сряда, 11 януари 2012 г.

Седем неща за мен, които (може би) не знаете!

Бързам да ви предупредя, че тая публикация е безобразно дълга и може би супер скучна, за което предварително се зивинявам. 
Преди време получих от Ани Савенко една покана предизвикателство - да разкрия седем неща за себе си, които хората не знаят. Като се замислих, толкова много лична информация съм ви споделяла на страниците на блога, че едва ли има нещо около моята персона, което да е забулено в мистика. И все пак, тъй като нямам амбицията да ставам известен политик, реших, че спокойно мога да ви допусна още по-близо до себе си без страх, че споделеното един ден ще се превърне в компромат срещу мен. :))) 
Ето седемте неща, за които избрах да ви разкажа в стил "Искрено и лично"
1. За детството
Моето детство беше прекрасно. Родена съм в Трета градска болинца в София малко преди пулонощ на 3 март 1975 година, което завинаги ме е белязало с клеймото "свиня блатска, родена в Трета градска". Тежала съм завидните 4.500 кг и съм била най-доброто, тихо и послушно бебе. Била съм толкова кротичка, че веднъж татко ме завел на панаир на книгата в зала Фестивална и тъй като съм си спяла спокойно в количката, решил да влезе да разгледа без мен. Оставил ме пред входа на залата, а като излезнал ме намерил да гукам жизнерадостно в ръцете на някаква чужденка, силно озадачена кой ахмак си е зарязал така детето. По онова време и той, и мама са били студенти и не са имали много време да ме гледат. Взели жена, леля Горче, която да се грижи за мен. Научила ме да смуча биба, натопена в мед и разбира се, първата дума, която съм казала, била "меди".  Това не се харесало на майка ми и на първия ми рожден ден ми поставила ултиматум - или казвам "мамо" или лошо ми се пише. Умно дете съм излязла - тоз миг съм промълвила заветната думичка. Малко след това ме дали на баба Кера в Стара Загора (майката на майка ми). Тя напуснала работа, за да ме отгледа. Може би затова я обичам като майка и съм наследила страшно много неща от нея - приказливостта и дарбата да се спреателявам с всеки, любовта към цветята, песните и народните танци, умението да плета и готвя, енергичността и трудолюбието, стремежа всичко да ми е чисто, спретнато и подредено. Малко заприличах на мома от народното творчество, затова спирам с тия характеристики и добродетели. Повод да се завърна отново в София беше раждането на сестра ми Вероника. Бях толкова щастлива, че си имам сестричка!!! Така се грижех за нея, че й бях повече като майка, отколкото кака, макар разликата ни да е само 5 години. Още щом проходи започнаха да ни оставят самички вкъщи по цял ден. (Къде са били социалните тогава да ги пита човек!!!) Аз й приготвях храна, обличах я, приспивах я, разхождах я навън. На три години я научих да чете, а на четири вече пишеше ръкописно и й правех диктовки. И до дед днешен не може да ми прости тоя тормоз и все се притеснява да не юркам и моите деца както нея навремето. 
Детството ни мина в ония години, когато децата по улиците бяха много повече от колите. Сама ходех на предучилищна, а после и на училище, взимах сестра ми от детска и я водех на тренировки по художествена гимнастика. Ваканциите прекарвахме навън от сутрин до късно вечер. С децата от съседните блокове играехме на жмичка, стражари и апаши,народна топка,  скачахме на ластик, карахме колелета, кътерехме се по дърветата, правехме си къщи под балконите, завивахме си сърмички от листа и натрошена тухла, бутахме кукленски колички. Като станеше време за вечеря родителите ни ни подвикваха през прозорците да се прибираме, а ние все се молехме "айде още малко".  След вечеря пак излизахме и се събирахме цялата тайфа. От една баба в съседен блок си купувахме семки от по 20 или 50 стотинки, завити в хартиени фунийки. Сядахме на пейките, люпехме слънчоглед и си разказвахме вицове или играехме на подаръци, развален телефон, пускам, пускам пръстенче и тем подобни. По някое време ни пращаха на село, в Стара Загора или на вилата. И пак игри, търчане и пакости от сутрин до вечер. Нямаше нон стоп детски по тлевизията, нямаше компютри и електронни игри, но имаше детска глъчка и смях. Нямаше чипс и кроасани, ама пък какви кифли осморки продаваха само!!! Ами родопчетата и алтайчетата в селския хоремаг! А като се опаричех отивах на сладкарница и си взимах баклавичка и една боза от 6 ст. Но най-голям деликатес ми бяха печените кестени, които дядо ми носеше, като се връщаше от работа и бананите. Цяла година чаках да дойде декември месец, та да заредят показния магазин. Висенето на дългата опашка си заслужаваше, защото през цялото време можех да вдишвам сладкия аромат на тия екзотични плодове. Мечтаех си някой ден да имам толкова банани, че да ям до насита. Е, както се казва, внимавай какво си пожелаваш! Ваканцията преди пети клас заминахме да живеем в Куба. Там имаше толкова много банани и то целогодишно, че съвсем скоро дори ми втръснаха. Втръсна ми и ходенето на плаж, и жегата. Започнах да мечтая за сняг, луканка, кисели краставички и лютеница. В Куба изживях едни от най-хубавите си години и завинаги останах влюбена в това райско кътче, в пачангата, в океана, в бедните, но по детски щастливи хора. Там семейството ни се увеличи с още един член - взехме си кученце, което кръстихме Долорес (Доли) и то бе нашата малка сестричка цели 15 години. Там открих много нови и скъпи приятели. Там за първи път се влюбих истински. Там започнах да слушам метъл и до днес съм върл фен на този стил музика. Там стана мой втори дом и "там" ще остане винаги в сърцето ми. Затова и след толкова много години помолих там да  хвърлят пъпчето на най-големия ми син Денис. Раздялата ми с Куба дойде след приемането ми в английската гимназия в София. Аз бях единствената, която ревеше, че е приета. Разделих се с Куба, със семейството ми (те се върнаха, а аз останах да живея при баба и дядо, родителита на татко), разделих се с всичките ми приятели, а сякаш се разделих и с детството. Отведнъж пораснах, станах по-самостоятелна и по-отговорна. Замених игрите с ходене на кино (не пропусках нито филм), на театър, та дори и на опера. Де що имаше рок или метъл концерт, бях в първите редове. В гимназията открих най-добрата си приятелка Валя, с която и до днес сме си близки и си споделяме всичко. А в квартала попаднах на супер готина компания. Събирахме се бая народ и се забавлявахме страхотно! Правехме си най-яките купони, на които някога съм била. Бях толкова дива и щастлива, че нямах грам време да ми е скучно или да съм нацупена. След гимназията заминах уж да уча в Ботевград, ама и там го ударих на една веселба. В общежитието и дискотеките купонът течеше денонощно! А с колко нови хора се запознах и колко спомени ми останаха за цял живот! 
Такова детство пожелавам всекиму!

2. За образованието
На детска градина съм ходила съвсем малко и то без особено желание. През сутрин, когато на смяна е била гадната другарка, съм ревяла с крокодилски сълзи и съм късала нервите на майка ми. На предучилищна ходех в руска полудневна забавачница. Сама се водех и сама се прибирах. С цел да продължа да изучавам езика, кандидатствах за първи клас в Руската гимназия. Една точка не ми достигна да бъда приета (пусто нито родителите ми бяха разведени, нито имахме активни борци в семейството). Записаха ме в кварталното 113-то основно училище с целодневно обучение и засилено изучаване на руски език в класа на др. Банкова (любимата ми учителка). Бях "Б" паралелка, в която учехме общо 42 деца. Бях отличничката на класа, което ми осигури симпатиите на учителите, вниманието на момчетата, място в дружинния съвет на училището и задължението да помагам на по-слабите ученици да си учат уроците. Като чавдарче и пионерче съвестно спазвах дадените обещания, изпълнявах поръченията, скъсвах се да предавам хартия и кестени, не само участвах активно, но и печелех награди във всички ТНТМ-та (за по-младите от вас ще кажа, че това означава Техническо и научно творчество на младежта), пеех в хора и посещавах всевъзможни кръжоци и спортни дейности. В 113-то учих до четвърти клас. В пети вече бях в Куба, в българското училище "Христо Ботев" в Хавана. Намираше се в новата част на града сред палми и мангови дървета и се състоеше от няколко отделни къщи, в които се помещаваха детската градина, училището, столът за хранене, книжарницата, музикалният салон, пансионът за децата, чиито родители работеха в провинцията, работилницата по трудово обучение, физкултурното игрище и съблекалните към него. В училището учехме над 100 деца от първи до единадесети клас. От всеки клас имаше само по една паралелка, а нашата винаги беше най-голяма - около 25 човека. За сравнение ще кажа, че имаше класове от по 7-8 деца. Това беше най-якото и готино училище!!!! Всички бяхме като едно голямо семейство! Постоянно ни организираха екскурзии, спортни празници и културни мероприятия, състезания, турнири. Гостувахме на другите чужди училища, правехме си мини асамблеи, участвахме във всевъзможни международни конкурси и изложби. Подготвяхме и изнасяхме концерти и представления пред цялата българска мисия. Животът в училище, а и извън него, непрекъснато кипеше и това ни сплотяваше, правеше ни приятели, даваше ни толкова много тръпка и емоции. От училището в Куба получих не само знания, а и куп скъпи спомени за цял живот.
След седми клас исках да продължа в училището по приложни изкуства, но преподавателят, при когото си подавах документите, директно ми каза, че нямам никакви шансове, тъй като нито бях ходила на уроци, нито родителите ми бяха хора на изкуството. Затова минах на вариант Б - английската гимназия. По онова време тя бе най-елитното училище и съответно напливът за нея бе най-голям. Бях убедена, че няма да се класирам и това ми действаше супер успокоително, защото нямах никакво желание да уча там. Исках да си се върна с нашите в Куба. В деня, в който излязоха резултатите, падна голям рев. Аз циврех, че съм приета, а майка ми ронеше сълзи от радост и гордост, че детето й е толкова умничко и дори ми купи обувки от Кореком за награда. Още преди да започне учебната година се познавах с повечето ми съученици от випуска (най-вече благодарение именно на корекомските патъчки - много им се впечатляваха!) Бяха ни изюркали да тренираме всеки ден в продължение на няколко седмици на националния стадион за манифестацията на 9 септември. Над 2000 деца от елитните столични училища се подреждахме като стена и с помощта на цветни флагчета образувахме различни картини и надписи, скандирахме лозунги, пеехме песни. Беше много мащабно и забавно. На самата манифестация не участвах, тъй като се оказа, че платформата пред мавзолея е малка и не може да ни побере всички. Тия от крайните редици, сред които бях и аз, отпаднахме от строя. В английската бях в "З" клас (не като "три", а като буквата З). Това беше най-готиният клас с най-готиния класен - г-н Господарев. Тоя човек не само ни преподаваше по четири- пет часа английски всеки божи ден, но и се стараеше да ни направи добри хора и добри приятели. В учебно време ни водеше на Витоша, позволяваше ни да свирим на китара и пеем и такива бисери ръсеше, че се попикавахме от смях. А колко полезни бяхме на училището! Г-н Господарев винаги наказваше провинилите се с думите "Наказанието трябва да е неприятно, но общественополезно!" Под това мото и сме чистили, и сме ремонтирали, и сме боядисвали. В гимназията бях единствената от 250 човека випуск, която не знаеше бъкел английски. В Куба учехме само испански. Скъсвах се от зубрене, но първите две години изкарвах предимно двойки. Беше ми писнало да слушам как трябва да се откажа и сама да напусна, защото не ми е там мястото. Аз, обаче, се заинатих и не само ,че не се отказах, но и завърших с отличен успех 5.59. Нивото в гимназията беше изключително високо, а изискванията - огромни. След английската висшето образование ми се видя песен - все едно се бях върнала в детската градина. За висше кандидатствах на две места - в СУ и в УНСС. И на двете държах изпити по английски и по география. За съжаление балът не ми достигна и не бях приета. Записах се платено в Българо-датския колеж в Ботевград, специалност "Туризъм и рекреация". Последваха три години на щур, неспирен купон и още куп нови приятели, емоции и спомени. Завърших трета по успех и след колежа ме приеха в СУ бакалаварска програма, но предпочетох да започна работа и да създам семейство. 

3. За професионалната кариера
Такава всъщност нямам. Работила съм като каква ли не, но никога не съм имала амбицията да се развивам професионално или да градя кариера. Още като ученичка в десети клас започнах работа като анкетьор към Gallup International. Участвах в две мащабни проучвания и успявах да уча и работя едновременно. Като студентка се пробвах за няколко седмици като барманка, но после ми предложиха да преподавам английски в местната природо-математическа гимназия и аз приех с огромна радост. Да стана учителка бе сбъдната детска мечта. Преподавах на 8, 9, 10 и 11 клас. Разликата във възрастта ни не бе никак голяма, но това не беше пречка децата да ме слушат и уважават. Обичах си работата и учениците ужасно много и това ме правеше супер щастлива! Пак като студентка работех и за един приватизационен фонд, а стажа си изкарах в две туристически фирми. След като завърших ме назначиха за секретарка в една от компаниите на голям столичен холдинг. После излязох по майчинство за цели 6 години. Мислех си, че след това никой няма да иска да ме вземе  на работа, но се оказа точно обратното. Почти във всички фирми, в които кандидатствах, бях одобрена. Отново започнах като административен асистент в дъщерна фирма на френска фармацевтична компания за ветеринарни медикаменти. Прекъснах работа, когато забременях с най-малкия ми син. А после дойдоха тортите и собствена фирма за маркетинг и реклама. О, щях да пропусна най-същественото - един ден продавах кифли и гевреци на спирката на Плиска. Чакахме си ние рейса с моята приятелка Валя и някъв чичка дойде при нас и вика "А бе, момичета, искате ли да изкарате некой лев?" и докато се освестим от това неочаквано предложение,  стовари пред нас една камара щайги със закуски. Хич не се и замислихме. Само след няколко часа бяхме с десет лева по-богати. 

4. За мъжете
Винаги съм обичала и харесвала представителите на другия пол. От както се помня имам приятели момчета и се разбирам прекрасно с тях. За първи път усетих по-особено привличане още като съвсем малка към един мой втори братовчед, който беше още по-малък от мен. След погребението на дядо му ни сложиха да спим в една стая и аз цяла нощ исках да го целуна. Но не успях, защото той спеше в една бебешка кошара с мрежа отпред. На следващия ден се разделихме. И до днес не съм го целунала. Първото ми истинско влюбване бе в Куба, но и то си остана несподелено. Въпросното момче се гаджоса с най-добрата ми приятелка. Години страдах по него, докато успея да го превъзмогна. И после като се почна едно ми ти влюбване!!! Имала съм толкова много гаджета, че на някои дори имената не помня. Поне още толкова съм харесвала, но не съм имала възможността или смелостта да им го кажа. Като ученичка и студентка бях много ухажвана, а като се гледам по снимки от ония години, ми е чудно какво изобщо са намирали в мен момчетата. Хормони, какво да се прави! Като типична представителка на зодия Риби, аз съм изключително влюбчива, емоционална, темпераментна и страстна! За жалост, както във всичко, така и в любовта, много бързо се паля, но и бързо гасна. Затова и връзките ми са били бурни и краткотрайни. И така до момента, в който тръгнах с Пламен. С него нещата бяха различни. В началото изобщо не го харесвах на външен вид и дори и през ум не ми е минавало, че един ден мога да имам връзка с този човек. Той пък, още първия път, когато ме видял, си казал "Това момиче ще бъде мое!" (дори помни роклята, с която съм била облечена!). Съдбата ни събра като състуденти в колежа. Близо две години и половина бяхме само приятели, но истински, страхотни приятели. Всеки си имаше свой интимен живот, но той през цялото време недвусмислено ми подсказваше, че иска да бъде с мен. Аз пък тъпо и упорито се опъвах. В един момент реши, че повече няма да се тормози и се отказа от мен. Не мога да ви опиша каква празнота почувствах. След два дни вече бяхме гаджета, след две години - съпрузи, а днес - родители на трима прекрасни сина и същите истински и добри приятели.
Но това не ми пречи да продължавам да харесвам и обичам мъжете. И в момента обожавам не един, а цели петима - мъжа ми, трите ми момчета и моя татко. 

5. За НЕможенията ми
Какво мога в общи линии знаете, но има толкова много неща, които не умея. Не мога да карам кола. Имам книжка от 16 години, но за шофьор не ставам. Не мога да шия и бродирам - с иглата и конеца съм на Вие. Не мога да свиря и пея по ноти. Пробвала съм се на доста инструменти - акордеон, триола, пиано, цитра, китара, че дори и валдхорна и нищо. Веднъж в училище ми бяха дали да бия барабанче за новогодишното тържество, но точно преди представлението ми го взеха и връчиха на друго дете. Коментарът на татко по повод случката бе красноречив "Даже и за тъпанар не ставаш, мойто момиче!" Не знам стъпките на ни едно хоро, а толкова харесвам народните танци. Само ръченица и дайчово мога да тропам. Не мога да пия алкохол - от две глътки вино ми са замайва главата. До преди да забременея с най-големия ми син употребявах внушителни  количества, но после отведнъж твърдите напитки ми станаха противни и край! Не мога и да пуша - никога не съм го правила. И диети не мога да пазя. Пробвах се веднъж и издържах едва няколко часа (принципно, ако не съм на диета, и цял ден да не ям, не ми е проблем). Сигурно има още куп неща, в които не ме бива, но не мога да се сетя за тях. 

6. За мечтите, които не успях да сбъдна
Много исках да тренирам художествена гимнастика, но не ме взеха - костите ми били твърди. И прави бяха хората - едвам мост и шпагат правех, пък какво остава за нещо по-сложно. Исках да стана известна дизайнерка на шапки, но само куклите ми имаха честта да се кипрят с мои моделчета. Исках да бъда стюардеса. Обожавам да летя със самолет! Но връзките ми не бяха досаттъчно силни.  И с парашут мечтаех да скоча, ама ни пари, ни смелост събрах. Исках и краката ми да пораснат с още десетина сантиметра, ама явно не съм конкретизирала, че става въпрос за дължина, а не за ширина. И за шестица от тотото мечтаех, ама то фиш трябвало да се пуска, пък аз като минавам покрай пункта, той все затворен. Мечтаех и момиченце да си имам, но съдбата ме дари с три момчета (никое обаче не бих разменила и за най-прекрасното девойче на света!!!) Мечтаех да отгледаме децата в къща, че да търчат и крещят на воля, но уви - изтровиха живота на съседите под нас. Да съм жива и здрава поне още толкова мечти да си наумя, пък и да имам щастието да ги впиша не тук, а в графа "сбъднати". 

7. За снимките, които със сигурност не сте виждали
Подбрала съм няколко архивни. Качеството им не е добро, защото са сканирани, но пък съдържанието им е много ценно за мен. 


Това съм аз като бебе с мама и татко. Че съм най-сладкото бебе на света е ясно, но обърнете внимание на кавиорчето над телевизора, минижупа на майка ми и бакенбардите на баща ми. Класика в жанра, нали?!?!?!



Тук съм на година и осем месеца. Баба и дядо са ме завели във фотостудиото в Стара Загора да ме снима професионален фотограф. Странното съвпадение е, че и Пламен (съпругът ми) има снимка във същото студио.
Аз на 6 г и сестра ми Вероника. Снимани сме на балкона. Прическата ми е дело на баща ми и носи звучното име "Лиско", тъй като е инспирирана от някакъв анимационен лисунгер с подобна фризура. Татко ми беше личен фризьор дълги години и никога не изневери на стила си (за мой ужас като се гледам по снимките). Но и от професионални уж фризьори съм си тръгвала с къде, къде по-нескопосани подстрижки, тъй че няма какво да се жалвам.
Тук го играя Първа пролет в предучилищната забавачка. Ролята ми е да милвам кокичетата и минзухарите по главите и да ги събудя от дългия зимен сън. Момченцето вдясно, което стърчи, вместо да седи клекнало, е сърдито, защото за него няма кокиче и са му пробутали минзухар в разрез с хетеросексуалната му ориентация. По стечение на 
 обстоятелствата е и мой втори братовчед, ама не оня нецелунатия.

Тук вече съм се вляла в стройните редици на пионерската организация в Куба. Рецитирам стихотворение за Васил Левски на тържеството послучай 3 март пред цялата българска мисия, което сама съчиних и получих втора награда. Всъщност истината е, че татко ми го написа, защото на мен римите хич не ми споряха в конкретния случай. Иначе бая стихове съм съчинила. И още веднъж се възползвах от татко за едно домашно по руски, ама получих тройка и се отказах от услугите му. 
Това е семейна снимка от 18-я рожден ден на сестра ми, което означава, чем аз съм почти на 23. Гушкам кучето ни Доли.


Не можах да открия албумите със снимки от гимназията и от абитуриентския ми бал, затова директно преминавам към студентските години. Тук съм в хевиметъл одежди - кубинки, ластични дънки и кожено яке тип рокерия. С колегите сме се снимали в парка до общежитието в Ботевград.
Тук съм бременна в петия месец с най-големия ми син, а поводът да се щракнем е подписването ни в гражданското или така наречената "първа сватба". Кумове са ни най-добрата ми приятелка Валя и бившият й съпруг Мишо. За външния ми вид каквото и да кажа ще е малко. По-кошмарна комбинация от прическа, тоалет и тонус на препикано мушкато едва ли би могла да съществува. В свое оправдание ще отбележа само, че това бяха единствените по-официални дрехи, които ми ставаха заради наедрелия корем,  а имам такъв изтормозен вид, защото цялата бременност прекарах на легло и инжекции за задържане.
И "втората сватба", разбира се. На нея вече изглеждам доста по-добре. Това в ръцете ми е Денис (същият, дето ми е в корема на по-горната снимка), а това в неговите ръце е вафла. Сватбата ни беше доста приятна. Венчахме се в храм Света София, а после купонясвахме в градината на ресторант "Мехикано", понастоящем "Клуб на архитекта". Подробности за сватбите ми можете да прочетете тук.

Тук сме кумове на най-добрата ми приятелка Валя и втория й съпруг Петър. Това ми е единственото кумуване, пък съм такава хубава кумичка. Що така никой не ме кани за подобни мероприятия? :)






                               

62 коментара:

  1. Беше истинско удоволствие да науча повече за теб - забавлявах се много, благодаря за споделянето!Сега вече не мога да разбера дали съм твой фен заради тортите или заради умението ти да пишеш толкова чистосърдечно и увлекателно :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ами ще се радвам да е и заради двете!

      Изтриване
  2. Светлана Бонин11 януари 2012 г., 21:01

    От снимката от Старазагорското студио се вижда с просто око,че приличаш на Девин!Мдааа....

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. хахаха! А не той на мен, така ли? Само Давид има прилика с мен, за другите вие го твърдите, но аз не виждам такава.

      Изтриване
  3. Бубе,такава прилика имаш с майка ти,че за момент си помислих,че ти е сестра;-)
    Обожавам сватбите,а ти си много красива булка;-)
    Споделям мнението на arcadia ,че пишеш много увлекателно!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ще предам комплимента на майка ми! Наистина ужасно си приличаме, а тя е доста младолика.
      радвам се ,че писането ми ти е интересно и увлекателно.

      Изтриване
  4. Като видях колко много написано ми се стори че няма да мога да го прочета, но докато се усетя вече бях към края и ми се искаше да има още :))
    Страхотна си :) Продължавай напред и нагоре :)

    Поздрави,
    Юлия

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Всеки път като пиша и се страхувам, че става много дълго. Казвам си "Кой ще издържи да ми чете глупостите?" но моят мъж все ми твърди, че колкото повече пиша ,толкова по-добре. Радвам се, че не съм те затормозила с този разказ. И благодаря за пожеланието!

      Изтриване
  5. Силно те прегръщам!!!

    ОтговорИзтриване
  6. Страхотен разказ! Наистина пишеш прекрасно! Благодаря за това удоволствие!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. И аз ти благодаря за хубавите думи!

      Изтриване
  7. Толкова мило ми стана! Разкошен разказ и спомени. А корона с кокиче и аз имах и снимка сигурно някъде има...Еххх, спомени
    Поздрави и прегръдки!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Детските спомени са толкова мили винаги! Прегръдки и от мен!

      Изтриване
  8. Страхотен разказ, така ме разсмя на моменти.
    Много интересно и приятно ми беше да те опозная :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. По-хубаво и тонизиращо от смеха няма. поне за мен той винаги е най-добрият лек! Щом съм те усмихнала ,значи всичко е наред!

      Изтриване
  9. Бубе, как ме разсмя само с това "И за тъпанар не ставаш..." :D Да ти призная, доста се забавлявах на твоя гръб и покрай снимката ти от първата сватба. :)))))) Виж, на следващата си истинска булка, каквито винаги съм харесвала - роклята, косата, а и самата ти... ;)))) Прекрасна! :)
    Това с кокичета и минзухари явно ще се предава от поколения в поколения, защото дъщеря ми беше кокиче, милвана от Първа пролет. :)))
    И забрави да сложиш наградката, която е нещо като "переходящий вьiмпел". :))))

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ани, че то си е за смях. Щях да се притесня, ако не беше реагирала така... Да помилваш твоето кокиче от мен (нищо ,че вече съм бая застаряла пролет). А това за "предай нататък" така и не разбрах как става. Пък и идея си нямам кой изобщо има блог и не е писал седем неща з асебе си. Ако можеш - помогни ми!

      Изтриване
  10. Всъщност освен набора, зодията и 3-те деца открих още много сходни неща между нас, Бубе :))) !

    ОтговорИзтриване
  11. Благодаря ти за споделеното! В пъти по-увлекателно и искрено в сравнение с някои български автори, които чета напоследък! Димана

    ОтговорИзтриване
  12. mnogo mi beshe interesno namiram izvestni priliki v detstvoto ti s moeto takova:))samo deto ne sum bila v Cuba,no naistina interesno i uvlekatelno...da ne bi da e tryabvalo da stanesh pisatel tova dosta ti se otdava :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ами някой ден може и това да стана! Знае ли човек?

      Изтриване
  13. Радвам се, че и други мислят като мен....ти си писател!!! И явно не само аз виждам себе си в твоите разкази, изключвам Куба ...
    Нека да отбележа и отдам заслуженото и на емблематичното плисенце от пионерската снимка, едва ли има момиченце от тогава, което наред с връзката да е нямало този тоалет в гардероба си :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Хахаха! Униформата ни наистина беше много яка! Така да я мразех тая плисирана пола! Да не говорим в комбинация с бял чорапогащник. Но още по-противни ми бяха тениската, шортите и гуменките по физическо. Страшно разгологъзване! Обаче престилката си я обичах много. Особено в Куба, където ни позволяваха да си ги скъсяваме максимално, за да не ни е горещо. Много секси беше. В английската също имахме униформа, макар и за малко (нали 1989 ме приеха, а ноември станаха промените). Та там ни бях подбрали най-елегантните униформи - едни черни поли и пепитени сака в бяло и черно с черен кадифен кант. Всички майки по спирките ни коментираха и съжаляваха, че и на техните дъщери не им се е паднала тая униформа.

      Изтриване
  14. Тази история в няколко действия много ме развесели! :) Страхотно описано, поздравление за свежия хумор!!!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Много се радвам! когато успея да разсмея някого или пък самата себе си, се чувствам страхотно!

      Изтриване
  15. Ралица Христова14 януари 2012 г., 0:31

    Бубе, много увлекателно пишеш! Беше ми изключително приятно и забавно да прочета седемте точки! Имаме една година разлика във възрастта и с твоя разказ ме върна в спокойното и весело детство, което имахме тогава - без телевизия и компютри!
    Благодаря ти за споделеното!:)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Ех, да можеше да те хвана под ръчичка в стил "бели пеперудки" и заедно да се върнем толкова години назад. Да си спретнем една игра на кукли зад блока....

      Изтриване
  16. Мари - Happymammy14 януари 2012 г., 9:14

    Много весел е твоят разказ!
    Благодаря!
    Така се смях :)
    Страхотно чувство за хумор, прекрасни снимки!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря ти! Снимките са ми много ценни! Обожавам старите фотографии. А като се гледам на тях ми е толкова смешно.

      Изтриване
  17. Благодаря за разказчето подкрепено със снимки - щеше да е добре и от Куба да покажеш някоя снимка, но така добре описваш, че увличаш в разказа си и лесно човек може да си го представи. Всестранно развит талант!
    Прекрасно детство и така ползотворно порастване, върна ме в спомени от моето детство.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Бубе,много приятно ми беше да прочета всичко ,което си написала-разведри ме....
      Приятен ден ти желая!

      Изтриване
    2. Нели, тая снимка с пионерската униформа ми е от Куба. Други за жалост нямам. Всичко е на диапозитиви. За щастие, родителите ми изобщо не спестяваха пари, както правят обикновено българите в чужбина и ходехме навсякъде из Куба. толкова много неща съм видяла и толкова прекрасни спомени имам оттам. Нямам идеья могат ли по някакъв начин да се сканират диапозитиви. Иначе с удоволствие може и една разходка из Куба да ви спретна.
      Мерси, Живе!

      Изтриване
  18. Бубе, малко чак ми неудобно, че прочетох всичко което си споделила, за миг все едно пораснах с теб, и дори продавах ония гевреци. Благодаря.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Че защо ти е неудобно? Или ти се струва срамно да продаваш гевреци? Беше голяма забава , в интерес на истината. А и на мен такива работи ми се отдават. Дай ми да си контактувам с хора, да зяпам кой слиза, кой се качва на автобуса. Тип безобидна клюкарка си падам. Хихихиих!

      Изтриване
  19. Спомних си дългите ти писма и безгрижните години в Ботевград.
    Цв.Делина

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. О, Цвете! Колко хубаво ни беше, нали? А писмата още си ги пазя - всичките!!! Кореспондирам си с разни хора още от дете. Толкова много писма съм написала и получила! Наскоро взех писмата, които съм пращала на сестра ми докато съм живяла в Ботевград. Толкова много неща си припомних и толкова се забавлявах. Хем ми беше смешно, хем ме обвзе носталгия. Мисля си, че всеки, който с радост се връща към спомените си от миналото, е щастлив човек, защото означава, че е живял пълноценно!

      Изтриване
  20. няма нищо случайно, но ми се иска да кажа, че случайно попаднах на блога ти. Страшно увлекателно пишеш, а за тортите...пеосто нямам думи. Възхищавам ти се!!! Имаш още един фен в мое лице, продължавай все така!!!

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря ти, Дани! Радвам се, че имам още един фен!

      Изтриване
  21. Люба, много се радвам да те видя след толкова години макар и в интернет. Нещата които прочетох и снимките, които видях ме върнаха назад в безгрижните ни години. Възхитена съм от тортите, които правиш. Поздравявам те и за прекрасните три момчета, които имаш. Надявам се другия месец като си дойде Валя да се видим.Любица

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Не мога да повярвам какво съвпадение. Няма и преди половин час показвах на Денис бебешките му снимки (да му докажа, че е бил супер грозно бебе) и на една от тях те има и теб - от погачата. Не бях се сещала за теб толкова отдавна. Замислих се какво ли правиш и сега и хоп- това съобщение от теб. Наистина не мога да повярвам. И аз ще се радвам да се видим след толкова много години. Целувки от мен!

      Изтриване
  22. Здравейте,като всяка вечер разглеждах вашите творения правят ми сънищата по цветни и изобщо си ми въздействат тези красоти.И от една на друга снимка попаднах на вашите снимки и истории.От много време ми се искаше да прочета някаква книга,нещо истинско и смислено.Прочетох всичко на един дъх все едно роман писан като за моите изисквания по мой вкус.Прекланям се пред начина ви на изразяване а в графа какво умея спокойно може да отбележите и умението си да пишете.Мен ме грабна всяка ваша дума и начина по който беше написано.От всяка дума лъхаше един спокоен и свободен дух,поне аз така усетих нещата.Наистина са щастливи хората които ви имат.Една голяма усмивка от мен и пожелание за много успехи.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря за тези мили думи и високата оценка, Деяна! Да получиш голяма усмивка от някого е нещо много ценно и приятно. Радвам се, че и аз съм ви усмихнала. Ще се радвам да ми гостувате отново. Всичко най-добро!

      Изтриване
  23. Деяна Демирова26 юни 2012 г., 23:41

    Винаги Ваш фен!:)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Хихихии! Звучи като "Винаги готов!", което пък ме подсеща и за "Рапорт даден, рапорт приет!" :)))

      Изтриване
  24. Деяна Демирова29 юни 2012 г., 17:06

    Принципно съм винаги готова да подам ръка и да помогна ,а за рапорт даден малко съм скарана ,много не обичам да давам обяснения,не знам дали е хубаво или не :)

    ОтговорИзтриване
  25. Незнам как се зачетох, всъщност много обичам да разгледам и въздишам по тортите ти. Но от 1 час вече чета и се смея, и чета, и пак, и пак... Явно писането ти се отдава също толкова добре, както и правенето на торти. Сложи в графата с мечти една книга. Аз със сигурност ще си я купя :)

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Мерси, Биляна! Радвам се, че и тортите, и историите ти допадат. А за книга - може би някой ден и това ще стане. Знае ли човек!?!?

      Изтриване
  26. Здравейте! Вие сте вдъхновение! От години гледам предавания за сладкари и торти и се радвам, че най-накрая откривам човек като вас, който определено не отстъпва на майсторите по света. Тайничко съм си мечтала някой ден и аз да се опитам да измайсторя нещо, макар и малко, но определено ми липсва кураж. Днес случайно попадам на този блог и просто съм изумена. Още в пъвия миг, първите снимки почувствах ....сходство...в усещанията, вижданията...всичко. И изведнъж прочитам откровението за живота ви :)......Музиката, латинска америка, датския, фармацевтичната компания!!!!Аз, аз, и пак аз. С тази разлика, че моето пребиваване бе в Хондурас и на мен не ми липсваше луканката, а вкуса на кебапчетата ( който от онзи момент на завръщането до сега не съм опитвала повече :)), и това, че все още не съм имала щастието до имам деца. Просто изумително! За мен е щастие да науча, че тази дарба се е крила във вас и просто е чакала и ми дава капчицата кураж, която ми е нужна :). Благодаря! Вие сте моето вдъхновение! Желая на вас и семейството ви още дълги години на щастие и радост. Цветелина.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Много се радвам да се запознаем, макар и само виртуално, Цвети! Благодаря ви за всичко споделено и за хубавите пожелания. А относно желанието ви да с епробвате в декориранет он асладки неща, не се страхувайте, а дерзайте. Човек никога не знае на какво е способен, докато не опита. Пожелавам ви и дечица, кота орешите, че му е дошло времето. Всичко най-прекрасно и ще се радвам да продължите да ми гостувате на страниците на блога.

      Изтриване
  27. Анонимен12 юли 2013 г., 1:09

    Какво да добавя? Днес е 12.7.2013. часът - 01.03 след полунощ.
    Хората се наспаха, а аз чета, смея се, ту с хартиено кокиче на глава, ту с плисирана пола, карам летни кънки под аромата на липите на улицата, крещя "пу за мене" в играта на жмичка, и дъвча родопче/чайка....
    Какво направи ти с мен, Буболинке ?!
    Вълшебство!!!
    Благодаря ти!
    Албена

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Благодаря ти, Бени, за споделеното! Ами какво направих? Най-хубавото нещо - върнах те в онези прекрасни спомени от детството! Всеки, който може така бързо и лесно да се пренесе години назад и толкова реалистично да си припомни всичко, значи е бил истински щастливо дете!!! радвам се, че ти си от тези хора!

      Изтриване
  28. Много увлекателен и сърцераздирателен разказ!
    Особенно за човек като мен които е живял повече от 12 години в тази прекрасна страна Куба.За разлика от теб аз си имам жив спомен от там ,съпругата ми е от Олгин вече 25 години сме заедно.
    завърших у-ще Христо Ботев - Хавана випуск 1983г. с класен другаря Румен Гецов
    Поздрави

    Свилен

    ОтговорИзтриване
  29. Бубе, след гласуването за сладкиш на годината, реших да се поровя в невероятният ти блог. Макар повечето статии да съм ги разглеждала и чела по няколко пъти винаги са ми интересни да ги чета отново и отново.Но открих малък проблем и веднага ти пиша. Бързата връзка (под снимката от втората ви сватба), която би трябвало да ни покаже повече за сватбите ти ме препраща на друга сватба. Толкова сте красиви и двамата с Пламен, че направо съжалих, че има само една снимка :(
    Поли Станина

    ОтговорИзтриване
  30. На един дъх както всичко,което пишеш прекраснице ! Катя :)

    ОтговорИзтриване
  31. Страхотно, и аз съм учила в същото училище в Куба:-))

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Кога? Кои години? Познаваме ли се от там? Стана ми супер любопитно!!! :) Съвсем наскоро се опитвах чрез Google earth да открия училището, но нещо не успях. Забравила съм точния адрес, а без него ми беше трудно да се ориентирам. Все още няма и Street view. Мечтая си някой ден да отида отново в Хавана и да видя училището отново. Дано съществуват всички сгради. Толкова спомени имам там!!!!

      Изтриване
  32. Здравей, не, няма как да се познаваме, ти си по-малка от мен:-). Имаше фейсбук група, но май е закрита. Не беше ли на Кинта авенида и 20? И аз съм забравила вече:-))

    ОтговорИзтриване