Тичайте, краченца ,бързо!!!

Повече от ясно е, че става дума за прощъпулници. Както неведнъж съм ви споделяла, обожавам българските обичаи и традиции. Нямам представа дали някъде другаде по света има подобен ритуал, но за нас той е важно събитие в развитието на всяко мъниче. 

Едва ли има майка, която да не чака с трепет първите самостоятелни крачки на своето отроче. Това, разбира се, важи най-вече за първородните, когато младото майче и идея си няма какво я чака после. С най-големия ми син от ентусиазъм да проходи, почнах да се гърбя да го водя за ръчички още като навърши 8 месеца. Голям чанч!!! Ама смееш ли да се откажеш, при положение, че на еди кой си детето проходило на 9 месеца, пък някво друго на година и малко вече тичало като Юсеин Болт. Прегъваш се безропотно на две и се щуркаш неориентирано из алеите на градинката, следвайки безумните маршрути на бъдещата олимпийска надежда. Тайничко си мислиш "Са що не вземе да дръпне в посока оня симпатичен самотен татко?", но всъщост се озоваваш за пореден път пред някое мизерно боклукчийско кошче или подтичкваш настървено след някой квартален помиар. Дивиденти май печелят само ония безобразно дългокраки майки, облечени в несъобразно къси полички, които няма как да останат незабелязани, заемайки типичната приведена над детенцето поза. Все пак трябва да има нещо, заради което си заслужава и татковците да посещават градинките, нали?!?!!?

Тази изключително "щадяща" кръста гимнастика в моя случай продължи цели 6 месеца. Излишно е да казвам, че прощъпулникът на Денис беше повече от празник за мен. Омесих му разкошна питка и опънах такава сергия с предмети, от които да избира, че всеки уважаващ себе си търговец на Битака да ми завиди. Денис изобщо не се зачуди какво да хване и директно се метна на микрофона. Преизпълнихме се с надежди за шеметна  кариера на певец, водещ или журналист. Боже, колко заблудени сме били!!! Ми то, милото, две ноти вярно не може да изпее, а дарсловото е последното нещо, което бих споменала в личностната му характеристика.

Със следващия реших, че за нищо на света няма да си причиня отново тоя физически тормоз. Номер две (Давид) като видя, че няма никакъв шанс да ме спечели за каузата, прибегна до доста нестандартен метод за прохождане - хващаше се за бебешкото шезлонгче, изправяше се и започваше да се върти в кръг. Скоро осъзна, че само да си правиш крачици е безмислено, след като не стигаш до там, закъдето си тръгнал и предприе друга тактика. Припълзяваше до някоя стена или мебел и подпирайки се на тях се придвижваше в желаната посока. Съвсем скоро опора вече не му беше нужна и сам си ходеше супер стабилно. Мама му омеси още по-разкошатна питка (то като не те боли кръстът, месенето ти се отдава къде, къде повече!!!). Търкулнахме я, Давид я подгони и като я хвана си седна на земята и така сладко почна да си папка, че по никакъв начин не можехме да привлечем вниманието му към сергията с предмети. След като си хапна доволно, от уважение към присъстващите и ритуала, си избра и предмет - черпак. Дали ще стане готвач един ден или просто е искал да ни каже "Я след тоя сух хляб сипете и по една чорбичка!" само времето ще покаже. 

С третия юнак имах и убеждението, и потвърждението, че децата сами си се научават да ходят и намесата ми е тотално излишна.  Девин, обаче, имаше късмета да расте в компанията на много майки и деца и все се намираше някой доброволец да му ходи по акъла. Дълго време се страхуваше да се отпусне сам. Проходи по-стабилно чак на година и три месеца. За неговия прощъпулник направих не само питка (която стана толкова хубава, че чак излезе от тавата), но и торта. Избра си лупата. По тълкованията на братята му ще стане или като в "От местопрестъплението" (Маями, Лас Вегас или Ню Йорк не е ясно), или учен-откривател. За момента открива успешно само шоколадите из къщи, но то все трябва да се почне отнякъде.

Извинявам се, че ви накарах да четете толкова много, но можеше и по-зле да е (ако имах не 3 ами 5 деца). Та крайно време е да ви представя и последните ми торти за прощъпулници. 

 

Тази я правих по молба на Зорница (момичето с двете торти за рождения си ден) за Антон - момченцето на нейната кума. Идеята за дизайна ми хрумна от каталога на PREMAMAN, в който имаше цяла серия бебешки дрешки и аксесоари в този десен и с овчици.  Правих  я в оня ужасен период, когато бях много болна. Хиляди благодарности към съпруга ми, който страшно ми помогна - бърка кремове, ми съдове, чисти, меси и оцветява тесто, точи, ряза... Мисля, че съвместната ни работа бе увенчана с добър резултат. Обувчиците си кроих сама, тъй като не разполагам с необходимите кътери. Цветовата комбинация много ми харесва, макар лилавото да розовее повече отколкото ми се иска. Основата е слонова кост - най-любимият ми цвят за бебе! 

 

 

Тези са за близнаците на Светлана и Христо Бонин. Светлето искаше максимално изчистени торти със спортни обувчици в синьо и зелено. Животинките са любимите на момчетата и държат техните буквички - патето е за Сами, а лъвчето - за Боби. Изработването на кецките ми отне страшно много време, но пък ми достави огромно удоволствие. Вложих много старание във всеки един детайл и съм доволна от резултата. Със сигурност можеше и по-готини да бъдат, но нека не сме максималисти. На вкус  зелената торта беше  ментово-шоколадова, а синята - новото ми ягодово изкушение, но ми изигра много подъл номер - протече отстрани покрай основата. За първи път ми се случва подобен сакатлък и много се стреснах, но всъщност не стана нищо фатално. Попих леко с хартиени салфетки и положението беше овладяно. 

За прощъпулника Светлана се беше постарала отново в типично нейн стил. Пак получихме торбичка с прекрасни подаръци, с която няма как да не ви се изфукам. Както виждате, всичко е издържяно в тон и е изпипано до най-малкия детайл. Най-много се впечатлих от картичката с миниатюрните сини и зелени кецки (почти същите като моите!!!), а текстът й успя да ме просълзи и да ми стопли сърцето. Прекрасно е това семейство Бонин!