Любов, любов...

Любов, любов,

сварен картоф.

Размажеш го,

а той суров!!!

Тези от вас, които са имали лексикон, несъмнено са запознати с тази проникновена, лирическа творба. Творческото хрумване на автора да принизи изконното и висше чувство любов до примитивния кулинарен продукт "сварен картоф" е гениално. С разгръщане на фабулата става ясно, че скромното и прозаично блюдо дори не е добре обработено термично, което още повече засилва усещането за разочарование от суровата действителност. Употребата на глагола "размазвам" внася нотка на брутализъм и загатва мотива за насилието дори в най-съкровените човешки взаимоотношения.

Любовта е кат' копейка.

Дрънне, звънне

и офейка.

С тези редове авторът прави паралел и с материалното измерение на любовта. Не можем да не отдадем заслуженото на неговата макроикономическа далновидност. Изборът му да възпее именно копейката, а не някоя друга, вече несъществуваща монетна единица, заслужава адмирации и е доказателство за неговите задълбочени финансови познания. Обезценяването на любовта до жълти стотинки внася горчив привкус на нещо евтино, нестойностно, дори ментеливо. Представянето на любовта като мимолетна и несигурна кара и лирическият аз да се чувства несигурен и обезнадежден.

Катеричка Рунтавелка

се качила на табелка

и написала с ръка

"Да живее любовта!"

С тези няколко строфи авторът несъмнено иска да ни покаже своята еко нагласа. Връщането към Майката Природа е безспорно и е в следствие на трезво взето решение - изборът на лирическия герой да се върне към корените си, да открие себе си, за да бъде себе си. Природата, в лицето на Катерицата Рунтавелка, е символ не само на физическото, но и на духовното развитие. Тя е претърпяла пълна метаморфоза - изминала е трудния и дълъг път от дивото до култивираното. Катерицата не само може да пише, но и го прави на указаните за целта места. Тя не просто дълбае с нокти и зъби пещерни рисунки по кората на дърветата, а собственоръчно изписва, при това безгрешно, своето верую на табелката. Не можем със сигурност да разгадаем какво кара Рунтавелка да вярва така силно в любовта, но желанието й тя да пребъде, прави финала на творбата изключително оптимистичен. Нейният завет към съвременниците и бъдещите поколения да пазят любовта жива, вдъхва надежда, че не всичко е загубено.

Окрилена от вярата в любовта и аз сътворих няколко серии декорирани меденки във формата на сърца.

Първата партида бе по молба на най-големия ми син Денис. Няколко дни преди деня на влюбените съвсем небрежно ми подхвърли, че няма да е лошо да му направя няколко курабийки-валентинки. Трябвали му за в училище. Реших, че ще ухажва някоя девойка. Но като чух бройката курабии, която поръча, се стреснах - 20. Че те нямат толкова момичета в класа, дори ако е решил на всяко да подари курабийка! Денис веднага ме контрира "Е в другите класове като че ли няма готини момичета?!" Баща му се възмути. Не се правело така, щото никоя нямало да му върже. Дето има една приказка "От два стола, та на земята!" Само дето в нашия случай столовете бяха не два, а двадесет. Посъветва го да се прицели само в една девойка и да играе на сигурно, но Денис беше непоклатим. Двайсет курабийки му трябвали и точка.

Аз пък трябваше да ги направя всичките 20 хубави. Не можех да си позволя и една по-смотанка да има. Току виж баш нейната притежателка вземе, че се гаджоса с Денис и ме намрази от самото начало. Пък и на детето ми да дудне "Тая па майка ти на мен най-смотаната курабия ми е направила!"

Лошото е, че и във времето бях бая притисната, та ето какво се получи в крайна сметка.

Естествено всяка една опаковах отделно и Денис ги отнесе в училище. Нямах търпение да се прибере, за да разбера какво е станало. За жалост той не е от словоохотливите, та трябваше да се задоволя с доста сбит преразказ: "Като им ги дадох охкаха и ахкаха. После се побъркаха да си ги снимат. Някои си ги ядоха и пак охкаха и ахкаха. Други казаха, че няма да си ги ядат, а ше си ги пазят. Явно са им харесали."

Най-готиното беше, че някакъв съученик на Денис казал, че може и да не е момиче, ама ще си вземе една курабия за него, щото по-красиво нещо не бил виждал. Коя ли девойка е останала без курабия заради него? За проклетия най-вероятно точно тази, дето е можело да стане гадже на Денис. 

Веднага щом приключих с тези сърчица, подхванах следващата партида. Тя бе предназначена основно за победителката в Класация 2014 - Виктория Георгиева, която бе гласувала за тортата ми с момиченцето, а децата изтеглиха точно нейния номер - 303. Вики се свърза с мен във Фейсбук. Помолих я да ме насочи кои мои курабийки й харесват най-много и тя отсече - валентинските. Ясно беше, че няма да правя същите моделчета от миналата година, затова трескаво почнах да мисля нови. Вики беше достатъчно добра и търпелива да ми даде седмица-две време, за да мога да си творя на спокойствие. Благодаря й от сърце за разбирането!!!

Имах време, имах и куп идеи, и удоволствието беше огромно. Реших да разделя курабийките на серии. Сега ще ви ги представя една по една. 

Това е серията "Горещ шоколад, слонова кост и бронзови ключета". Сърцата са доста големички - накъде към 15 см. Изрязвах си ги по картонено шаблонче. Големият им размер и ограничената цветова гама позволиха да ги накипря с повечко детайли. Исках да са максимално натруфенки. Сърцето в средата го рисувах, не е фонданена разпечатка. Всички детайли са ядливи без панделката на сърчицето в ляво.

 Към тези трите добавих още три, кажи-речи в същия стил - пастелни цветове, много дантела, панделчици, копченца, перлички, розички, ключета. Не знам защо, но докато ги правех, все за Мария Антоанета си мислех. Тъй че тая серия ще я кръстя именно така. 

Докато сме на вълна аристократични фръцли, ето още три достойни представителки на тази прослойка. Серията носи името "Мома англичанка". С тия големи, отрупани с китки капели, няма начин да не са англичанки. Но дали са момички, ми е трудно да кажа. Картинките са принт, а сърцата отново са изрязвани по големия шаблон.

Следващата е лилаво-зелената серия с хортензии, рози и пеперуди. 

И още рози, но в друга цветова гама и не рисувани. Това е двойката "Дървени курабии с рози". От снимките не знам дали става ясно, но първата курабия символизира дърво, на което влюбени гълъбчета са свили своето гнездо от рози във формата на сърце. Розичките ги правих от много фино разточено захарно тесто, нарязано на тънки лентички, навити като рози. Канапчето е истинско - добавих го за по-рустикален вид.

И още малко рози, но този път в доста по-страстна комбинация с черно и сиво. Напомнят ми на луксозно секси бельо. Дали да не кръстя серията "Дантелени страсти"??? Снимката ми, обаче, е меко казано отвратителна. 

При следващата групичка ще заменим черното кадифе с друг не по-малко съблазнителен представител на текстилната промишленост - сатен в цвят пепел от рози. Акцент отново са дантелите, но в бяло и розички в розово-цикламената гама.

Както вече казах, някои от тези сърчица бяха за Вики. Други подарих на няколко много обичани от мен хора, послучай Свети Валентин (но със закъснение, типично в мой стил). 

Тъй като Вики има две малки дечица - момченце и момиченце, които също бяха участвали в класацията, реших, че няма как да не зарадвам и тях. Затова направих малко курабийки и за тях. Заложих на нещо, което всички деца обичат - сладки вкусотийки - сладоледи, торти, кексчета, бонбони, бисквитки. Ето ги и тях.

Опаковах курабийките в две отделни кутии - една за Вики, и една за децата. 

Направих и по една малка картичка.

Тъй като Вики живее извън пределите на страната, ме помоли да изпратя колета до адреса на родителите й в Плевен, пък те да намерят начин да й го препратят. Отиваме с Пламен и Дамян до пощата, защото куриерите както знаете отказват да приемат пратки с хранителни продукти. Там шефката на клона се впечатли как Дамян само мъца и дума не казва. Взе да ни успокоява, че и нейният син бил така. Отвърнах, че не се тревожа, защото и нашият най-голям син е бил същият. В това време Дамян се размрънка яката и Пламен излезе с него навън, да не надуват главите на и без друго затормозените служителки. Една от тях веднага го последва, а аз останах на гишето да си попълвам декларацийките и прочие. По едно време се връща жената и хипер разпалено започва да обяснява на колежките си как сме имали не три, а четири деца. Явно като съм казала "най-големият" е решила, че са трима. Толкова любопитно й станало, че излязла да разпита Пламен. Почна да снася цялата почерпена информация - на каква възраст са децата, па как всичките са момчета, как се казват. Разказва все едно мен ме няма там. Аз си пиша тихо и кротко и не се обаждам. Жената продължи "И мъжът каза, че ще карат до момиче!" Тук вече не се стърпях. Викам "Е тая информация не ви е вярна!" А тя "Ама как, то момчето обеща!" В тоя момент влиза Пламен и аз веднагически го смъмрих. Той отрече, но служителката продължи да настоява "Ааааааааа, обещахте! Обещахте!" Та сега не знам на кого да вярвам и да се притеснявам ли, да не се ли притеснявам.

Притеснявах се и дали курабийките ми ще достигнат до Вики навреме и невредими, но за моя и нейна радост, всичко беше ок. Още с пристигането им в Плевен на следващия ден, майка й й ги беше показала една по една на скайпа. Беше ги показала и на целия квартал в интерес на истината. А на мен ми се обади да ми благодаря за цялата емоция и за красотата. Стана ми толкова мило и приятно! По-късно ми изпрати и картичка за рождения ден, която беше изработила собственоръчно. Благодаря й от все сърце! След десетина дни и Вики ми писа. Курабийките бяха стигнали и до тях.

На финала не мога да не благодаря на две момичета - на приятелката ми Валя и на Вили Митковска от Варна. И ако се питате защо, веднага ще ви кажа. Всеки път, когато трябва да снимам курабийки, изпадам в тих ужас. Започвам да се чудя какви фонове и сетчета да използвам, така че да представя творенията ми максимално добре. Като се има предвид, че съм направила стотици декорирани курабии и всеки пък се старая да ги снимам по различен начин, можете да си представите колко изчерпана откъм идеи и инвентар се чувствам. Но не се предавам. Този път бях стигнала почти до отчаяние, когато се сетих да използвам за фон едно винтидж куфарче, подарък ми от Валя и разкошния дневник, който Вили изработи за мен миналата пролет. Умното си е умно, бееее!

Като се замисля, от дневника би станал чуден лексикон. Само се опасявам, че едва ли ще намеря момичета на моите години и на моя акъл същевременно, та да се навият да ми го попълнят.

Ами това е за днес. Дето се вика

Влакът отминава с тежки колела, 

любовта остава за вечни времена.