Това са те - Диляна и Методи! Красиви, влюбени и щастливи на своя сватбен ден.
И веднага бързам да уточня, че въпросният сватбен ден бе преди повече от две години. Или ако трябва да съм съвсем точна - 15 септември 2012 г.
Но нека се върна още па-назад във времето, за да започна историята от самото й начало.
С Диляна и Методи се запознах виртуално чрез един мейл, който получих от тях в началото на юли. В него ме питаха дали ще имат късмета да се сдобият с моя торта за тяхната сватба. За съжаление не можах да им отговоря веднага, защото по онова време бях в "отпуска". Разпусках блажено на морския бряг на Бялата лагуна и грам идея нямах какъв ми е графикът за след почивката. Бях си забравила работния тефтер в София. Всъщност не го взех съвсем умишлено, защото исках максимално да се абстрахирам от предстоящите ангажименти. Затова се разбрахме с бъдещите младоженци да си пишем отново в началото на август, когато се върна от морето и да видим как стоят нещата.
Оказа се, че въпросната дата ми е свободна и с радост под нея записах имената на Диляна и Методи. Съвсем скоро имах щастието да се запознаем и лично. Поканих ги вкъщи да дегостират избраните от тях вкусове за пълнеж на тортата, както и да обсъдим всички подробности по дизайна.
От трите пълнежа, които опитаха, най-много им хареса Провансалската торта - шоколадови блатове, напоени с вишнев сироп и коняк, орехова паста с рикота и заквасена сметана и крем маскарпоне със сушени сини сливи. Малко се изненадах от избора им, защото първоначално искаха непременно да има шоколадов крем. Другите два вкуса, на които се бяха спрели, бяха именно с шоколад и си мислех, че ще изберат един от тях. Но явно по-нестандартният вкус на Провансалската торта ги спечели. На мен също ми е една от най-любимите. Още повече, че е изцяло плод на личното ми въображение.
При избора на дизайн отправните точки бяха няколко. В цветово отношение победители бяха два основни цвята - бледо зелено и слонова кост. Задължителни елементи се оказаха розите и винтидж дантелата. А акцент трябваше да бъдат две пиленца - младоженци, които да кацнат най-отгоре на тортата. За направата им като модел използвах едни пиленца от плат, които майката на булката беше изработила собственоръчно - подаръче за всеки от гостите на сватбата. Самата торта се разбрахме да бъде триетажна, а отделно да направя още три допълнителни едноетажни, за да стигнат за всички поканени - общо към стотина човека.
Подробностите бяха уточнени до най-малкия детайл, оставаше само да ги реализирам и на практика. При сватбените торти най-важна е мобилизацията, защото за много кратко време трябва да се свърши голям обем работа. Ето какво се получи в крайна сметка.
С първата част от заданието се справих. Следваше етап две - транспортирането. Най-омразният ми етап! Трябваше да доставим тортите до голф клуб "Света София" в Равно поле. Едноетажните лесно - опаковах ги в кутии и ги метнахме в багажника. Но триетажната бе на стъклена стойка и трябваше да я крепя през целия път. Само който е пренасял голяма торта знае за какъв зор и стрес иде реч. Всеки завой, всяка неравност или дупка по пътя се превръщат в истинско изпитание. А моят скъп съпруг, за да ми го направи още по-екстремно, взе, че пропусна отбивката за Равно поле, та ми удължи мъката с още няколко километра. При първа възможност слязохме от магистралата и най-после поехме по пътя към хотела. А то едно пътче - лунен пейзаж! Тътрузихме се с 10 км в час. През цялото време една кола ни следваше чинно и търпеливо. Викам на Пламен "Тия сигурно ни благославят като за световно!" "За благославяне не знам, ама ни махат." рече той. Ми кво няма да ни махат - то самите младоженци!!! Оказа се, че Дил и Тедо ни били по петите. Първоначално се зачудили що така се влачат тия смотаняци отпред, ама после се досетили, че смотаняците може би сме ние и караме едва, едва заради тортата.
Важното е, че достигнахме крайната цел с непокътната торта. Единствено крилцето на пернатата булка беше дало фира - отлепило се и паднало. Стана ми мъчно за животинката. Дето се вика още не са се бракували с пилчока, пък той вече й подкастрил крилцата. А трябваше да е обратното (чисто от женска солидарност смятам, че така е редно).
Но да оставим птичата двойка и да се върнем на нашите младоженци. За мен бе ред на етап три - какви ще са реакциите относно тортата. При него на изпитание е подложено най-вече сърчицето ми - свито, тупкащо учестено, нетърпеливо, но и изпълнено със страх какви ще са отзивите. За негово успокоение Дил и Тедо си харесаха тортата. Вече можех да си отдъхна!
Предадох на главния готвач тортите, пожелах на младоженците прекрасна сватба и поехме обратно към вкъщи. Вече можеше да летим със 100 км в час, да минаваме през всяка дупка, да бъркаме пътя. Чувствах се толкова щастлива, свободна, облекчена. Сякаш цял тон беше се смъкнал от плещите ми (пък то само някаква десеткилограмова торта!!!). Чувството наистина е уникално!
И докато сме на вълна чувства, ето ви една експлозия от емоции - сватбени, романтични, весели, щури... Снимките казват всичко, затова аз млъквам (макар че според моя мъж да мълча е нещо непосилно за мен).
В заключение само ще кажа: Дил, Тедо, нека и животът ви бъде толкова красив, щур и усмихнат каквито сте вие и каквато бе сватбата ви! Обичайте се и бъдете щастливи!
Няма коментари:
Публикуване на коментар