Честита ни годишнина!

Датата 26 февруари за нас е празник (поне засега). На този ден с Пламен сключихме граждански брак - събитие, по-известно като "първата ни сватба". Днес стават 15 години от този паметен ден, за който, обаче, ще ви разкажа в детайли малко по-късно. 

Първо ми се ще да ви върна още по-назад във времето до самото начало на връзката ни или в далечната 1994 година, месец октомври. Мястото - Ботевград, общежитието на Българо-Датския колеж. Аз съм излизала от стаята си, а Пламен минавал по коридора, когато ме фиксирал за първи път. Аз него, признавам си, въобще не съм го отразила. Той до ден днешен се кълне, че още в мига, в който ме видял, си казал: "Това момиче ще е мое един ден!". Подозирам, че по-скоро през главата му се е завъртяло: "Тая кифла нема да е лошо да я тупна някой ден!", но това са подробности. Безспорно е, обаче, че помни роклята, с която съм била облечена тогава - дълга, черна, на бели точки. Романтично, нали? Как да не му пишеш автоматично 10 точки в актива на такъв мъж???

Моите първи спомени за него са къде, къде по-бегли и обезнадеждаващи. За мен той беше просто един от малкото (за съжаление) колеги - момчетата във випуска ни бяха голям кът. Интересът ми към него бе почти нулев, главно поради факта, че беше подстриган твърде късо, пък по онова време аз си падах предимно по дългокосместите индивиди от мъжки пол.

Първите две години минаха в постоянни опити от негова страна да ме свали и в постоянно опъване от моя да не му се дам. Но странното е, че в същото това време бяхме страхотни приятели. Прекарвахме толкова много време заедно - по купони, заведения, дискотеки, в учене, в разходки... Животът в общежитие, и то в малко градче като Ботевград, е нещо хипер яко!!! Живеехме си страхотно - беше и щуро, и забавно, и романтично. Не случайно татко вечно ми задаваше риторичния въпрос "А бе, мойто момиче, ние там да учиш ли сме те пратили или на почивка?" А и самото общежитие беше като санаториум - разположено в края на града, от едната му страна парк, от другата - гора. Една тишина, едно спокойствие, птички чуруликат. Санаториум отвън! Иначе вътре бяхме мнооооооого далеч от здравословния живот. 

Третата година в колежа започна по гореописаната схема, но точно преди студентския празник Пламен ми заяви, че вече се отказва от мен. Изморил се да ме преследва. И таз добра! Такава инерция бях набрала да му бягам, пък той вече нямало да ме гони! Алооооооу! Какви са тия самосиндикални решения??? 

Истината е, че в онзи момент се почуствах като сърничка, която е успяла да избяга от преследващата я опасност и сега стои притихнала, самотна и запъхтяна насред гората. Не че нямаше и други ловци (ако ме разбирате правилно), ама баш тоя, дето исках да ме отстреля, си бе тръгнал. И ако досега бях подтичквала, за да избягам, сега ми идеше да спринтирам в обратната посока. Ама спринт, на който и Юсеин Болт би завидял.

Лошото е, че спринтът нямаше да ми свърши работа. По-скоро маратонско бягане щеше да ме оправи, защото Пламен беше заминал за празника в Калофер, пък аз си останах в Ботевград. Едва дочаках да се прибере, та да се затичам и да се хвърля в обятията му. А той така ме сграбчи!!! Да му имам и отказването!

Същата вечер, докато се гушкахме на леглото в неговата стая, по телевизията даваха концерт на Михаил Белчев. "Не остарявай, любов!" се превърна в химн на нашата любов. Любов, която наистина не остарява с годините, а само расте и става все по-истинска и по-силна!

След като завършихме колежа, и двамата си се прибрахме в София. Аз много често оставах да спя при Пламен, докато накрая не решихме да се изнесем на квартира. Вече и двамата работехме и ни оставаше малко време да сме заедно. Беше ни мерак да се пробваме като семейство, пък и правехме опити да забременея. Имахме едно аквариумче с двайсетина рибки, за които така старателно се грижехме (хвърляхме им храничка чат-пат и веднъж месечно им сменяхме водата, ама бая неохотно и с погнуса). Та решихме, че и за родители ставаме. Щом риби гледаме, що и деца да не гледаме? Боже, колко наивни и заблудени сме били!!! И как пък точно с риби ни е хрумнало да сравняваме децата?!? Баре куче да си бяхме взели, та поне малко да се доближим до действителността.

Наехме си една гарсониерка на третия етаж, а съвсем скоро и бебето вече бе на път. Бременността ми, обаче, беше кофти и се наложи от втория месец да си остана вкъщи на легло. По цял ден се излежавах и бичех Супер Марио и танкчета на Нинтендото. Вечер чаках с нетърпение Пламен да си дойде от работа, та да си поприказваме. 

Всичко вървеше по мед и масло, докато на 14 февруари той не ми цъфна с огромен букет червени рози и годежен пръстен. Искал да се оженим, та да не се налагало да припознава бебето впоследствие. Разбира се, че казах "Да", ама беше ли ми до сватба? Не! 

Като всяко уважаващо себе си момиченце още от петгодишна започнах да си фантазирам и мечтая за най-страхотния ден в моя живот - денят, в който ще се омъжа. Години наред си представях как ще съм най-прекрасната булка с най-красивата рокля, как всички мен ще гледат, а аз ще сияя от щастие. Щях да имам най-приказната сватба (минимум като тия на Пепеляшка, Снежанка и Спящата красавица). И никъде, ама никъде в моята приказка не се споменаваше, че сватбата ще е посред зима, а аз ще съм бременна и с корем. Хеле пък, че няма да съм в булчинска рокля.

А сега тоя моя принц сякаш ми изтръгна книжката с приказката от ръцете, накъса я на малки листчета и заподскача с два крака отгоре им, та и да ги омачка. Може и клечка кибрит да им е палнал за по-сигурно, ама на мен вече ми беше тотално причерняло и не съм видяла. 

Но бързо се освестих и го контрирах с ултиматум - женя се сега за него, ама след като се роди бебето и отново стана красива и слабичка като принцеса, вдигаме голяма пищна сватба и най-важното - облечена съм като булка. Принцът веднага се нави и си стиснахме ръцете. На моята вече се мъдреше годежният пръстен. 

Организирахме се за по-малко от две седмици! Ма то ква организация??? Аз купих две сватбени чаши, а Пламен поръча две халкички - най-обикновени, тънки, гладки, уж от сребро. Приличаха повече на пръстенчета от сергия на селски събор, само дето им липсваха калинките и детелинките отгоре. И откъм тоалети не го мислихме много. Пламенчо си позатупа от прахта единствения костюм, купуван да ходи с него по интервюта за работа. А аз се вмъкнах в единствения панталон, който едновременно ми побираше наедрелите корем и дупе. Последното не беше много голямо, ама за сметка на това цялото беше надупчено от инжекции за задържане. Отгоре метнах едно сакенце в (забележете!) черно. Едва ли имаше по-ужасно ансамбълче за булка. Да не говорим, че беше на светлинни години от бленуваната бяла рокля. Вместо да се наредя по красота редом до Пепеляшка, Снежанка и другите приказни фръцли, аз спокойно можех да оглавя класацията "Най-грозна булка на хилядолетието". Но нямах такива амбиции, защото от татко съм научена никога да не се целя в първото място: "Колкото и голям идиот да си, татьовото, все ще се намери някой по-голям от теб!" 

И тъй, криво-ляво натъкмени, с Пламчо се понесохме към ритуалния дом на ул. "Овчо поле". Денят бе петък, 26 февруари 1999 година. Бяхме си запазили час за 16.30 следобед, ако се не лъжа. Грееше слънчице, но си беше бая студено. В наша чест жените от ритуалния дом бяха пуснали в салона една малка печица - от тия с двата реотана. За да не хабим тока, набързо претупахме церемонията и има - няма след 15 минути вече бяхме бракувани.

И тъй вече 15 години!!! За това време много неща се промениха - напуснахме гарсониерката, рибите измряха, бебето се роди, а след него и още три. Ние се променихме - поостаряхме, помъдряхме. Обаче все още като чуем песента на Мишо Белчев настръхваме. Все още Пламен ме е сграбчил здраво в прегръдките си и ако бягаме, бягаме един към друг или заедно в една посока. Все още го изпращам всяка сутрин на балкона, като тръгва на работа - махаме си и си пращаме въздушни целувки. А вечер го чакам все със същото нетърпение да се прибере и да си поприказваме... 

Оказа се, че приказката от оная скъсаната книжка не е била нищо кой знае какво. Приказката на реалния ни живот е къде, къде по-вълнуваща, истинска и красива! И пълна с любов, много любов....

По повод празника тази година решихме да си подарим една семейна фотосесия при Ели Карагьозова. Запазихме си датата още лятото и месеци наред я чаках с такова нетърпение. За проклетия, както обикновено става, няколко дни преди това се натръшкахме болни. Първо Девин, Денис и Давид, после аз и бебето. До последно не знаех дали изобщо ще успеем да отидем до Асеновград (там е студиото на Ели). Но все пак успяхме и съм безкрайно щастлива. Благодарим на Ели за прекрасните кадри и за всичко!!! Специално заради нас тя промени декорите, защото искахме да си направим по-кънтри снимки. Забавлявахме се страхотно и ето какво се получи!

Още снимки в Семейния албум.

Ами за 15 години брак толкова! Да сме живи и здрави, догодина пак ще празнуваме!

Обичам те, любов моя!!!!!!!