излезе на пожар от вкъщи късно вечерта без да каже къде отива. Чак децата се притесниха. Давид викаше през балкона "Тате, къде отиваш?", а Дамян му пригласяше "Тате, върни се! Моля те!" След двайсетина минути се прибра с цяла торба, пълна със сладки неща. Била съм казала, че ми се ядяло нещо сладко. Но понеже не съм уточнила какво точно, купил ми бисквити - твърди и меки, с пълнеж и без пълнеж, шоколад - млечен и натурален, с ядки и без ядки, плюс още куп десертчета от типа на сникърс, туикс и прочие. Викам му "Мило, аз като бях бременна нито веднъж не си ме глезил така!" А той: "Като си бременна си много миличка, коте! А преди мензис направо си ме е страх от теб!"
И по време на цикъл не ме харесвал. Жените по рекламите били едни такива щастливи - танцували, карали колелета, яздели коне, обували си секси бели панталони, даже от тавана висели с главата надолу. А аз - кисела и сърдита.




Обичайният ход на нещата

Забелязала съм, че всеки път летните ни ваканции преминават по един и същ модел. Първите два-три дни, както вече споменах, децата са в еуфория. На третия, най-късно на четвъртия, почват да мрънкат, че вече им е скучно, че не им се ходи на плаж, че предпочитат да си седят в хотела и да гледат телевизия. Откачам! Започвам да пиля колко са неблагодарни, как ми съсипват почивката. Кулминацията - заричам се следващото лято само аз и баща им да ходим на море, пък тях да ги зарежем при бабите и дядовците. Те въобще не се впечатляват, но Пламен негодува: "Само обещаваш!" Двамата почваме да си мечтаем колко яко бихме си изкарали сами на море и мислено обикаляме Малдивите, Сейшелите, Карибите...
Тази година, обаче, изобщо не ми пукаше на кой му е скучно и тъпо. Казах на момчетата да правят каквото искат - ако им се идва на плаж - да идват, ако не - да си стоят в хотела. Само Дамян се налагаше да се влачи с нас, защото ме беше страх да им го оставям. Но той пък нямаше нищо против и много се забавляваше и без батковците си. Останехме ли само с него, с Пламен моментално се възползвахме и отивахме да си разкошатваме на шезлонгите пред един от баровете. Взимахме си кафе с много мляко и лед и се любувахме на морето. Кеф!






Липса

Единственото, което ми липсваше на плажа, беше масово българско присъствие. И не за друго, ами защото много обичам докато си се излежавам и препичам, да подслушвам чужди семейни драми. Не може да отречете, че е хипер забавно и яко! А на тия гърци нищо не им разбирах. Пламен и децата още първите дни се амбицираха да понаучат някоя и друга дума на гръцки - "Добър ден!", "Добър вечер", "Благодаря", "Лека нощ!" По едно време непрекъснато повтаряха "Боб сугаракис" или нещо такова. Реших, че е нещо за ядене от типа на сувлаки или гирос, но с боб. То пък се оказа Спондж Боб - анимационният герой (давали го по местната телевизия). Моите познания по гръцки се свеждаха до едно "Ясо", което си мислех, че е "опса", понеже съм го чувала в разни песни, тип чалгаджийски, пък то било нещо като "здрасти". Поне продавачката в магазина така ми каза.
В хотела, обаче, нещата стояха по съвсем друг начин. Сигурно 80% от гостите бяха сънародници. И едно тихо, спокойно, стените тънки - всичко се чува. Рай за клюкарките по натура! Не, че съм от тях де!





Скандалът

Една вечер се прибрахме много късно, че бяхме ходили в Лариса (най-близкия град - страшно ми хареса!) на разходка. На паркинга пред хотела нямаше места. Слязох с децата от колата, а Пламен отиде да паркира на другия паркинг, отстрани на хотела. Идва след малко в стаята и вика "Мило, мило! Да знаеш какъв скандал се вихри!" Клюкарката в мен потръпна от вълнение. Приседнах на ръба на спалнята - напрегната от нетърпение да чуя историята. Пламен започна: "Слизам от колата и няква жена псува, крещи. А две други тихичко повтарят "ужас, ужас!" Тръпки на блаженство пропълзяха по цялото ми тяло. Очите ми светнаха. Слухът ми се изостри - бях жадна за още, и още, и още. Ненаситница! Гледам Пламен с опънати от напрежение жили на врата и чакам продължението. А той се врътна и отиде да пикае и да си мие зъбите. Тичам след него в банята. "И кво? Продължавай!", "Ми нищо, тва е!"
Как тва е, бе???? Той на тва скандал ли вика??? Ми по-добре изобщо да не беше го споменавал. След такава никаква информация как се очаква да заспя спокойно? Без да знам кои са жените, каква е драмата... Така да му ги мразя тия половинчати работи значи!!! Ми като ше донасяш някво инфо, па де подготви се като хората! Колко пъти се е случвало да ми се прибере от работа с новината, че едикояси родила. Ма кво родила, кога, къде, как, колко тежи бебето, как се казва, кой е бащата със сигурност - НИЩО!!! Абсолютно незапознат със случая!
Между другото, сетих се за любимия ми виц на тема "раждане".
Мъж крещи под прозорците на родилното:
- Минке, Минке, маааа! Момче ли е?
- Не!
- Ми кво е тогава?

И още един виц

Този го знам от сестра ми, която е акушерка в Англия.
Домашно раждане. Жената точно започва да напъва и токът спира. Докторът моли съпруга да донесе една свещ, че да вижда какво се случва. Ражда се бебето. Таткото щастлив, докторът му честити. След малко още едно бебе се показало. Докторът извадил и него. След още малко трето било на път. Мъжът духнал свещта. Докторът му вика:
- Кво правиш, бе човек?
- Ми не виждаш ли, че светлината ги привлича?

Различни техники

След тотално неуспешния опит за разнасяне на клюка от страна на Пламен, реших да му направя показно - как се прави. Бяхме излезли с децата на заведение вечерта и докато чакахме да ни донесат поръчката, почнах. Значи, много е важно първо да се огледаш добре във всички посоки и да се убедиш, че обектът, за когото ще става въпрос, не е наблизо. Както и всяко друго трето лице, което би могло да познава обекта и после да му изклюка какво си казал по негов адрес. Аман от клюкари просто! След като се убедиш, че е "чисто", заемаш типичната поза - леко приведен напред и максимално доближен до масата. Привличаш вниманието на събеседниците си, така че да млъкнат и да те зяпнат с любопитство и тогава, с тих и потаен глас, започваш. От време на време отново се оглеждаш предпазливо - да не би обектът да се е появил изневиделица. Ако случайно е на хоризонта, за нищо на света не казваш "Не се обръщайте!", защото събеседниците със сигурност ще го направят (особено ако са деца или мъже). И ще се получи неловко - обектът моментално ще заподозре, че е обект.
В конкретния случай "обекти" бяха другите майки от хотела. Бях си ги набелязала, защото ми бяха най-интересни - нали и аз съм майка. Разказах на момчетата как тая от стая № .... си опердаши детето още първата вечер след пристигането им с довода "Да не мислиш, че ще ти позволя да ми съсипеш почивката?!" Превенция му е майката! Няма да го чака да се провини, па чак тогава да го наказва. Хвърли му една гора бой, да ти е мирна главата! Споделих им и че не мога да разбера как точно се казва детето от съседната стая, защото майка му ту го нарича "олигофренче такова", ту "идиотче такова". Явно "такова" му е фамилията, но първото име... Тя и сестра ми имаше една колежка, която викаше на снаха си Тина и Тия. Сестра ми я попитала що така е с две имена и се оказало, че Тина е галено от "разпореТина", а Тия - от "чуканТия". Толкова са мили тия галени имена!!! И истеричната майка от стаята под нас не подминах. Откровено си признах, че ме изумява как непрекъснато намира повод да крещи по едногодишната си дъщеричка. Пък Давид вещо и кротко ми обясни: "Виж сега, мамо! Всяка майка си има различна техника за възпитание на децата. Някои ги бият, други им крещят. Пък ти, например, ни ръмжиш тихичко." Сега разбирам защо ми викат Мама Мецанка. Ше им дам аз едно ръмжене!




Театро

Според Пламен е крайно несправедливо само ние да се забавляваме с хорските драми и простотии. Затова много често ми разиграва някакви семейни скандалчета публично - на ужким. И хората да се позабавляват с нас. Той е брилянтен актьор и перфектно влиза в роля, но аз в повечето случаи се попикавам от смях и прецаквам всичко. За нищо не ставам, ейййй! Понякога, обаче, ни се получава страхотно. Тъй че, ако в нечий друг блог прочетете за някакви изтрещеняци (с едно, две, три или четири деца или без хич) - за нас иде реч.
С театрото се почна още като бяхме гаджета - с малки сюжетчета, тип монолози, целящи да ме накарат да се почувствам неловко сред тълпа непознати. Той - братовчед ми от село, аз - братовчедка му софиянката. Щом минехме с тролея покрай университета и Пламен се провикваше "Како, како! Туй ли е университетя, ма? Мчи той много голям, ма!" А на една от сградите до НДК имаше огромна светеща реклама на Аристон. Та минехме ли оттам Пламен пак се цепеше колкото му глас държи "Въййййййййй, како, глей как свети аристоня!" Пълен идиот! Откакто сме женени, най-любимо му е да го играе разгневен гражданин в Кауфланд или Лидл. Избързва да се нареди на опашката преди мен и аз като отида почва да врещи, че го предреждам. Нарича ме "госпожа" и ми чете лекции за възпитание, морал, обноски и прочие, които очевидно аз нямам. Сценки ми разиграва и без да има публика. Докато чакаме асансьора се представя за новия съсед и започва да ме заиграва. Ако съм на кеф даже и до целувки стигаме, страстни. Дано да няма камери в асансьора!

Природно бедствие

Една сутрин си се плицикам с Дамян и Девин на брега на морето. Девин ми разказва, че нощес сънувал, че както сме си на плажа и се появило природно бедствие. Ама така и не разбрал какво точно - цунами ли, ураган ли, пожар ли. Та се наложило да евакуират всички хора. Точно ми го разказва и усещам как стомахът ме прерязва злобно. След петнайсетина минути вече ми беше пределно ясно какво е природното бедствие - разсройство. Верно, не беше мащабно като от съня на Девин и не се наложи евакуация на целия плаж, а само на нашето семейство. Макар че, ако се бяхме позамотали още малко, можеше и плажуващите около нас да се евакуират.
В колата, докато се прибирахме към хотела, Давид и Девин се скъсаха да ми разиграват разни реклами на лекарства против диария. Стигнаха и до някакво, което било подходящо за хора от 6 до 66 години (така гласяла рекламата). Девин се притесни - ми какво щял да прави Йода от Междузвездни войни, ако го тръшне разстройство, при положение, че е много по-дърт. Мен ледени тръпки ме побиваха и бях в ужас ще стигна ли изобщо навреме до хотела, той за Йода взел да ми се кахъри.
Влязохме на паркинга и аз едва ли не в движение скочих от колата и се затичах (до колкото мога) към стаята. Но не щеш ли от рецепцията ми изскочиха баба Фани и дядо Атанасий. Чули, че по никоето време идва кола и решили, че са новопристигащи гости. Взеха да ме разпитват как сме, всичко наред ли е, добре ли си изкарваме. Сега намериха да се интересуват!
Все пак устисках! А бедствието се оказа бая мащабно, макар и с ограничен обсег на действие, ако мога така да се изразя. Порази само мен. Явно не беше вирус - жертвите щяха да са повече. Подозренията ми паднаха върху мидите с ориз, които си бях поръчала предишната вечер. Така им се радвах колко са много - дето се вика, повече от ориза. Поредното доказателство колко е правдива поговорката "Много хубаво не е на хубаво!" Принципно съм страшен фен на пословиците, но тая специално я ненавиждам. Според мен е измислена с единствената цел дори и когато няма хейтъри и завистници наоколо, човек сам да си се сдухва, ако всичко му е наред. Кефиш си се, разкошатваш, доволен и щастлив си и изведнъж - дръннннннн! В главата ти прокънтява въпросната поговорка. И почваш да се чудиш какво ли зло ще те сполети, кой ли ще те претакова. Чакаш на тръни - ни ти е до кеф, ни до разкош. И като не се намери нищо и никой да те прецака, вземеш, па сам си се прецакаш, та да се приключи с тая мъка. И тогава задължително ще се появят двама-трима человека, да изшушукат зад гърба ти със задоволство "Ми то хората са си казали - много хубаво не е на хубаво!"

И на Пламен му излезе късметът

Не, не го споходи и него рядкото щастие. 
За целия ни престой на морето така и не попаднахме на някоя знойна красавица по бански (или без) на плажа. Тия гъркини за нищо не стават значи! Даже на Давид му направиха  лошо впечатление. Вика "Нещо не им е наред. В горната си част даже и да са хубави, долната половина е ужас!" Кога и той почна по момичета да се заглежда, че и кусури да им намира?
Пламен почти беше се примирил с мисълта, че няма да оплакне очи, когато една вечер му излезе късметът. Бяхме останали до по-късно на плажа, че не ни се ходеше на вечеря в хотела. Слънцето почти залязваше. Момчетата ритаха топка на пясъка, а аз и Пламен седяхме на една кърпа и си говорехме. Изведнъж той направо ме избута - пречела съм му да види някви муцки. Да бях жена на място, да му шибна един. Ама ми дожаля за него. Пък и муцките верно си ги биваше. И то много! Бяха тинейджърки, на годините на Денис. Разхождаха се по брега. Подминаха ни и на двайсетина метра от нас спряха. И като се почнаха едни снимки, едно чудо. То се преобличаха, разсъбличаха, кършиха пози, мокриха се във водата. Страшна работа! Беше си като плейбой на живо. Не знам Пламен как се удържа да не им предложи фотографските си услуги - да си имат и обща снимка за спомен девойките. На съседа по чадър, обаче, ангелът му се оказа по-слаб. Скочи да разхожда кучето по брега в посока към плейбойките. Ама кучето не ще - дърпа се като магаре на мост. И кво няма да се дърпа, като само десетина минути преди това го беше разходил. Тогава кучето търчеше напред и стопанинът му подтичкваше зад него, а сега точно обратното - стопанинът тегли, животното се опъва. Но криво-ляво се добраха до целта. В процеса на снимките такъв трафик от мъже се образува по брега, че не е истина просто. Явно се беше разчуло за фотосесията. Най ме изкефиха двама дядовци, които инсценираха уж случайна среща баш до девойките и близо 15 минути си хортуваха и зяпаха междувременно.
На следващия ден пак останахме до късно на плажа (да сме видели залеза разправя Пламен). И пак имаше фото сесия на същото място, но моделките определено не ставаха. Но залезът си го биваше.





Стрес

Вечерите прекарвахме в разходки из селото и по плажа. Любимите места на децата бяха дворът на детската градина и паркчето с люлките. Имаше и синджирени, та и аз се люлеех (обожавам!). Единствената драма бяха комарите. С каквото и да се пръскаш, спасение няма! Идват, накацват те и те изяждат до кокал. Явно не бяха чували за репеленти. Толкова бяхме нахапани, че постоянно се мажехме с фенистил - гледаме телевизия - мажем се с фенистил; говорим си - мажем се с фенистил; хапваме - мажем се с фенистил...
Но не за комарите ми е мисълта. Вечер се глезехме и със сладолед или печена царевица. Децата за пръв път опитаха печена на жар царевица на това море и много им хареса. Та една вечер, след като си изядохме царевиците, аз отидох до един контейнер за смет да изхвърля кочаните. Метнах ги, а отвътре изскочи уплашена една котка. Аз как скочих, да не ви разправям. Писъци, врясъци! Най ме впечатлиха разсъжденията на Пламен. Като чул тупурдията, решил, че съм се хвърлила в кофата. Е, а кажете ми на кой нормален човек ще му мине подобна мисъл през главата?




Забележката

На една от вечерните ни разходки пак отидохме да се люлеем. Бяхме поверили на Давид грижите за Дамян, а той се беше разсеял и за една бройка Дамян да падне от люлката. Веднага го скастрихме: "Утре ще имаш деца! Толкова ли безотговорно ще ги гледаш?"
Давид се тросна: "Няма да е утре!" Буквалист! Но и ние не се предадохме: "Добре, вдругиден!" Девин се притесни: "Ама как така? Как ще има деца толкова скоро? И не трябва ли да има жена? И първо да се оженят?" Моралист! Паниката му продължи: "И защо "деца"? Близнаци ли ще има?" 




Облекчение

При едно от влизанията ни в местния супер Дамян ревна да му купувам нещо си. Продавачът попита откъде сме. Отвърнах му - България. Човекът въздъхна с облекчение "Ох, значи и българчетата са същите!" А не бе! Според Мичмана Господ може и да е българин, но не и по отношение на децата. Същите джеремета са като по цял свят (да не кажа по всички земни кълбета). Спомням си как и аз самата се зарадвах искрено като видях едно италианче да си рови усърдно в носа и после внимателно да разглежда извадените находки. Облекчение изпитах и когато разбрах, че и западноевропейските деца хващат въшки, даже тези в частните училища.
Да живее дружбата между народите!





Абсурд

Не знам дали ще ми повярвате, но откакто Дамян почна да разбира (демек от близо година и половина), всеки път като тръгна да му обувам обувките, се случва едно и също. Ако съм взела лявата обувка, той задължително ми подава десния си крак и обратното. Как веднъж поне не подаде правилния?!? И всеки път като му кажа "Дай другото краче!", той пита "Кое друго?" Разбирам да беше стоножка, да ми задава такъв въпрос, но при положение, че има само два крака... А на морето голямо обуване падна. Поне научи кое е ляво, кое дясно, което по никакъв начин не реши гореспоменатия проблем, ама пак е нещо.




На чай с кралицата

По време на една от вечерните ни разходки Давид настъпи лайно. Извинявам се за думата, ама си беше лайно - едно такова голямо, мазно, смрадливо. Случката първоначално изнерви мъжката част от компанията: Пламен - щото той принципно си избеснява при подобни случки; Давид - логично, нали е на неговата обувка и той трябва да го чисти; Девин - от чудене кво точно лайно е са тва - кучешко или човешко и ако е човешко - кой и защо го е изсрал баш там; Дамян - как пък не извади той късмет да го настъпи - толкова завидя на брат си, че може да си го чегърта с пръчка, да гази в локви с цел да го отмие и прочие все безумно забавни действия... Аз се опитах да запазя неутралитет и най-вече да се дистанцирам от случилото се - и преносно, и буквално. Не че нямам опит в подобни ситуации. Напротив! Обучена съм да действам професионално - като експерт от Гражданска защита при бедствия и аварии. Денис като малък ежедневно ме сюрпризираше с неприятни консистенции по обувките си (а и не само по тях). Беше като детектор за лайна - настъпваше де що има ако из градинката. Използвам думата "ако", защото той все пак ни е първо дете и не го учехме на мръсни думички. А нямаше и по-големи братя или сестри, от които да ги научи. За разлика от четвъртото. "Ако ли имаш?" "Не, лайно!" (цитат от разговор между мен и Дамян - четвъртото дете).
След първоначалното изнервяне, настъпи истинско оживление в мъжките редици. Вечерта мина в разкази и спомени за невероятни случки и преживявания на съответната тематика. Така разпалено си разказваха и се забавляваха. За малко да им завидя и да се приобщя. Но упорито запазих позицията на неутралитет. Това не остана незабелязано и по някоето време Пламен с изумление констатира: "Миличко, тази вечер си особено мълчалива. Какво ти е?" "Аааааа, нищо ми няма." смотолевих аз. "Просто съм на чай с кралицата."
Чаят с кралицата е моят начин да се измъквам от реалността когато не ми отърва. Представям си, че съм графиня или херцогиня или просто няква по-елитна фльорца, изтупана с красива рокля и екстравагантна шапка с цветя. И с бели ръкавички, естествено - да не ми се виждат офърфаните нокти. Седя в компанията на кралицата и още куп засукани фльорци и пием чай, говорим си, кикотим се, похапваме сладкиши - най-вкусният аз съм го правила специално за сбирката и обещавам да дам рецептата на Нейно Величество. Принципно хич не обичам да пия чай, но често ми се налага да се наливам - все пак живея с петима мъже, чиито любими теми на разговор са свързани с най-просташките физиологични навици и нужди при човека (разбирайте мъжа).
Бягството ми от реалността явно не се понрави на Пламен. Опита се да ме приобщи към разговора им все пак: "Ооооо, и ние с децата веднъж пихме чай с кралицата! Зелен! И като ни прокара....."





Луд умора няма

Колкото и да бях влюбена в камериерката, към края на почивката взех да я намразвам. Беше ми писнало да ми оправя стаята, да ми чисти, сгъва, застила, мие, подрежда. За мен никаква работа не оставаше. Изнервих се. Аз не съм свикнала да стоя ей тъй на - крак въз крак, макар някои злонамерени женици да си мислят, че така прекарвам дните си.
След като една сутрин се върнахме от закуска в стаята и видях, че отново всичко е в пълен порядък, направо подивях. Още с отиването на плажа грабнах една торба и започнах да правя оборка. Толкова боклуци събрах, че чак кеф ми стана. Мислех и пясъка да заравня, но Дамян не ми даде греблото си. Скръндза такава! След като почистих сушата, се заех и с водата. Бяха се появили някви гадни водорасли и реших да ги изловя и извадя на брега. Първоначално използвах пръчка за целта, но после започнах директно с ръце. Оказа се, че някои водорасли са бодливи - имаха множество мънички иглички, като кактус и беше адски неприятно като ми се лепнеха. Това ми занимание продължи няколко часа и обхвана разстояние от около 50 метра брегова ивица. Така и не успях да извадя всички водорасли, но водата в почистения участък беше в пъти по-чиста. А Пламен беше в пъти по-сигурен, че луд умора няма. И че неслучайно ми вика Лудото Ленче.


това е само една от много купчини водорасли, които извадих от водата

Притеснение

Една сутрин, докато се оправях за плаж, Дамян видимо притеснен ме попита: "Мамо, кво ти е тва жултото?" Отне ми известно време да проумея за какво иде реч. А реч идеше за дупето ми и по-конкретно за цвета му. Всичко останало почерняло от слънцето, а то си стои бяло. Или жълто, според експерта по цветовете Дамян. Обясних му, че заради банския Слънцето не може да го гали и съответно и то да почернее. Счу ми се Пламен да мрънка, че и той като Слънцето нямал достъп. Игнорирах го. Аман от мрънкала!
Дамян повече не пожела да стои на плажа с памперс или бански. Не искал и неговото дупе да го сполети участта на моето.



И още едно притеснение

Пак свързано със задните ми части. Бях си обула прашки и Дамян възкликна: "А, няма ти ги гащичките отзад, мамо! Нещо развалени са! Само дупе имаш!"

Прибирането

Както всичко хубаво и морската ни почивка свърши. Много ми беше криво. Даже не ми се пееше докато пътувахме в колата. А пътувахме дълго - губихме се на няколко пъти, при това не само в Гърция. 
Пристигнахме. Слизаме на паркинга и на входа на блока се засичаме със съседа под нас. Излиза. Веднага забелязва, че сме били на море. Браво! Аз, обаче, забелязвам, че се е натоварил с някви торби и сакове. Сигурно и те заминават. Да не видят нещо! Не, не заминавали. Изнасяли се. След толкова години сигурно най-накрая са осъзнали колко е трудно да живеят точно под нас. Докато ни е нямало са се наслаждавали на тишина и спокойствие и са решили, че няма да ни търпят нито ден повече. Те и съседите от другия апартамент под нас се изнесоха преди няколко години. Не бил такъв случаят - наемодателят ги помолил да напуснат. Стана ми мъчно. Обичах ги тия съседи - веднъж не се оплакаха от тропането и крясъците на децата. 
Като се прибрахме вкъщи се захванахме да разопаковаме багажа. Уж всички се захванахме, пък по едно време пак само аз разопаковах. Причерня ми. Сетих се за огледалото в хотелската ни стая и как ми светна. Веднага изприпках да се огледам в нашето, в спалнята. Ужас! Пак прасе, никва манекенка! Та още една дилема ме замъчи - пак ли да се опъвам на диета или да сменим огледалото с някое чудотворно.