Искрено и лично

Това е страничка, където искам да споделям с вас лични мисли, преживявания и емоции. 
9 юли. Денят, в който се роди Девин. Дата, която събужда в мен толкова много спомени, емоции, вълнение... Ще се опитам да ги пресъздам чрез няколко снимки, естествено с ужасно качество, но безценни като съдържание (поне за мен).

Тук празнуваме осмия ЧРД на Денис, т.е. само пет дни преди Девин да се роди. Много се притеснявах да не би бебето да се пръкне точно на тази дата и Денис да се почувства кофти, но той каза, че няма нищо против. Щало да бъде най-хубавият му подарък!!! 

 Това е една от първите снимки на Девин. Акушерките в родилния дом тъкмо са го натъкмили за изписването. Пламен му купи това боди от една командировка в Будапеща, две седмици преди да се роди. После му избра и подходящи чорапки и суитчърче. Беше много сладък и готин! Дрешките и одеалцето от изписването, както и тези на братята му, им ги пазя и до днес. От родилния дом имах толкова много снимки на Девин като съвсем новороден, но бяха в телефона ми, а него го откраднаха. Толкова страдам за тях!

Тук изписваме Девин. Пламен ще го поеме в обятията си за първи път. Момчетата също нямат търпение да гушнат малкото си братче и като наредени на опашка протягат ръчички и чакат своя ред.

  Цялото семейство - безкрайно щастливи!!!!

 Тук сме вкъщи непосредствено след прибирането ни от родилния дом. Мила снимка на баби, дядовци и внуци. Тортата, разбира се, е купешка, защото тогава и идея си нямах, че съм способна и аз самата да правя такива неща.

 Пак от деня на изписването. Денис вече е опитен батко, но Давид е доста изумен колко мъничко е бебето и как само спи. Съвсем скоро ще разбере, че може и да реве (и то как реве само!!!).

 Първата ми разходка навън заедно с трите момчета. Познайте колко горда и щастлива бях!

 Първата година от своя живот Девин прекара именно така - в ръцете на батковците си, на мама и тати. Неслучайно сега е толкова гушлив, нежен и любвеобилен. Дори нощем спеше винаги легнал върху мен. В началото нямаше проблем, но като взе да наддава по килограм на месец, скоро вече едва издържах под тежестта му.

 Това е един от много малкото моменти, в които сме успяли да закрепим биберон в устата му. Този, специално, го поръчахме още преди да се роди. Беше от бебешката линия Rock Star Baby на Тико Торес - барабанистът на Bon Jovi. Какво разочарование когато разбрахме, че Девин изобщо не иска да смуче биба. Братята му бяха така пристрастени към залъгалката и я отказаха едва на две години и половина. И през ум не ни е минавало, че третото ни дете няма да бъде като тях. Аз бързо се примирих с тоя факт, но Пламен продължаваше да му купува нови и нови биберони с надеждата все някоя от тях да му хареса. Никакъв шанс! Девин си искаше само циците на мама и нищо друго. Кърмих го година и половина по пет -шест пъти на денонощие.  Накрая се наложи да замина за няколко дни далеч от него, за да го отбия. После ми беше много криво, защото обожавах да го кърмя. Мисля, че това е един от ония вълшебни и наповторимо интимни моменти между майката и детето, които се помнят винаги.

 Аз и Девин сред подаръците от погачата. Както знаете, обичам и спазвам всички традиции, особено тези, свързани с децата.

 Една от двете ми най-любими снимки с Девин като новороден. Толкова е мъничък и сладък! Чува ударите на сърцето ми, усеща топлината на тялото ми и се чувства спокоен и защитен. А аз преливам от любов и излишни килограми. :)))

 Това пък е една от най-любимите ми снимки с трите момчета. Както е видно, всички сме се барнали в бяло и червено.

 Другата ми любима снимка с Девин като бебе.

 Не помня защо, но аз и големите момчета се спукахме от смях, докато Пламен ни снимаше, а Девин се съсипа да реве. Това беличкото в устата му не е зъбче, а някакъв отблясък. Да не си помислите, че съм родила някакъв крокозъбел. :)))

 Пак от същата поредица. Девин прави някакъв жалък опит за усмивка, но твърде неубедително.

7 феврурари. За мнозина ден като всички останали. За мен - един от трите най-прекрасни дни в живота ми. Това е датата, на която през 2003 година родих моя втори син Давид. Очаквах появата му с такова нетърпение! Цялата ми бременност премина в страх и притеснения, защото бе предшествана от друга несполучлива. Броях всеки божи ден и се молех този път всичко да е наред. Драми и проблеми никак не липсваха от самото начало до самия край, но важното е, че избутах до заветния девети месец. Сега целта беше да не взема да родя точно на 2 февруари, та после детето ми цял живот да търпи подигравки и подмятания. Баш на тая дата с Пламен бяхме излезли на вечеря в "Уго" и някъде между салатката и картофките ми сервираха и солидна порция силни периодични контракции. Да не го бях преживяла , да се правя на ударена. Но от опита на вече раждала ми беше ясно, че нещата не отиват на добре. След около час и половина реших, че ще е най-добре да се приберем, да си грабна багажлъка и да се отправя към родилния дом. Часът наближаваше 12, което автоматично означаваше, че прескачаме датата 2 феврурари. Това ми подейства толкова успокояващо, че чак контракциите ми спряха. 
Следващата фалшива тревога беше на 5-ти. Докторът ме привика в болницата с идеята да ме приеме, но пък нямаше никакви места. Нарамих си раничката, хванах си едно такси и се прибрах. Шофьорът, като истински мъж, направо изпадна в паника как може да ме връщат и да не взема да родя в колата му. Добре, че разстоянието от болницата до вкъщи беше малко, та му спестих евентуален инфаркт. Следващия ден мина под мотото "Мания за чистота". И мен ме обвзе присъщият за всяка бъдеща майка ентусиазъм да излижа до блясък бърлогата, че да посрещна на чистичко новото потомство. По пода ли не пълзях, в шкафове ли не се врях, по столове ли не се катерих. От ХЕИ да бяха минали на проверка, нямаше да открият ни следа от мръсотия, за която да се заядат.  Вечерта се тропясах като пребито псе с надеждата да се наспя като хората. Обаче не ми се получи. Денис вдигна 39.6 температура и спа при нас. По-точно не спа, а се съсипа да ме рита по гърба. Към 4 посред нощ лекинко взех да се изнервям от създалата се ситуация, но проблемът бързо ми се реши. Водите ми изтекоха, което беше сигурен признак, че в най-скоро време ще се сдобия с легло само за мен, без никой да ме рита, да ми хърка и прочие. Взех си набързо един душ, който ми подейства също толкова ободряващо, грабнах си раничката и хайде пак към родилното - за трети път! Бях го оттренирала до съвършенство. Тук е моментът да спомена няколко странични факта, които сами по себе си не бяха нещо интересно и значимо, но пък дадоха своя принос, да да бъде случката още по-незабравима и колоритна. Факт №1 - единственият асансьор в блока не работеше. Факт №2 - и стълбищното осветление не работеше. Факт №3 - и колата ни нещо се беше скапала. Факт №4  - както вече стана ясно и Денис беше болен. Сумарното влияние на споменатите обстоятелства ме принуди да прибегна до следната тактика: 1. Оставих Пламен да гледа Денис, за да не го влачим напред-назад по студа посред нощ. 2. Викнах си едно такси, като съвсем тактично споменах, че става въпрос за раждаща жена, та да са по-експедитивни. 3. С раничката на гръб, с течащи води и с огромния корем пред мен заслизах 12 етажа пеша по стълбите. От корема, а и от липсата на осветление нищо не виждах и само се молех да не се озова долу търкаляйки се. Макар и бавничко успях да премина първото изпитание успешно. Предстоеше ми етап две от трасето - преминаване по заледен терен. Преодолях разстоянието от входа на блока до улицата  под огромно напрежение. Най-накрая се озовах до заветната цел - таксито! Метнах се  вътре и тъкмо щях да си отдъхна с облекчение, когато шофьорът  изломоти  "Здрасти! Помниш ли ме?" Направо се сковах! Викам си "По стълбите и на леда не паднах, но попаднах на някъв психопат!" И докато се чудех да бягам ли, да викам ли,  човекът набързо ми разясни нещата. Беше таксиметърът, на който едва не причиних инфаркт предния ден. Сега, като чул по радиостанцията за бременна жена на същия адрес, казал на колегите си никой да  не тръгва, че той ще си ме вземе. Чак хубаво ми стана и вече спокойно можех да си отдъхна с облекчение. Скоро се озовах на стълбите пред приемната на родилното. Баровско отделение - имаха стълбищно осветление! Че и звънецът им работеше! Звъннах лекичко, като да не ги събудя, че нали беше посред нощ. Появи се една акушерка, която любезно поздравих и се заобяснявах гузно, защо се налага да я притеснявам по никое време. А тя така се оглеждаше, сякаш не вижда никого на стълбите и сърдито попита "Къде са роднините?". А аз още по-гузно отвърнах "Ами няма ги. Сама съм!" Тази вест явно й дойде в повече и с тотално възмущение отсече "Как сама, бе момиче?!? От 23 години съм акушерка и такова чудо не съм виждала. Даже циганките не идват да раждат сами!" Оказа се, че липсата на роднини е драма, защото нямало кой да ми прибере дрехите (правилникът не позволявал внасянето им в отделението). Така в първия един час дрехите ми се оказаха много по-важни от мен. Покрай цялата суматоха какво да ги правят, аз останах някъде на заден план. Най-накрая дойде моят доктор, който бе така добър да ги прибере в собственото си гардеробче. И тъкмо да ми обърнат заслуженото, поне според мен, внимание, то пък се оказа, че дошло време да раждам. Това добре, ама по-предвидливи и находчиви жени вече бяха окопирали родилните столове. Явно състезанието не беше приключило и както се казва "Кой превари, той завари!"  На акушерката й хрумна гиниалната идея да изчакаме малко. Предложението ми се стори разумно, но бебето не беше на същото мнение. Нямаше как, наложи се да прибегнем до алтернативни решения. Оказа се, че в едно от кюшетата на родилна зала прах събира специално легло, дар от братята японци, което персонала наричаше "холната масичка". Толкова симпатично и уютничко ми прозвуча! И айде юруш към таз екзотична азиатска мебел. Неслучайно докторите я бяха кръстили така. Чувствах се точно все едно са ме метнали върху ниска холна масичка, само дето липсваха сладки и кафенце. Нямах много време да свиквам с нестандартната обстановка пък и състезанието продължаваше. Това, че другите претендентки бяха окупирали столовете преди мен, не ми пречеше аз да се понапъна да родя преди тях и да бъда победител! Речено - сторено! Малко след седем сутринта вече държах купата, пардон бебето, в ръцете си. Личен рекорд не успях да поставя - тежеше 3650, с 50 грама по-малко от предишното ми постижение. Едната от преките ми конкурентки, за да ми натрие носа, взе, че пръкна 4-килограмово бебе. Другата и тя да не остане назад, реши да роди по-черно бебе от моето. Но макар, че беше от по-тъмничките ни събратя, не й се получи. На фона на мойто циганенце, онова беше бяло като мляко. 
Така приключи финалната отсечка от моята бременност и с нови сили се впуснах в турнира по майчинство. Спортист по природа съм си и това е!

Като начало започвам с нещо прекрасно. 

Това е моята баба Кера. Днес, 27 януари 2011, тя навършва цели 90 години!!! Да ни е жива и здрава! Обичам я толкова много, че дори не знам колко точно. Тя ми е като майка, не само защото ме е отгледала като мъничка, но и защото я чувствам много близка. За жалост тя живее на километри от нас и рядко я виждам, но когато сме заедно обичам да слушам многобройните й истории и разкази за миналото. Баба има невероятна памет и сякаш помни всеки ден от живота си. Родила е четири деца, най-малкото от които е моята майка, а най-голямото е починало още съвсем мъничко. Има 6 внуци, 10 правнуци и 1 праправнуче. И в сърцето й има място за всеки един! 

Обичам те, бабче! Прегръщам те силно и те целувам!