Постновогодишно - отчетна публикация на тема "Как изкарахме празниците и какво сладко измайсторих покрай тях"

Сигурна съм, че в момента голяма часто то вас си казват  "Тая, милата, хич не е у ред! То Свети Валентин дойде, тя още на новогодишна вълна!" И сте абсолютно прави. Като доказателство за правотата на твърдението ви ще добавя и факта, че и елхата ни все още си седи украсена в хола, но с последно предупреждение, че след има няма седмица ще я прибирам в гардероба (изкуствена е горкичката).

Та празниците минаха и заминаха, а аз още не съм ви показала няколкото неща, които натворих по темата. На първо място, разбира се, са курабиите. Като ми потръгна още от ноември, та до края на годината изпекох към 1000 курабии (не, не е грешка - хиляда). За щастие повечето бяха предназначени за консумация без декорация. Или както казват децата ми "Направи ни курабии, ама не красиви, че да стават за ядене!" Любими са им канелените с ледена глазура, по-известни като "курабийки с киселица". Така ги кръсти Девин (най-малкият) заради киселичкия вкус на глазурата. Как ги правя можете да прочетете на страничката Рецепти. Там ще намерите и рецептата за ванилени маслени курабии. 

Декорирани курабийки правих за благотворителния базар във Военния клуб и за подаръци на близки и приятели. При повечето заложих на типичните коледни цветове и мотиви, но реших и да експериемнтирам нещо ново - коледни курабии в пастелни бебешки цветове и текстури. 

Освен голямо печене, падна и голямо снимане. Но за разлика от курабиите, снимките хич не ми се получават.

Откъм торти на коледна тематика представянето ми беше много слабо. Направих една единствена. Поводът - вторият рожден ден на Емко. Той е едно от многото ми любими дечица, за които съм правила торти. Представяла съм ви го покрай тортата му за кръщенето. Но Емко е малко по-специален, защото е болничък - страда от детска церебрална парализа. Родителите му са най-страхотните и оптимистични хора, които познавам. Притежават невероятен дух, вяра и борбеност. Трудностите не ги отчайват, а търсят всякакви начини да помогнат на Емко да расте здрав и щастлив. Прегръщам ги силно и от сърце им желая да сбъднат мечтата си.

Зорница, майката на Емо, искаше да го зарадваме с торта с влакче. И тъй като рожденият му ден е малко преди Коледа, реших и декорацията на тортата да е свързана с празника. И на Зори идеята страшно й допадна. Направих влакчето както обикновено от бисквитки, облечени със захарно тесто. При цветовете, естествено, заложих на традиционното зелено, червено и златно. Мечетата с коледни шапчици ми се сториха чудесно допълнение към темата. Всичко вървеше прекрасно до момента, в който взех да монтирам влакчето върху тортата. Оказа се, че е твърде голямо и стоеше много грозно. Пропускам минутите на паника, суетене и кудкудякане от моя страна в стил "Оле, Боже, оле, Боже, кво ше правя сега?". Пропускам и натякваниците от страна на мъжа ми "Аз ти казах, ама ти не ме слушаш!" (вярно не съм го слушала, защото изобщо не съм чула такова нещо). Пропускам и назидателните укори на децата "Е, толкова ли не можа да го премериш, преди да почнеш да го правиш!?!?" и минавам на мига, в който ме осени гениалната идея да оставя само локомотивчето отгоре, а вагончетата да наредя отстрани на тортата. Там, естестевно, също нямаше достатъчно място, та се наложи да залепя отдолу по-голяма подложка, а положението замаскирах с кокосови стърготини. В крайна сметка проблемът бе решен, а аз - дива и щастлива, че все пак тортата ми се получи.  Поне така си мисля, де. 

Самите празници прекарахме съвсем традиционно под мотото "Яли, пили и се веселили". Бъдни вечер - вкъщи, Коледа - на вилата, Нова година - в дома на родителите ми, Васильовден - при родителите на съпруга ми.

На Бъдни вечер целите, които си поставям са следните:

- да стана колкото се може по-рано сутринта, та да омеся питка и да наготвя колкото се може повече ястия (седем е санитарният минимум)

- да  склоня децата да бъдат така добри да нарежат двайсетина листчета, на които да напишат късмети за питката (коства им няколко часа и тежко умствено напрягане)

- да организирам съпруга ми да свали от гардероба всички кутии и кашони с коледни играчки, да премести палмата от хола в спалнята и на нейно място да разпъне елхата (цели 525 връхчета - да се чудиш с кой акъл сме си купили навремето такова кичесто дърво, вместо да се спрем на някой далеч по-пършив екземпляр)

- да позачистя и оправя къщата някъде в паузата между боба и сърмичките или питката и пълнените чушки (да се нагърбиш с нещо подобно, когато наоколо ти щъкат четирима мъже е меко казано кауза пердута, да не говорим колко абсурдно безмислено е - да забършеш масата от трохи, примерно, при положение, че само след половин час отново ще има някой гладен)

- да намеря време да се изкъпя и издокарам празнично (мразя да посрещам празниците по анцунг, пък бил той и официален)

- да ентусиазирам момчетата да се включат в украсяването на елхата (всяка година се чудя защо си го причинявам и на следващата кошмарът се повтаря отново. Незнайно защо, децата намират за много по-забавно и удачно да си подритват коледните топки, вместо да ги кичат по елхата. А когато все пак решат да ги използват по предназначение, закачат по 5-6 на едно клонче при положение, че има цели 525, както вече ви споменах! Накрая се налага аз да пренаредя изцяло украсата без да накърня чувствата им, макар те да изглеждат така, сякаш хич не им пука)

- да успея да запаля всички свещи изкъщи и да опазя Девин да не ги духне (с тамян не прекъдяваме, защото все на някое от децата му пламва я бретонът, я веждите или миглите докато се навъртат около свещите и цялата къща замирисва на пърленко)

- да събера семейството около трапезата и да прилъжа децата да хапнат някое от постните ястия, а не да се тъпчат само с питка (способни са да изядат по няколко парчета, за да им се паднат повечко късмети)

- да се щракнем цялото семейство пред елхата (идея си нямате какви нерви и усилия ми коства това и накрая се оказва, че няма ни една снимка, на която всички да изглеждаме що годе нормално. Снимки, на които само един от членовете на семейството се плези, се считат за годни и могат да бъдат поместени в семейния албум.)

- да удържа децата да не си отварят подаръците до сутринта на Коледа (то е едно клатене на кутии, едни предположения кво ли може да има вътре, едно врънкане "Ма айде поне по един подарък да си отворим сега, пък останалите - утре!" Да се чуди човек защо тоя Дядо Коледа не минава още къде следобед, ми чак по нощите ми обикаля да носи подаръци. Пълно недомислие!)

- да успея да заспя след децата, а не преди тях (с цел успешно изпълнение на по-горната задача)

Както виждате, необходими са ми тотална мобилизация, свръх ентусиазъм и приповдигнато настроение, за да преживея Бъдни вечер и да доживея Коледа.

А на Коледа наистина стават чудеса. Която и да било друга сутрин едвам успявам да събудя децата за училище, а на този ден те се излюпват сам самички още в тъмни зори. Истинско чудо, нали?!? 

Хайде за финал и малко снимков материал.

Утрините на вилата са винаги страхотни, независимо от сезона. Усещането, че си над облаците е невероятно!

Тази снимка е истинско постижение - никой не се плези, не си бърка в носа, не се прави на идиот и не си е духнал свещичката!!!

Девин за малко е спрял да си почине от катеренето километър нагоре към вилата. Когато има повечко сняг изкачването с кола е невъзможно.

Кадър след учтива молба от моя страна "Е, айде бъдете малко по-естествени, де!"

Щастливи, че най-после са изкачили пътя до вилата и съм им позволила д асе овъргалят като прасета в снега.

Малко глог за разкош.

Нямаме си камина, затова ги снимам пред парното. Хихихихи!

Времето беше чудно за пързалки и три дни се вихрихме нон стоп с шейни, пъдгъзници и разни други пособия, подходящи за целта.

Семейната снимка, достойна за албум.

Аз и моите момчета. Обичам ги!

Опитвам се да го снимам, пък той ме цели със снежни топки.

Не украсява елхата, а краде играчките.

На Нова година в нашите.