Любов със аромат на вишнев цвят

Веднага бързам да се оправдая. Знам, че е редно да се напише "С аромат", а не "със", но това е заглавие на романтична поема, а в поезията всичко е позволено. 

Стиховете ще прочетете по-надолу. Сега малко предисловие. 

Есента се наложи групата на Дамян да се премести в нова сграда, тъй като тяхната детска градина бе в ремонт. За да стигнем до там, минавахме пеша през един доста стар и порутен квартал, по-известен като "циганската махала" на Захарна фабрика. Да си призная, първоначално бях доста негативно настроена и дори притеснена. Да минавам всеки ден оттам с Белослава, за да взимам Дамян - ужас! Тъпи предразсъдъци, бих казала. Оказа се, че няма нищо страшно или неприятно в този участък. Точно обратното - стори ми се някак романтичен и в мен бързо се зароди неистовото желание да спретна една фотосесия на Дамян и Бела там. Всичко беше толкова различно - като декор от стар филм. Значи фотосесия с ретро привкус. Чудно, дай ми на мене ретро! Пламен и той се нави да ми асистира - няма да ми кърши хатъра я! Децата и те се ентусиазираха - даже не се наложи да ги подкупвам. Не, че на моменти нямаше мрънкане и недоволни по време на снимките, но като цяло се забавлявахме много. 

Един ден, докато разглеждах нащраканите кадри, чух и новата песен на Васил Найденов "На случайна гара". Ужасно ми хареса и в съзнанието ми се роди още един мерак - да снимам децата и на някоя гара. Взех да се ровя из нета, да видя има ли някакви по-интересни като архитектура гари наоколо. Най ми допадна "Подуяне", обаче греда - прочетох, че била в ремонт. Пламен вика "Дай да идем да я видим! Може пък да не е толкова зле." Метнахме се на колата един съботен следобед и айде на оглед на Подуяне. Хареса ми. Вярно течеше нещо като ремонт. Или по-скоро не течеше, а имаше следи от такъв - като в шоколадово десертче "Може да съдържа следи от ядки" - може, ама никви ги няма. Та и там беше същото - майстори нихт. А иначе едно очукано, порутено, мръсно. Стилово така да ми се вписваше като продължение на сесията от циганската махала!

На следващия ден пак бяхме там - но в пълен състав, демек и фотомоделчетата бяха на терен. Дамян първоначално се опита да ме саботира. Срам го било. От кой, бееееееееееее??? То кьорав човек няма на тая гара! Две-три минути и се отпусна. След още десетина ми се щеше да не беше. С тая Белослава така се развилняха - търчаха, цвъртяха. А като пристигна и влакът, положението излезе извън контрол. Голяма еуфория, голямо нещо! После последва разочарование - щото не се качихме. Виновна! Трябваше да се досетя, че ще искат и да се повозят. 

След гарата така бях набрала инерция, че продължих да се правя на фотограф и в покрайнините на едно софийско село. 

Толкова бях доволна от свършената работа, че ме осени още по-амбициозна идея. Още в колата, на път към вкъщи, я споделих с екипа. "Ще взема да напиша и една история по тия снимки. За двама влюбени, които бягат нейде надалеч с влака." Белослава още гризеше ябълка (реквизит от последната снимачна сесия, ще я видите) и не ми обърна никакво внимание. Дамян, обаче, се развълнува и заподскача на задната седалка "Какво, какво?" Заобеснявах разпалено "Помниш ли коледната приказка от миналата година? Е нещо такова. С Бела ще сте главните герои в историята, но няма да сте брат и сестра, а влюбени." Дамян се потресе "Ама това не е ли доста..... ненормално???" Предполагам, че ако знаеше думата "извратено", точно нея щеше да използва. Като Пламен "Ква е тая извратения, бе Любче?!?!" Набързо им обясних колко са тесногръди, как нищо не разбират от изкуство и т.н. Казах на Дамян да го приеме като роля, все едно играе във филм. Категорично ме отряза. Само Бела си мълчеше. Тъкмо мислех да я дам за пример, как не се противи, и тя ревна. Викам си "Айде, и тя ме предаде!" Не, просто си беше изпуснала ябълката.

Колкото и разпалено да се опитвах да ги приобщя към каузата, не ми се получи. Но не се предадох. Изчаках да мине време и пак подканих трупата за поредната порция снимки. Поканих ги на чай и изобилие от сладкиши в ателието. Втора покана не чакаха. Нащраках си кадрите, които ми липсваха, за да финализирам замислената продукция. Остана ми само да ги подредя по сценарий и да напиша текста. 

Това с текста се оказа трудна работа. То, ако беше лесна, всички щяхме да сме поети. По едно време даже се отчаях от себе си и бях на ръба да се откажа. Споделих идеята и на сестра ми, обаче се оказа, че и тя знае думата "извратено". Моментално я заклеймих в графа "нищо неразбиращи". И изведнъж се почувствах като истински творец - неразбран от никого. Усетих мощен прилив на вдъхновение и съзидателна енергия и така да ми потръгнаха римите. Да, може стилът и класата ми да са на светлинни години от тези на корифеите в стихоплетстването, но така или иначе не се боря за нобелова награда за литература. За фотографски приз - също. 

Та, ако сте готови да проявите снизхождение и да не споменавате думата "извратено", предоставям на вниманието ви моята поетична любовна история.

Любов със аромат на вишнев цвят

Родил се и отраснал беше

в квартал порутен и далечен.

В семейството му мир цареше,

но имаха и враг извечен.

Два рода, сякаш омагьосани,

да бъдат във вражда безкрайна,

живееха едни до други,

но във ненавист трайна.

И както честичко се случва,

за участ зла и за беда,

от двата рода по едно сърце улучва

на любовта коварната стрела.

Тя беше приказно красива,

по-хубава от сън дори.

Отдето минеше ухаеше на цвят от вишна

и сбираше момчешките очи.

Зад ъгъла прикрит, зад старата ограда,

или на тротоара седнал очакваше със часове

да мине тя край него, да сети полъха и нежен,

да чуе меденото й гласче.

Веднъж до тях да иде престраши се.

Тъй плахо на вратата й почука.

Добре, че беше силнобиещото му сърце,

та да го чуе, че е тука. 

Вратата му отвори.

С очи игриво го изпита.

Огледа се наоколо припряно:

- Да влезнеш искаш ли? - попита.

Отказа й. Но не от страх,

а за да не й създава драми.

Нетърпелив да бъде с нея пак

на среща бързо я покани. 

В деня за срещата уречен

зачака я с треперещо сърце,

изкъпан и добре облечен,

със плюшено мече в ръце.

Със полъха си вятърът донесе

ухание на вишнев цвят.

Пред него тя яви се

като видение от чуден свят.

Мечето плахо й подаде.

- Сладурче е. Не мога да отричам. 

Но, за да бъда честна с теб, ще ти призная,

че котки повече обичам. 

И дяволито се усмихна,

тъй както само тя си може.

По пламналата буза го целуна.

Да се разходят му предложи.

Да бъдат двама им хареса,

да си говорят чак до късен мрак,

да сещат топлината помежду си,

затуй си обещаха да се срещнат пак.

За тайни срещи място си избраха-

отзад на двора, до простора,

в шубраците прикрити,

далеч от погледи и любопитни хора.

Край стара черна гума

тя чакаше го с тръпнещо сърце,

с душа опъната на струна

ще дойде или не.

Но щом съзря го да пристига,

в усмивка грейна нежното лице.

Затича се да го прегърне, 

а той я вдигна на ръце. 

По двора есенни листа пламтяха.

Потрепваха от вятъра погалени.

А двамата говориха си и се смяха.

Тръпчинки украсиха бузките й алени.

В косите й видя как слънцето залязва.

От погледа му скоро ще я скрие мрак.

Нощта е време за раздяла.

Ще страда докато я зърне пак.

Болеше го да е далеч от нея,

макар да ги делеше само плет.

И тя самотна нощем беше.

Умът й с мисли все по него бе зает.

Не искаха така да продължават,

да страдат заради семейните вражди.

На двора заден, до простора,

погледнаха се с влюбени очи.

Ръце преплетоха и нежно,

тъй както вятърът шепти,

"Обичам те" и двамата изрекоха.

Прозрение съдбовно душите озари.

За бягство план набързичко скроиха-

да се измъкнат незабелязано в зори,

да се качат на влака и потеглят

по пътя към големите мечти.

От скрина дрехите извади

и в куфар прашен подреди.

Най-хубавия си сукман приглади,

та с него да се премени.

Косите вчеса, панделка им сложи.

По тъмно бе готова, слънцето превари.

Приседна, трепетно зачака

часът на срещата им да удари.

На портичката тихо се почука.

Сърцето й подскочи.

Перденцето открехна. Той е тука. 

Да тръгнат вече може.

Към гарата пабягнаха като хлапаци,

подгонени от кучи лай.

Кварталът още тихо спеше.

Не ще ги види никой май.

Пристигнаха по изгрев слънце.

С билети бързо се сдобиха.

И сгушени на пейката един до друг

зачакаха да видят как по коловоза влакът им долита.

Часовникът като ръждясал беше.

Стрелките местеше едва, едва.

А тъй копнееха да дойде вече

на отпътуването им мига.

Таблото скоро ги подкани-

перонът прашен ги зове

да яхнат своя кон железен

към свят бленуван да ги понесе.

Въздъхна влакът със кълбо от пара.

По коловоза тромаво затрака.

В купето двама влюбени

лъчите слънчеви огряха.

Редуваха се гари, планини, полета,

мостове страшни и тунели тъмни.

Нощта прегърна ги и обеща им

на място ново да осъмнат.

И ето, на последна гара

стовариха се с първите лъчи.

Поеха заедно по пътя прашен

към бъдещето вперили очи.

Вървяха дълго, много дълго.

Заплаши, че ще ги застигне мракът.

Останала без сетни сили,

тя тъжно му приплака:

- Поспри! Не мога повече така.

- Вземи и устните си разкваси!

На куфара поседна той 

и й подаде ябълка в ръка.

Сълзите във очите й пресъхнаха.

С надежда нова се сдоби.

Погледна го с любов безмерна

и устните си в неговите впи.

И пак поеха през полето.

И стигнаха до своя дом.

Зад шипков храст, от залеза огряна,

очакваше ги малка къщичка с балкон.

Вратата скърцаща отвори.

През прага на ръце я внесе.

Подухна есенен ветрец

и аромат на вишнев цвят разнесе.

И с него всичко се изпълни.

И с радост, и с магия, и с любов.

За щастието взели ключа

започнаха те новия живот.

Във дни студени, мразовити,

да сгреят и души, и длани,

варяха чай от билки лековити

и шипките от храста в двора им набрани.

А като домакиня най-прилежна

приготвяше с любов и страст голяма

за чая и по нещо сладко

от стария тефтер с рецептите на мама.

Така живееха прекрасно.

И нижеха се дни, години...

На всички бе пределно ясно, 

че любовта им няма да отмине. 

Дари ги тя със мигове безценни

в сърцата им ги подреди

тъй както във албумче снимки цветни,

разказващи за миналите дни.

Животът им история написа

във книга - том от приказния свят.

И на корицата заглавие извеза

"Любов със аромат на вишнев цвят". 

Ами това е. За финал един папарашки кадър, който Пламен е щракнал с телефона си по време на снимачния процес. 

Послеслов.

Единственият човек, на когото прочетох стиховете щом бях готова, бе Девин. Одобри ги. Имаше забележка само относно два стиха, в които става дума за косите на лирическата героиня. "Косите??? Ти сериозно ли???" Явно не е внимавал достатъчно в часовете по литература и не знае що е то хипербола. Голяма работа, че съм преувеличила малко!

И още снимки, които не вместих сред стиховете, но са готинки.