сряда, 26 февруари 2014 г.

Честита ни годишнина!

Датата 26 февруари за нас е празник (поне засега). На този ден с Пламен сключихме граждански брак - събитие, по-известно като "първата ни сватба". Днес стават 15 години от този паметен ден, за който, обаче, ще ви разкажа в детайли малко по-късно. 
Първо ми се ще да ви върна още по-назад във времето до самото начало на връзката ни или в далечната 1994 година, месец октомври. Мястото - Ботевград, общежитието на Българо-Датския колеж. Аз съм излизала от стаята си, а Пламен минавал по коридора, когато ме фиксирал за първи път. Аз него, признавам си, въобще не съм го отразила. Той до ден днешен се кълне, че още в мига, в който ме видял, си казал: "Това момиче ще е мое един ден!". Подозирам, че по-скоро през главата му се е завъртяло: "Тая кифла нема да е лошо да я тупна някой ден!", но това са подробности. Безспорно е, обаче, че помни роклята, с която съм била облечена тогава - дълга, черна, на бели точки. Романтично, нали? Как да не му пишеш автоматично 10 точки в актива на такъв мъж???
Моите първи спомени за него са къде, къде по-бегли и обезнадеждаващи. За мен той беше просто един от малкото (за съжаление) колеги - момчетата във випуска ни бяха голям кът. Интересът ми към него бе почти нулев, главно поради факта, че беше подстриган твърде късо, пък по онова време аз си падах предимно по дългокосместите индивиди от мъжки пол.
Първите две години минаха в постоянни опити от негова страна да ме свали и в постоянно опъване от моя да не му се дам. Но странното е, че в същото това време бяхме страхотни приятели. Прекарвахме толкова много време заедно - по купони, заведения, дискотеки, в учене, в разходки... Животът в общежитие, и то в малко градче като Ботевград, е нещо хипер яко!!! Живеехме си страхотно - беше и щуро, и забавно, и романтично. Не случайно татко вечно ми задаваше риторичния въпрос "А бе, мойто момиче, ние там да учиш ли сме те пратили или на почивка?" А и самото общежитие беше като санаториум - разположено в края на града, от едната му страна парк, от другата - гора. Една тишина, едно спокойствие, птички чуруликат. Санаториум отвън! Иначе вътре бяхме мнооооооого далеч от здравословния живот. 
Третата година в колежа започна по гореописаната схема, но точно преди студентския празник Пламен ми заяви, че вече се отказва от мен. Изморил се да ме преследва. И таз добра! Такава инерция бях набрала да му бягам, пък той вече нямало да ме гони! Алооооооу! Какви са тия самосиндикални решения??? 
Истината е, че в онзи момент се почуствах като сърничка, която е успяла да избяга от преследващата я опасност и сега стои притихнала, самотна и запъхтяна насред гората. Не че нямаше и други ловци (ако ме разбирате правилно), ама баш тоя, дето исках да ме отстреля, си бе тръгнал. И ако досега бях подтичквала, за да избягам, сега ми идеше да спринтирам в обратната посока. Ама спринт, на който и Юсеин Болт би завидял.
Лошото е, че спринтът нямаше да ми свърши работа. По-скоро маратонско бягане щеше да ме оправи, защото Пламен беше заминал за празника в Калофер, пък аз си останах в Ботевград. Едва дочаках да се прибере, та да се затичам и да се хвърля в обятията му. А той така ме сграбчи!!! Да му имам и отказването!
Същата вечер, докато се гушкахме на леглото в неговата стая, по телевизията даваха концерт на Михаил Белчев. "Не остарявай, любов!" се превърна в химн на нашата любов. Любов, която наистина не остарява с годините, а само расте и става все по-истинска и по-силна!
След като завършихме колежа, и двамата си се прибрахме в София. Аз много често оставах да спя при Пламен, докато накрая не решихме да се изнесем на квартира. Вече и двамата работехме и ни оставаше малко време да сме заедно. Беше ни мерак да се пробваме като семейство, пък и правехме опити да забременея. Имахме едно аквариумче с двайсетина рибки, за които така старателно се грижехме (хвърляхме им храничка чат-пат и веднъж месечно им сменяхме водата, ама бая неохотно и с погнуса). Та решихме, че и за родители ставаме. Щом риби гледаме, що и деца да не гледаме? Боже, колко наивни и заблудени сме били!!! И как пък точно с риби ни е хрумнало да сравняваме децата?!? Баре куче да си бяхме взели, та поне малко да се доближим до действителността.
Наехме си една гарсониерка на третия етаж, а съвсем скоро и бебето вече бе на път. Бременността ми, обаче, беше кофти и се наложи от втория месец да си остана вкъщи на легло. По цял ден се излежавах и бичех Супер Марио и танкчета на Нинтендото. Вечер чаках с нетърпение Пламен да си дойде от работа, та да си поприказваме. 
Всичко вървеше по мед и масло, докато на 14 февруари той не ми цъфна с огромен букет червени рози и годежен пръстен. Искал да се оженим, та да не се налагало да припознава бебето впоследствие. Разбира се, че казах "Да", ама беше ли ми до сватба? Не! 
Като всяко уважаващо себе си момиченце още от петгодишна започнах да си фантазирам и мечтая за най-страхотния ден в моя живот - денят, в който ще се омъжа. Години наред си представях как ще съм най-прекрасната булка с най-красивата рокля, как всички мен ще гледат, а аз ще сияя от щастие. Щях да имам най-приказната сватба (минимум като тия на Пепеляшка, Снежанка и Спящата красавица). И никъде, ама никъде в моята приказка не се споменаваше, че сватбата ще е посред зима, а аз ще съм бременна и с корем. Хеле пък, че няма да съм в булчинска рокля.
А сега тоя моя принц сякаш ми изтръгна книжката с приказката от ръцете, накъса я на малки листчета и заподскача с два крака отгоре им, та и да ги омачка. Може и клечка кибрит да им е палнал за по-сигурно, ама на мен вече ми беше тотално причерняло и не съм видяла. 
Но бързо се освестих и го контрирах с ултиматум - женя се сега за него, ама след като се роди бебето и отново стана красива и слабичка като принцеса, вдигаме голяма пищна сватба и най-важното - облечена съм като булка. Принцът веднага се нави и си стиснахме ръцете. На моята вече се мъдреше годежният пръстен. 
Организирахме се за по-малко от две седмици! Ма то ква организация??? Аз купих две сватбени чаши, а Пламен поръча две халкички - най-обикновени, тънки, гладки, уж от сребро. Приличаха повече на пръстенчета от сергия на селски събор, само дето им липсваха калинките и детелинките отгоре. И откъм тоалети не го мислихме много. Пламенчо си позатупа от прахта единствения костюм, купуван да ходи с него по интервюта за работа. А аз се вмъкнах в единствения панталон, който едновременно ми побираше наедрелите корем и дупе. Последното не беше много голямо, ама за сметка на това цялото беше надупчено от инжекции за задържане. Отгоре метнах едно сакенце в (забележете!) черно. Едва ли имаше по-ужасно ансамбълче за булка. Да не говорим, че беше на светлинни години от бленуваната бяла рокля. Вместо да се наредя по красота редом до Пепеляшка, Снежанка и другите приказни фръцли, аз спокойно можех да оглавя класацията "Най-грозна булка на хилядолетието". Но нямах такива амбиции, защото от татко съм научена никога да не се целя в първото място: "Колкото и голям идиот да си, татьовото, все ще се намери някой по-голям от теб!" 
И тъй, криво-ляво натъкмени, с Пламчо се понесохме към ритуалния дом на ул. "Овчо поле". Денят бе петък, 26 февруари 1999 година. Бяхме си запазили час за 16.30 следобед, ако се не лъжа. Грееше слънчице, но си беше бая студено. В наша чест жените от ритуалния дом бяха пуснали в салона една малка печица - от тия с двата реотана. За да не хабим тока, набързо претупахме церемонията и има - няма след 15 минути вече бяхме бракувани.
И тъй вече 15 години!!! За това време много неща се промениха - напуснахме гарсониерката, рибите измряха, бебето се роди, а след него и още три. Ние се променихме - поостаряхме, помъдряхме. Обаче все още като чуем песента на Мишо Белчев настръхваме. Все още Пламен ме е сграбчил здраво в прегръдките си и ако бягаме, бягаме един към друг или заедно в една посока. Все още го изпращам всяка сутрин на балкона, като тръгва на работа - махаме си и си пращаме въздушни целувки. А вечер го чакам все със същото нетърпение да се прибере и да си поприказваме... 
Оказа се, че приказката от оная скъсаната книжка не е била нищо кой знае какво. Приказката на реалния ни живот е къде, къде по-вълнуваща, истинска и красива! И пълна с любов, много любов....

По повод празника тази година решихме да си подарим една семейна фотосесия при Ели Карагьозова. Запазихме си датата още лятото и месеци наред я чаках с такова нетърпение. За проклетия, както обикновено става, няколко дни преди това се натръшкахме болни. Първо Девин, Денис и Давид, после аз и бебето. До последно не знаех дали изобщо ще успеем да отидем до Асеновград (там е студиото на Ели). Но все пак успяхме и съм безкрайно щастлива. Благодарим на Ели за прекрасните кадри и за всичко!!! Специално заради нас тя промени декорите, защото искахме да си направим по-кънтри снимки. Забавлявахме се страхотно и ето какво се получи!












Още снимки в Семейния албум.
Ами за 15 години брак толкова! Да сме живи и здрави, догодина пак ще празнуваме!

Обичам те, любов моя!!!!!!!



петък, 14 февруари 2014 г.

Любов, романтика и още нещо

Честит празник на всички влюбени души!!! То е ясно, че за всеки, който обича и е обичан, всеки ден е ден на любовта, но щом държат да го отбелязваме и официално, няма проблем. 
Миналата година на този ден разочаровах маса народ. Всички очакваха да покажа нещо сладко на светивалентинска тематика, пък аз ви сюрпризирах с новината, че съм бремнна. 
Тази година, за да няма разочаровани, подходих много сериозно и отговорно по въпроса. Първо с Пламен взехме всички възможни мерки за безопасен секс. Най-големият контрацептив, разбира се, е самият Дамян, който спи между нас на спалнята. Или по-точно не спи. Така, с общи усилия, към момента не съм бременничка. Тъй че няма да ви развалям празника със сълзливи словоизлеяния в стил "Как? Кога? Защо?" и т.н.
Второ, запретнах ръкави и натворих внушително количество декорирани курабийки. То не бяха сърчица, то не бе шаби шик, винтидж, романтика... Има да охкате и ахкате! Или поне така се надявам. И бързам да уточня, че това го казвам с огромна доза чувство за хумор. Да не вземе пак някой да си помисли, че си прося хвалби или че се имам за велика декораторка. 
И така, за да се реванширам за миналия Свети Валентин, спирам с приказките и директно минавам към снимковия материал. Преди това само искам да спомена, че всички тези курабийки бяха предназначени за три прекрасни жени - Брани, Руми и Дими! Брани си ги поръча за рождения ден като почерпка за всичките й колежки. С нея се запознах преди няколко години покрай първия рожден ден на дъщеричката им Еми. Била съм част от най-хубавите им празници под формата на сладки красоти, изработени с много любов и старание. Руми е късметлийката, която Денис изтегли като печеливша от всички гласували за Класация 2013. За нея ще ви разкажа по-подробно малко по-късно. А Дими повечето от вас познават като авторката на великолепния кулинарен блог "Тайната на нашата вечеря". За мен тя е много специална дама, от която съм се учила, която ме вдъхновява и на която се възхищавам за изключителните талант и вкус, които притежава и освен всичко е и прекрасен човек.
И тъй като днес е Денят на влюбените, започвам със сърца. Измайсторих доста в различни размери и форми. И като декорация се постарах да са разнообразни - за всеки вкус по нещо!

 Ако се чудите що за фон е това, на което съм снимала, веднага ще ви кажа. Исках да използвам старата трикрака масичка, която познавате от Коледната ни фотосесия. Тя ми е наследство от прадядото на татко и ми е много скъпа и мила. Автентична е и е на близо 150 години. Та реших, че старото дърво ще контрастира прекрасно на курабийките. Обаче още преди да почна снимките, без да искам разсипах цял пакет кокосови стърготини върху масичката. "Лелеееееееее, ква беля направих!" възкликнах аз, пък Давид, който винаги всячески се опитва да ме успокои и развесели, когато съм ядосана, рече: "А, ми то така е много красиво! Все едно е навалял сняг." Моментално прегърнах идеята му. Какъв по-добър контраст от съпоставката между гореща, изпепеляваща любов и бял, леден сняг? Така, благодарение на Давид, превърнах дефекта в ефект, както се казва.

 И понеже съм скръндза и не ми се дават стотици левове за пособия и консумативи за захарни дантели, реших с подръчни материали да си изработя такива. Не ми се получиха така, както ми се искаше, но все пак намязват на дантелки, тъй че съмдоволна. А ключовете са направени с молдове - бързо, лесно и ефектно! Отгоре само ги минах със смес от сребро и бронз и готово - приличаха на истински! Все едно ги бях обрала от старите гардероби и скринове на някоя баба.

 За декорирането на част от сърцата използвах принтове върху фонданена хартия. Десенчетата си ги изнамерих в нета. Получи се много ефектно и карсиво.

 Тези двете са ми едни от най-любимите!!! Сърцето в ляво го правих с картонено шаблонче, защото нямам такъв продълговат резец, а много ми харесват сърца в такава форма

 А тези са ми наистина най-любимите!!! Декорирах ги с изрезките, които ми останаха от принтовете. Гениална хрумка, нали??? Ма много съм досетлива, беееее!!! Беше толкова забавно да избера и наместя всяко късче на точното му място - като редене на пъзел. Получи се суперско! Най-сладурско ми е малкото бебче на сърчицето в ляво. То е пожелание с намигване към Дими!!! :)










 Тия двете също много си ги харесвам. Исках розичките да са като направени от плат и мисля, че се получи готино. Отнеха ми доста повече време за изработка от очакваното. А изглеждат толкова прости и елементарни. Но то в сладкарството обикновено е така. Зад семплите неща се крият мнооооооого часове работа. Наскоро една позната беше споделила как за юбилея на тяхна колежка направила торта във формата на кошница, пълна с цветя. Техен колега, като я видял, възкликнал: "Лелеееееее, сигурно ти е отнело поне два часа да я направиш?!?" :))))

 Трите малки сърчица с лилавите розички не са принти, а аз ги рисувах. 





Ами със сърцата дотук! Сега е ред на на другите бисквитки в стил винтидж и шаби шик. При тях заложих на птици, пеперуди и часовници. 










Прави ли ви впечатление, че с малки отклонения от минута-две, всички часовници показват един и същи час? Забелязах го едва когато започнах да снимам.

Следващата серия са ми супер любими и сладурски! Инспирирани са от неумиращото в мен дете! Мисля, че никога няма да порасна достатъчно. Наближавам 40-те, а още се прехласвам по кукли и плюшени мечета. Кога ли ще стана лелка по душа, а не само визуално?!?







Освен по тези ретро рисувани момиченца съм вманиачена и по къпкейкчета. Не знам защо ги обожавам толкова тия малки сладкишчета. Истината е, че външвият им вид ми е много по-любим от самия вкус. Видя ли нещо с нарисувано на него кексче и откачам - ма това салфетки, тефтерчета, чашки, чинийки, платове, картички... Луда съм по тях!!!! Но докато четях коментарите ви за Класация 2013, забелязах, че не съм единствената вманиачена фенка. :))) За всички любителки на къпкейкчетата следващите курабийки са специален поздрав. 

 Тук за фон ми хрумна да използвам кухненския ми часовник, който е поредното доказателство за моята пристрастеност.


На финала на моето курабиено прет-а-порте ще ви представя и една доста различна в стилово отношение серия. Но тя е за да охладим малко нажежените любовни страсти. За нея се вдъхнових от няколкото снежни зимни дни, които имахме преди две седмици. Пилците и къщичките за пилци са другата ми голяма страст, тъй че нямаше как да не ги включа и тях.

 Къщичките ги рязах на ръка. Бързам да уточня, защото много често ме питате откъде съм си купила такива резци. За всички форми, които ми хрумват, но не се продават формички, си правя макетчета от картон и после с помощта на малко ножче изрязвам покрая. По-пипкаво и не до там прецизно става, но все пак се получава. На тези любими са ми стрехичките, които собственоръчно изрисувах.


 И тези ги рисувах. На живо бяха по-готини. Не успях да ги снимам като хората. 



Тези са най-обикновени принторки. Да не помислите, че и тях съм ги рисувала. Далеч над възможностите ми са за съжаление. Много ме е яд, защото татко рисува страхотно и ми се щеше да наследя този талант от него, но уви. Навремето, като живеехме в Куба, ме записаха в художествено училище, но изкарах само една година. Не че не минах във втори курс, макар и с посредствените 76 точки (от 100 възможни), но си усещах, че не ме бива особено.

 Е, показах ви цялото ми творчество. Благодаря на Девин, Давид, Денис и Пламен за съдействието, търпението, помощта и лишенията, на които бяха подложени докато аз се вихрех из кухнята и трапезарията. Дамян умишлено го пропускам в списъка с благодарности, защото той не прояви никакво разбиране. Благодаря и на собственото си упорство и трудолюбие, без които да съм се отказала още на първата тава курабии. Но това, което получих в замяна на вложените усилия, е несравнимо, прекрасно и безценно!!!
Сега е моментът да ви разкажа по-подробно за Руми. В началото за мен тя бе просто Румяна Сотирова - жената под номер 82 в списъка с гласували в Класация 2013. След като обявих, че тя е късметлийката и печели наградата, зачаках да се свърже с мен, за да уточним къде и кога да й пратя кутията с курабийки. Няколко дни ни вест, ни кост. Благодарение на Фейсбук все пак успях да я издиря. Оказа се, че Руми не ми е съвсем непозната, защото си бяхме писали преди повече от половин година. Беше ме помолила да й направя торта за рождения ден на фризьорския й салон. Аз отказах, защото бях бременна с Дамянчето и с това кореспонденцията ни приключи. Но Руми продължила да следи блога ми и да се радва на сътвореното от мен. Тя твърди, че моите торти и сладкиши не само радват окото, но и лекуват душата. Това ги правело различни и специални. 
С думи едва ли мога да ви пресъздам цялата радост и емоция, които бяха завладели Руми, когато разбра, че именно тя печели наградата. Аз самата бях не по-малко развълнувана. Само ще ви споделя, че и двата пъти, в които ми се обади по телефона, успя да ме разплаче. А единия път бях навън, на улицата, и въпреки това не успях да сдържа сълзите си. Невероятна е тази Руми!!!! Толкова съм щастлива, че точно при такъв човек замина наградата! 
Да не говорим, че сякаш предварително съм знаела къде ще отидат курабийките. Оказа се, че Руми е невероятен фен на шаби шика и винтиджа и в момента ремонтира и декорира салона си точно в този стил. Освен това днес, на 14 феврурари, имат годишнина от брака със съпруга й Сашо, а какъв по-хубав подарък от романтични курабийки сърчица? Пожелавам им да са много щастливи и да се обичат истински още дълги години! И не на последно място, Руми е луда по къщичките за птици, а една от моите отиде точно при нея. 


Всъщност ето това е подаръкът, който Руми получи от мен. Но като истински добър и прекрасен човек тя решила да не го запазва само за себе си, а да го сподели с колкото се може повече хора. Затова подарила на специалните за нея хора част от курабийките. Благодарение на нея успях да докосна толкова много сърца! Как да не плача от вълнение и да не съм щастлива!!! Благодаря ти, Руми!

Благодаря ти и за тази разкошна картичка, с която ме изненада, зарадва и трогна!!! Картичката е дело на Нина Бонева, която я е изработила специално за мен! Нали забелязахте, че е с къпкейкче!?!? И Руми знае как да ме зарадва. :)

А ето я и самата нея! Усмихната и щастлива! И не защото е имала късмета да спечели, а защото има късмета да е добър човек! За мен истински добрите хора са такива - усмихнати и външно, и отвътре и щастливи, много щастливи!
Благодаря на съдбата, че аз пък имам късмета да се докосвам до такива хора!

А ако се питате какво ми подари моят скъп съпруг за празника, веднага ще ви покажа - ето този букет. Обожавам лалета!!!


А аз какво му подарих ли? Ами връчих му това разкошно сладко бебе - да го гледа, докато аз си напиша публикацията.


На финала искам да поздравя моята баба Магда, която днес има рожден ден! Да си ни жива и здрава, бабче!

Ами това е! Обичайте се - много и истински! И днес, и утре, и завинаги!!!
Честит Свети Валентин!